Джеймс Ролинс
Кръвна линия (27)

20.

2 юли, 16,34 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

— И Джак се е съгласил да помогне? — попита Лиза.

Стоеше до отворения прозорец на балкона на втория етаж на „Харбървю Ин“, историческа сграда в сърцето на Чарлстън с изглед към реката и крайбрежния парк.

— Съгласи се — рече Пейнтър. — Дори се съгласи да запази среднощната мисия в тайна от останалия екипаж на „Дийп Фатъм“. Лично ще управлява подводницата.

Лиза затвори стъклената врата и се върна в хладния лукс, поддържан от климатиците. Стаята й имаше легло с балдахин и стари мебели, а също и гола тухлена стена с работеща камина. Целият този разкош трябваше да отговаря на прикритието й.

От доста време не се беше сещала за Джак Къркланд. Тъкмо беше завършила медицина в Калифорнийския университет и бе спечелила стипендия на Националната научна фондация за проучване на въздействието на работата на големи дълбочини върху физиологията на човека. Джак беше капитан на двайсет и пет метровия „Дийп Фатъм“ с екипаж от учени и ловци на съкровища. Двамата имаха кратка и пламенна връзка, която изгоря толкова бързо, колкото беше започнала. Беше изцяло физическа, но не от липса на опити — напротив, имаше предостатъчно опити, по много пъти на ден. Усмихна се на спомена. Макар да бяха минали по-малко от десет години, онова време й се струваше като момент от друг живот.

„Какво се е случило с онова момиче с бикините и бронзовия загар?“

Обзе я внезапна меланхолия.

Пейнтър я върна в настоящето и отново раздуха тревогите, които бяха позатихнали благодарение на разговора.

— Кат още ли не се е върнала?

— Не.

Лиза погледна часовника си. Наближаваше пет следобед. Тя се беше прибрала в хотела преди повече от два часа и очакваше Кат да се появи малко след нея. Дотогава трябваше да се държат на разстояние една от друга и да не се срещат или разговарят.

— Никаква вест ли нямаш от нея? — попита тя.

— Абсолютно никаква, но когато ти се обадих преди час, проверих записващите й устройства. Камерата на рецепцията още работи, но не дава никаква информация за местоположението й. Другите устройства така и не са били активирани. Рутерът продължава да действа. Засега не са го открили и получаваме купища данни.

— Нещо за Аманда?

— Получих профилите, които ми прати, но ударихме на стена, когато потърсихме медицинското й досие — сериозна стена. Един от най-добрите ни инженери се опитва да си пробие път през нея, но е много сложно да се направи, без да се задействат алармите. Ако са заловили Кат обаче, не ми се вярва устройствата да продължават да работят. Щяха да претърсят навсякъде.

— Тогава къде е тя според теб?

— Не зная. Може би докторите й правят изследвания или охраната я е хванала не където трябва и сега Кат дава обяснения.

Лиза потърси успокоение в думите му. Поради ремонтни работи й се беше наложило да заобикаля из целия град и пътят й обратно до хотела бе отнел близо час. А Кат трябваше да смени два автобуса, за да стигне дотук.

„Може пък да е прав…“

Въпреки това не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е наред.

— Първоначалният план не беше ли да се срещнете в хотела в шест часа? — попита Пейнтър.

— Да. Но защо поне не ти е докладвала, ако е напуснала клиниката?

Пейнтър дълго мълча, преди да отговори.

— Не зная — призна най-сетне той. — Ще продължа да следя положението. Ще дадем на Кат време до шест часа, след което ще действаме.

Лиза знаеше, че този час ще й се стори цяла мъчителна вечност.

Пейнтър отново заговори — но този път не на нея, а на някого, който явно бе влязъл в кабинета му. Макар да бе дръпнал слушалката. Лиза чу как гласът му става по-рязък.

— Изпратете ми всичко — нареди той и отново насочи вниманието си към нея. — Кат е активирала втора камера. Техниците в момента свалят записа и го прехвърлят на компютъра ми.

На вратата се почука.

— Някой идва — каза тя.

Чу суматоха по телефона, след което Пейнтър изруга цветисто.

— Лиза, не отваряй! Махай се оттам!

Дървото се пръсна, когато някой изрита вратата.

Обхваната от паника, Лиза рязко се извърна.

Зад нея последва втори ритник.

Вратата се отвори с трясък.

16,46 ч.

Лявата ръка на Кат се отпусна и събори чантата от металната маса до носилката на колела. Съдържанието й се пръсна по пода, но тя бе твърде слаба, за да успее да го спре. Беше напрегнала всичките си сили, за да вдигне ръка и да бръкне в чантата, да напипа една химикалка и да натисне маскираното копче, активиращо камерата.

Нямаше да има картина, но устройството щеше да долавя звука. Същото можеше да се каже и за Кат в сегашното й състояние. Зрението й продължаваше да е замъглено и стеснено, стомахът й бушуваше. Чуваше обаче достатъчно добре, за да разбере, че някой влиза тичешком в малката стая, привлечен от шума.

— Май се е опитвала да извади телефона си.

Някаква сянка приклекна до нея и започна да събира съдържанието на чантата й и да го прибира обратно вътре. Май беше същият онзи санитар.

Другият глас подкрепи предположението й. Съдейки по характерния за Нова Англия хладен акцент, това беше доктор Маршал, която я беше зашеметила с електрическата палка.

— Рой, нали каза, че щяла да бъде в безсъзнание поне още десет-петнайсет минути?

— Би трябвало — според дозата и теглото й. Просто излязох да се преоблека, преди да я подготвя за прегледа.

— Нали те предупредих, че е в добра форма и яка. Не е като обикновените недохранени образци, които се озовават тук. Трябваше да го вземеш предвид, Рой. Можеше да се нарани.

— Съжалявам. Няма да се повтори.

Съдейки по същината на разговора, явно още нямаха представа за истинската самоличност на Кат и за връзката й със Сигма. Но къде се намираше? Люшна глава настрани, за да прецени обстановката. Вътрешно усещаше, че не е минало много време. Можеше само да каже, че са я преместили в друга стая, най-вероятно в същия комплекс. Помещението изглеждаше стерилно. Множеството полирани повърхности дразнеха очите й, а във въздуха се носеше характерната антисептична миризма на болница.

Инстинктът на Пейнтър за клиниката се беше оказал верен. Нещо тук не беше наред. Но какво? Защо я бяха дрогирали и отвлекли?

— Още не съм готова за прегледа — каза доктор Маршал. — Така че можеш да я откараш в килията й.

„Килия?“

— Нека да й мине упойката — довърши тя. — Ще бъде по-лесно да работим с нея, ако не е отпусната като парцалена кукла. Пък и колкото по-скоро се научи да се държи както трябва, толкова по-добре.

Доктор Маршал продължаваше да държи електрическата палка и почукваше с нея по носилката, може би, за да подчертае кой е шефът.

Санитарят Рой избута количката от стаята в слабо осветен коридор. Макар да нямаше прозорци. Кат усещаше, че се намира в някакво подземно ниво.

Рой спря при заключена врата и използва магнитната карта, която носеше на връв около шията си. Застана при главата й, завъртя количката и я вкара през двойната врата в голямо кръгло помещение с боядисани в успокояващо светлосиньо стени. Имаше маси и голям телевизор, който работеше с изключен звук. Отсреща имаше друга двойна врата в предупредително червен цвят, която бе също заключена.

Санитарят избута количката настрани. Кат забеляза, че жилищното отделение има книжни шкафове и душове, а по периферията — дузина малки стаички или „килии“, всяка със стъклена врата в метална рамка.

Само една жена стоеше зад вратата на една от килиите, облечена в синя престилка. Косата й беше късо подстригана, а на лицето й бе изписан страх и мъка. Тя опря длан на стъклото — или в знак на солидарност, или като предупреждение.

Кат обаче не можеше нищо да направи.

Поне засега.

Беше обърнала глава настрани и изучаваше червената стоманена врата. Едва сега забеляза релефния символ върху нея. Беше кръст, украсен със стилизираната спирала на ДНК. Усещаше, че каквито и тайни да крие тази клиника, отговорите им се намират отвъд този праг.

Но точно сега трябваше да се тревожи за друга врата.

Рой стигна до една празна килия — а такива май имаше много — и използва картата си, за да я отвори. След това нарами Кат. Изразът на доктор Маршал „парцалена кукла“ беше много точен. Кат не можеше да се държи на крака; ръцете й се отпуснаха безжизнено надолу.

Санитарят я замъкна до неоправения нар и я метна отгоре.

— Този път гледай да не загазиш.

Кат имаше достатъчно сили, за да го гледа как излиза. Докато затваряше вратата, тя забеляза чантата си върху носилката. Представи си записващото устройство вътре.

„Господи, дано някой да слуша“.

17,02 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Все още нямаме никакъв звук или картина — докладва техникът.

От противоположния край на помещението се обади един анализатор.

— Получавам сигнал от „Харбървю“.

Пейнтър посочи техника.

— Продължавайте да следите всички устройства на Кат — нареди той и тръгна към анализатора. — Покажете ми сигнала от хотела на Лиза.

Пейнтър пресече комуникационния център на Сигма, премествайки окото на бурята със себе си. Други анализатори и агенти се трудеха зад компютри и монитори, подредени в полукръг в дъното на помещението. Отляво имаше кабинет, отделен от центъра със стъклена стена.

Това беше командният център на Кат, нейното гнездо в гнездото. В тъмното пространство работеше един-единствен монитор, осветяващ лицето на главния й анализатор Джейсън Картър, който се беше прегърбил над клавиатурата и работеше по отделен проект.

От тази страна цареше пълен хаос. Пейнтър се опитваше да разбере каква е съдбата на Кат и Лиза. Непрекъснато следеше потока информация, а с лявата си ръка придържаше блутуут слушалката и очакваше още записи от устройството на Кат. Два монитора на стената показваха картина от двете химикалки, които беше активирала. Единият показваше рецепцията на клиниката по фертилитет. Другият беше тъмен, не предаваше образ.

Пейнтър беше чул първоначалния разговор, свален след активирането на втората химикалка. Някой като че ли беше упоил и отвлякъл Кат и сега я държеше в плен.

Но след това нямаше нищо.

През последните дванайсет минути по линията цареше изнервяща тишина.

В момента не знаеше дали Кат е все още в клиниката, или е била преместена другаде. Опитаха се да проследят предплатения й телефон, но удариха на камък. Или нямаше обхват, или бяха махнали батерията.

Пейнтър беше готов да се свърже с правозащитните организации в Чарлстън и да им нареди да нахлуят в клиниката, но каква полза? Кат можеше да не е там или ако беше, похитителите й вероятно щяха да я убият преди издаването на разрешителните за обиск. Подобно начинание щеше също да издаде продължаващото разследване на Аманда и фамилията Гант.

А това не биваше да се допуска.

Мислите му прехвърляха различните ходове, сърцето биеше бясно в гърлото му, подхранвано от друг страх, от друга неизвестност.

„Къде си, Лиза?“

Разговаряше с приятелката си по телефона, когато получи сигнала от Кат. Щом разбра, че Кат е в беда, безпокойството му незабавно включи и Лиза — особено след като секунди по-късно един анализатор нахълта в кабинета му и му съобщи, че връзката с компютрите на клиниката е била прекъсната.

Успя да предупреди Лиза — и чу трясък на врата, след което телефонът й замлъкна.

— Установих връзка с хотела. — Агентът посочи монитора пред себе си. Играещият образ без звук показваше грима нападатели в някакъв коридор. И тримата носеха скиорски маски.

„Значи знаят за камерите“.

Единият почука и поклати глава, после втори се засили и изрита вратата. Тримата нахлуха в стаята и изчезнаха. В самата стая нямаше камери и нямаше как да разберат какво се бе случило след това.

Пейнтър установи, че гледа със затаен дъх. Заповяда си да диша. Паниката нямаше да е от полза нито на Лиза, нито на Кат.

След като телефонът на Лиза замлъкна, той незабавно се беше обадил на охраната на хотела и бе съобщил за нахлуването. Началникът му се обади пет минути по-късно. Това бяха най-дългите пет минути в живота му.

Когато най-сетне се чуха отново, изпита облекчение, но далеч не се бе успокоил. „Подгонихме нападателите, но стаята беше празна. Намерихме само чанта, мобилен телефон и багаж“.

Пейнтър гледаше случилото се на екрана. Двама души от охраната се втурнаха по коридора и тримата нападатели побягнаха. Единият стреля по приближаващите охранители и ги принуди да потърсят прикритие. След това маскираните изчезнаха надолу по стълбите.

Друг анализатор обърна стола си към него.

— Директоре, отново се обаждат от охраната на „Харбървю“.

— Свържете ме.

Когато говориха за последен път, охраната продължаваше да издирва Лиза.

— Съжалявам, сър, но не открихме никаква следа от приятелката ви в района на хотела. Разпитах персонала и гостите. Никой не е виждал да извеждат жена навън.

Пейнтър отново изпита облекчение. Щом Лиза не е била в стаята и не е засечена от камерите или персонала, може би беше успяла да избяга през прозореца.

Мъжът от другата страна стигна до същото заключение.

— Полицията оглежда местопроизшествието, но на мен ми се струва, че е избягала.

— Благодаря. Ако чуете или научите нещо…

— Вие ще сте първият, на когото ще се обадя.

Пейнтър си представи как Лиза бяга уплашена по улиците без пари и телефон, опитвайки се да се изплъзне от преследвачите и без да знае към кого да се обърне. Трябваше да стигне до някакво обществено място, да намери телефон. Тогава можеше да помогне за спасяването й. Агенти вече летяха натам. Щяха да пристигнат в Чарлстън в рамките на един час.

Надяваше се, че през това време ще получи повече информация и за местоположението на Кат. Пейнтър погледна към техника, които следеше устройствата и. Той му отговори с поклащане на глава.

„Още няма нови сведения от втората камера“.

Останал с време за размисъл, Пейнтър мереше с крачки комуникационния център. Започна да съставя най-вероятните сценарии. Лиза е била разкрита след намирането на рутера в кабинета на директора на клиниката. А тъй като камерите на Кат продължаваха да работят, нейното прикритие явно все още бе непокътнато.

„Никой не е направил връзка между двете“.

Това беше единствената светла нишка в черния облак — но той щеше да я използва.

Пейнтър все така крачеше напред-назад, когато Джейсън Картър се изпречи на пътя му. Младият мъж беше тънък като рейка, бивш моряк като Кат, само на двайсет и две. Според Кат светлокосото хлапе беше нещо гений в анализирането на разузнавателна информация. Оправяше се и доста добре с компютрите. Бяха го изхвърлили от флота, защото бе блокирал сървърите им с най-обикновено блекбъри и айпад — или така гласеше легендата. Накрая Кат успя да го открадне за Сигма.

Лицето на Джейсън беше по-бледо от обичайното. Обвиняваше себе си, че без да иска, е предупредил клиниката при опитите си да хакне защитната стена и така е разкрил Лиза. Освен това се тревожеше до смърт за Кат. Младежът гледаше на нея като на някаква богиня.

За да го разсее и да насочи вниманието му другаде, Пейнтър му бе наредил да обобщи наличната информация за Утопия.

— Директоре, трябва да видите нещо — посочи Джейсън към кабинета на Кат.

Пейнтър го последва и затвори вратата след себе си. Още можеше да долови аромата на жасмин във въздуха, призрачна диря от предишния обитател на помещението.

Джейсън го поведе към големия компютърен екран. На него се въртеше триизмерен модел на Утопия. По повърхността на изкуствения остров като настръхнала козина се извисяваха кули, чиято височина растеше от лъчите към центъра. В средата се издигаше най-високата кула, подобна на стопена пирамида, чийто връх се извисяваше на сто и петдесет метра над повърхността.

— Откъде намери този макет?

— Сам го направих.

— На това му се вика бърза работа.

Джейсън сви рамене.

— Преди да настъпи цялата тази суматоха, вече ме бяхте натоварили да проуча различните корпорации, свързани с Утопия. Просто изтеглих чертежите за всяка сграда, вързах ги с координатите им на острова и получих триизмерен модел. Трудната част беше да се покаже доколко е завършена всяка от кулите. Готовите части са в сиво. Останалите показват етажите или фазите, които или още не са довършени, или са в етап на планиране.

— Впечатляващо. Можеш ли да пратиш макета на екипа на командир Пиърс?

— Няма проблем, сър, но исках да поговорим за друго. — Джейсън махна към екрана. — Това беше само занимавка, докато чаках обобщаването на сведенията за различните фирми, инвестирали в Утопия. Нека ви покажа.

Чукна клавиатурата и сивият чертеж грейна в цветове с всички възможни оттенъци, които изпълниха офиси и жилищни пространства.

— Всеки цвят представлява различна компания, инвестирала в Утопия — обясни Джейсън. — Общо двеста и шестнайсет.

Пейнтър зяпна към екрана. Екипът на Грей беше изправен пред непосилната задача да издири Аманда сред тази корпоративна плетеница.

Но явно Джейсън не беше приключил.

— Освен това ми казахте да проуча компаниите и да разбера кои са истинските им собственици.

Пейнтър кимна. Беше наредил на Джейсън да махне люспите и фиктивните компании, за да покаже кой всъщност е инвестирал време и пари в Утопия.

„Да разкрие истинските зърна в шушулките“.

— Наложи се да поработя здравата — каза Джейсън и се ухили гордо. — Гледайте.

На екрана разноцветните точки и петна взеха да се променят, преминаваха през различни оттенъци, след което започнаха да се сливат — докато по-голямата част от екрана не засвети в алено.

— След като махнах люспите, открих, че седемдесет и четири цяло и четири процента от острова всъщност е собственост на една-единствена компания.

Пейнтър усети как стомахът му се свива на ледена топка. Можеше да познае отговора.

— „Гант Корпорейт Ентърпрайзис“.

Джейсън го изгледа изненадано.

— Как познахте? Какво общо има фамилията на президента…?

Пейнтър го прекъсна и се наведе към екрана.

— Завърти макета и ми дай изглед отгоре.

Джейсън заработи с мишката. Гледната точка се отдалечи нагоре, показвайки отгоре острова с формата на звезда, обагрен в корпоративно червено. Хлапето подсвирна.

— Изумително! — възкликна Джейсън. — Получава се съвършен кръст.

— Тамплиерски кръст — промърмори Пейнтър, представяйки си символа, който бе изучавал само преди няколко дни — емблемата на Гилдията.

Съмненията му се изпариха окончателно.

„Гант са Гилдията“.

И екипът на Грей пътуваше слепешком към най-новата им крепост.