Джеймс Ролинс
Кръвна линия (41)

35.

4 юли, 13,04 ч.

Планините Блу Ридж

— Цветът му е добър — обяви Лиза.

Стоеше пред кувьоза. Облечените й в ръкавици ръце внимателно обърнаха новороденото и тя преслуша слабичките му гърди със стетоскопа. Сърцето му биеше бързо като на птичка, но беше силно, показателите бяха нормални.

Остави детето да се обърне само по гръб. Огромните сини очи с миниатюрни мигли я загледаха, устните се разтвориха гладно.

Едуард Блейк стоеше до нея и наблюдаваше прегледа.

Петра беше в друга лаборатория и провеждаше последните ДНК анализи, използвайки проби от кръвта и кожата, както и клетки от мукозална проба.

— Трябва да го нахраним. — Лиза свали ръкавиците. — Сука добре сам, след като махнахме сондата и системата. Да го оставим да продължи в правилната посока. Но като цяло, справя се чудесно.

— Изключително благодарение на вас, доктор Къмингс — каза Едуард.

Похвалата не беше фалшива. Предишния ден детето си заминаваше. Лиза беше прекарала цял час в изучаване на резултатите от лабораторните изследвания, снимките и дори генетичния анализ. Беше се изумила, когато видя тройната спирала под електронния микроскоп — двете естествени ДНК нишки около изкуствено създадения протеин. ПНК.

Пептидно-нуклеинова киселина.

Именно тази микроскопична нишка бе причината за цялото това нещастие, ужаси и тормоз.

Не помагаше по никакъв начин и на момченцето.

Едуард беше обяснил, че тройната спирала в тялото на детето се разпада. Но основният въпрос беше защо. Дали новороденото се беше разболяло и това бе причина за разпадането на спиралата? Или самото разпадане беше причина за влошаването на състоянието му?

Единственият начин да разберат със сигурност бе да стабилизират детето и да видят дали разпадането няма да спре само.

Лиза беше стигнала до решение, след като забеляза лекия връх в нивата на еозинофилите. Еозинофилите са белите кръвни клетки, които модулират алергичните възпалителни процеси. Те реагират също и на инфекции от паразити, но тестовете вече бяха отхвърлили тази възможност.

По-вероятната причина за алергичната реакция бяха ПНК нишките. Пептидно-нуклеиновата киселина беше протеин като всеки друг, способен да предизвика алергия точно като прах или пърхот. При разпадането на тройната спирала освободената ПНК се изхвърляше в цитоплазмата, а след това и от клетката.

Петра й беше показала снимка на подобна на червей ПНК молекула, излизаща от чревна клетка. Този поток изкуствен протеин в кръвта и вътрешните тъкани мобилизираше еозинофилите, защитниците на тялото срещу подобни чужди нашественици. И алергичната реакция беше предизвикала шок у детето.

Лиза бе разпознала заплахата и бе препоръчала терапия с малка доза антихистамини и интравенозни стероиди за потушаване на алергичната реакция, за да се даде възможност на тялото да изхвърли алергена и да се стабилизира.

Всичко мина чудесно. Лиза остана цяла нощ на пост до кувьоза, подпомагана при нужда от Едуард. Детето се подобряваше с всеки изминал час. Успяха постепенно да махнат системите, кислорода и дори хранителната сонда.

Оставаше само един въпрос — помагаше ли това?

Дали възстановяващото се здраве на детето запазваше стабилността на тройната спирала? Лиза знаеше, че именно това е надеждата на Едуард. И двамата очакваха отговора на Петра.

Докато Лиза хранеше детето с биберона, Едуард седна зад компютъра в близката кабинка. И двамата бяха погълнати от своите грижи. Тревогата за детето я беше накарала да потисне ужаса от изминалия ден, даваше й нещо, върху което да се съсредоточи. Лиза знаеше, че Кат е някъде в комплекса, но къде точно? И изобщо къде се намираше този комплекс?

Дотук Петра и Едуард се бяха отнасяли с уважение към нея, тъй като оценяваха и се нуждаеха от помощта й. Лиза помнеше онези компютризирани думи, студеното предупреждение: Докажете, че от вас има полза, и двете ще останете живи.

Сега детето се подобряваше и скоро от Лиза нямаше да има полза.

Тогава какво?

Тя помнеше и кой я беше натоварил с тази задача. Представи си милото лице, тихите думи.

Доктор Къмингс, благодаря, че се съгласихте да помогнете на праплеменника ми.

Гневът гореше в нея от това хладнокръвно, спокойно поведение на Робърт Гант. Лиза знаеше колко болка, страдания и загуби струваше появата точно на това дете на това място и в това време. Въпреки това не можеше да вини самото дете за тези жестокости. То можеше да е родено в кръв и сред разбити сърца, но си оставаше невинно.

Новороденото престана да суче, бутилката беше празна. Големите му очи се затвориха, клепачите натежаха. Лиза го остави да се унесе, без да подозира за ужасите зад прозрачните пластмасови стени на кувьоза.

Обърна се към Едуард и изкуцука до него. Глезенът още я болеше. Камерата на стената се завъртя, следейки всяко нейно движение. Тя се запита дали я наблюдава Робърт Гант, или просто някой отегчен охранител.

Чувстваше се изтощена и изобщо не й беше до уловки и заобикалки.

— Едуард, какво се опитвате да постигнете с тези тройни спирали?

Той завъртя стола си към нея.

— А, не мога да говоря за целта на финансовите ми благодетели. Зная единствено каква е моята роля в големия замисъл.

— И каква е тя?

Той повдигна вежда, което изобщо не съответстваше на високомерния му отговор.

— Да изкова ключа на самия живот.

Усмихна й се уморено и за свое учудване, Лиза също се усмихна.

— Колкото и надуто да звучи, ПНК наистина е ключът — обясни Едуард. — Тя отключва пълната сила на ДНК и ни осигурява основната схема на живота. С помощта на ПНК генетиците могат да създадат нишки, които да включват или изключват конкретни гени и да освободят човечеството от биологичните му ограничения. Наред с това позволява разработването на нови гени, нов код, записан в ПНК и вкаран в оплодена яйцеклетка. В крайна сметка по-нататъшното развитие на човека няма да е дело на Бог, а наше.

Едуард се загледа към детето в кувьоза.

— Но всичко това предстои. Засега имаме само една цел с тази първа нишка на ПНК, при това съвсем проста.

Стомахът на Лиза се сви.

— Каква?

Едуард не откъсваше поглед от спящото момченце. На лицето му бе изписано възхищение и тъга.

— Безсмъртието.

Лиза не успя да скрие шока си.

— Не се изненадвайте, доктор Къмингс. Това дете не е първият безсмъртен човек, роден на този свят. — Едуард най-сетне се обърна към нея, за да й покаже, че говори искрено. — Те вече са сред нас.

13,07 ч.

„Остават пет часа“.

Пейнтър се беше върнал в кабинета си. Президентът бе останал долу с дъщеря си, охраняван от контингента на Сикрет Сървис. Имаха още пет часа, преди Джеймс Гант да излезе на светло и да се престори, че се възстановява от сложната операция. Всичко за тази заблуда беше вече подготвено.

Намери в кабинета си Ковалски — с качени върху бюрото на Пейнтър крака, с ръце върху корема, хъркащ.

Пейнтър срита краката му.

Ковалски изхърка оглушително и се събуди.

— Готови ли сме? — попита той.

— По-готови не можем да бъдем.

Пейнтър взе от шкафа кобур със „Зиг Зауер“ в него. Останалата екипировка на щурмовия екип чакаше на летището. Самолетът беше в готовност. Докато си слагаше кобура, погледът му се спря върху снимката на Лиза на бюрото му — усмихната, с блестяща под лятното слънце коса, с леко разтворени устни. Любовта му към нея беше нещо осезаемо, не мисъл или чувство, а тежест в сърцето му, натиск върху гърдите, жега във вените.

И точно в този момент осъзна истината.

„Трябва да купя пръстен“.

Някакво движение при вратата го накара да погледне натам. На прага стоеше Тъкър, следван от Каин.

Пейнтър провери за последен път ремъците на кобура и се обърна.

— Капитан Уейн?

Тъкър влезе вътре.

— Сър, бих искал да участвам в мисията.

— Оценявам го, капитане, но ви наехме да откриете Аманда. Изпълнихте задълженията си към нас.

— Разбирам, сър. — Лицето на Тъкър продължаваше да изглежда като изсечено от камък. — Но това не може да се каже за задълженията ми спрямо Аманда. Изоставих детето й в Дубай и искам шанс да поправя тази грешка.

— Определено можем да се възползваме от допълнителен човек… както и от кучешки нос. Но имайте предвид, че ще направим въздушен десант в имението на Гант.

Въздушното пространство над имението на президента беше затворено. Забранената за полети зона бе определена десетилетия преди Джеймс Гант да стане президент — жест от страна на щата Южна Каролина за щедростта на клана.

Планът на Пейнтър бе да проникнат в зоната, да скочат и да се приземят в територията на имението. А тази територия беше огромна — повече от 120 000 хектара, 1200 квадратни километра обвити в мъгли планини, водопади, тъмни гори и тучни поляни. Границите на имението не бяха ясно очертани, тъй като фамилията бе изкупила на етапи съседните ферми, имения и овощни градини, увеличавайки имота си.

Този затънтен насечен терен би трябвало да им осигури прикритие и да им позволи да продължат пеша до целта.

Тъкър като че ли нямаше проблем със скачането с парашут.

— Двамата с Каин имаме много скокове — увери го той. — Нося и специални кучешки ремъци.

— Тогава сте добре дошли.

Ковалски стана, протегна се и излезе с тях.

— Наистина ще хвърлим това място на кучетата.

Пейнтър тръгна по коридора. Очакваше вече да е пристигнал още един от екипа, но той явно закъсняваше и щеше да му се наложи сам да стигне до летището. Времето течеше. Джейсън Картър щеше да поеме командването в комуникационния център и да координира акцията. Беше тежък товар за младите му плещи, но Пейнтър знаеше, че ще се справи. Джейсън вече беше събрал свой екип и управляваше по-старите агенти с ентусиазма, присъщ единствено на младите.

Пейнтър стигна асансьора точно когато вратата му се отвори.

В кабината стоеше последният член на ударния отряд. Съпругът на Кат нагласи изкуствената си ръка, закрепи я със завъртане на китката и размърда пръсти. Явно Монк вече беше минал през развойния отдел, за да вземе осъвременения модел, поръчан от Пейнтър. Протезата беше специално проектирана за тази мисия и трябваше да им помогне при проникването в Хижата.

— Крайно време беше — каза директорът.

Монк го изгледа свирепо.

— Ти се опитай да намериш детегледачка навръх Четвърти юли… Да идем да си приберем жените.

13,25 ч.

Планините Блу Ридж

— Значи твърдите, че това дете може да живее вечно? — попита Лиза. — Че е безсмъртно?

Едуард продължаваше да седи в кабинката.

— Като изключим нещастните случаи и болестите — да, може да живее много дълго. Предполагам, че ще са нужни още изменения, за да се постигне истинско безсмъртие. Но в крайна сметка, както вече казах, това дете не е първият безсмъртен, роден на този свят.

— Какво означава това?

— Тъй като имаме време, докато Петра приключи с генетичните изследвания, ще се опитам да обясня. Това е най-малкото, което мога да направя за вас, след като спасихте детето.

Лиза беше готова да слуша.

— Много учени в различни области смятат, че безсмъртието ще бъде постигнато в наше време. Като цяло предположенията са, че това ще стане към средата на века, около две хиляди четирийсет и пета или някъде там. Това означава, че родените днес ще доживеят да видят осъществяването на тази цел. И ще се възползват от постижението. Така че в този смисъл те вече са безсмъртни. Или поне са почти безсмъртни. Животът им с лекота може да бъде удължен два или три пъти.

Лиза си представи мечтите му — как децата, родени днес, ще живеят вечно. Те бяха безсмъртните, които вече вървяха сред нас.

Въпреки това подобно твърдение й се струваше невъзможно. И го каза на глас.

— Наистина ли очаквате, че можем да постигнем безсмъртието за толкова кратко време?

— Него или нещо много подобно на него. И това не е само мое твърдение. Такова е мнението на стотици учени, изследователи и мечтатели от различни области. Медици, генетици, геронтолози, фармацевти, специалисти в областта на нанотехнологиите и роботиката. Това, което правим в тази лаборатория с финансовата помощ на нашия благодетел, е първата плаха стъпка към вечността.

Лиза си представи човека, който стоеше зад всичко това.

„Нашият благодетел…“

Робърт Гант.

Не можеше да го проумее. Всичките тези ужаси бяха извършени в опит да се постигне вечен живот. Тя обаче усещаше, че има и още нещо, някаква друга цел, която се пазеше в тайна. „Но каква?“

Знаеше, че ако иска да получи реален отговор, трябва да накара Едуард да продължи да говори.

И той го направи, описвайки гордо посоката, в която вървеше светът.

— Има две основни школи по въпроса за удължаването на човешкия живот. Едната е вкарването на машини в човека. А другата е вкарването на човека в машината.

Тя поклати глава. Това разделяне не й говореше нищо.

— Преди хиляда години средната продължителност на живота е била едва двайсет и пет години. Нужни са били около деветстотин, за да може този срок да бъде удължен до трийсет и седем години. Днес средната продължителност на живота е седемдесет и осем. Това означава, че през последните сто години сме удължили живота си повече от два пъти. Този изумителен резултат се дължи на науката и технологиите. И от тук нататък темпото само ще се ускорява. Според преценките скоро с всяка изминала година ще добавяме по една година и към продължителността на живота си. Само си помислете. Остарявате с една година, а животът ви се удължава с още една.

— Но какво ще задвижва това удължаване?

— Онова, което винаги го е задвижвало — пещта на технологиите. Именно там машината и човекът се сливат в едно.

Едуард явно долови скептицизма й и се усмихна, готов да я опровергае.

— Вече имаме хора с изкуствен панкреас — продължи той. — В момента трийсет хиляди болни от Паркинсон имат невронни импланти. И с миниатюризацията на технологията тя ще прониква още повече в нас. Развитието на нанотехнологията, или създаването на машини на атомно ниво, обещава създаването на жизненоважни изкуствени органи след петнайсет години, на кръвни телца след двайсет, а след двайсет и пет години нанотехнологията ще може да програмира биологичния ни софтуер и да сложи край на стареенето.

Лиза го разбра.

— Вкарването на машини в човека… в телата ни.

— Това е единият път към безсмъртието. Другият обаче е още по-обещаващ. Тъй като изчислителната мощ на компютрите расте в геометрична прогресия, въведен е терминът сингулярност, който бележи момента, когато изкуственият интелект ще надмине човешкия. Различни футуристи са на мнение, че това ще се случи някъде в средата на този век.

— Толкова скоро? — изненада се Лиза.

Едуард кимна и на лицето му заигра доволна усмивка.

— Според преценките към две хиляди и трийсета година изчислителната мощ на компютрите ще бъде милион пъти по-голяма от днешната. А с подобна мощ е възможно да се постигне какво ли не. Междувременно учени от цял свят търсят методи за сливането й с човешкия разум. В Швейцария се занимават с реверсивно изследване на човешкия мозък и правят симулации неврон по неврон с намерението да получат завършен виртуален мозък в рамките на следващите десет години. У нас пък група учени от Масачузетския технологичен институт съставя карта на всички синапси в мозъка — на онези трилиони връзки между невроните, като се опитват да открият центъра на човешкото съзнание.

Лиза въздъхна.

— И предполагам, че крайната цел е да запълнят този празен център, да прехвърлят нашето съзнание в компютъра.

— Именно. Вкарване на човека в машината. Вторият път към безсмъртието. — Едуард погледна към кувьоза.

— Аз пък търся трети път.

— И какъв е той?

— Нова наука. Кибергенетика. Вграждането на технологията в нашия генетичен код.

— ПНК нишката — с растящо възхищение и ужас каза Лиза, представяйки си изкуствения протеин, който се вие в човешката ДНК и я регулира.

— ДНК всъщност е само набор от инструкции за изграждане на телата ни. Но този софтуер е стар, на милиони години. ПНК има потенциала да обнови напълно тази система. Да рестартира човечеството завинаги.

Лиза се опита да го върне от висините на теорията в реалността на лабораторията, в която се намираха.

— Но да се върнем на проучванията ви. Какво прави вашата ПНК? Тази, която е в новороденото?

— Най-общо казано, тя се занимава с вредните ефекти, които идват с възрастта. Областта на геронтологията, науката за стареенето, е установила, че съществуват само седем основни начина, по които тялото вреди на самото себе си с възрастта. Ако тези начини се елиминират, ще бъдем близко до постигането на безсмъртие.

Едуард я погледна многозначително и повдигна вежда.

— Направили сте го — прошепна тя. — Вашата ПНК манипулира и регулира ДНК, за да компенсира тези поражения.

— Прави го, но не и перфектно. Съсредоточихме повечето си усилия върху един от начините. Смъртта на клетките. Знаете ли какво представлява пределът на Хейфлик?

Лиза поклати глава. Ставаше й все по-трудно и по-трудно да говори.

— През шейсет и първа доктор Ленард Хейфлик изчислил, че максималната естествена възраст за едно човешко същество е около сто и двайсет години. Той основал преценката си на това колко пъти се дели една клетка, преди да спре. Броят на тези деления се определя от дължината на повтарящ се ДНК код в края на всяка хромозома. Тези повтарящи се секвенции се наричат теломери. Най-общо казано, те действат като накрайниците на връзките за обувки, които не позволяват разплитането им. Но след определен брой деления теломерите се износват, което води до разплитането на хромозомата и смъртта на клетката.

— Какво общо има това с вашата ПНК?

— Ние създадохме ПНК, която да играе ролята на постоянен теломер. Така създаваме неумиращи клетки и сме в състояние да преодолеем предела на Хейфлик.

— Като създавате пътека към безсмъртието.

Едуард кимна.

— Намираме се на самия праг на вечността.

— Но защо го правите? Има толкова много негативни ефекти, ако човек може да живее вечно. Свръхнаселеност, глад, стагнация. Има причина да сме създадени така, че да умираме, да правим път на следващото поколение.

— Така е, но тези опасности съществуват единствено ако технологията е достъпна на всички. В ръцете на елит, на избрани хора, подобни рискове не биха съществували.

Потресена, Лиза си представи лицето на Робърт Гант. Това ли е планът му? Да запази кръвната си линия вечно жива, да създаде неумираща династия?

— Защо им помагате? — най-сетне успя да промълви тя.

— Защото съм длъжен. Човечеството винаги се е борило със спънките и ограниченията. Оставяме домовете си, за да прекосим непознати морета. Преодоляваме гравитацията, за да полетим. Дори напускаме планетата си. Това е просто следващата стъпка към свободата, към върховната свобода — да скъсаме оковите на смъртта и да се освободим от гроба.

Лиза беше ужасена и отвратена. През изминалия ден бе започнала да приема човека, който работеше до нея, но сега видя пукнатините в бронята му, през които надничаше спотаената под нея лудост.

— Визионерът Реймънд Кърцвейл навремето постави въпроса „Съществува ли Бог?“ — Едуард се обърна и се загледа към момченцето в кувьоза. — Отговорът му се състои само от две думи: „Още не“.

Лиза го гледаше и ясно виждаше мегаломанията му. От годините си като медик знаеше, че това заболяване рядко се проявява като откровена лудост. Тъкмо обратното, повечето болни бяха очарователни, уверени в правилното си мислене и често биваха описвани просто като приятни. Чудовища с мили физиономии.

Петра се появи и я спаси от необходимостта да отговаря. Жената тръгна сковано към тях с наръч листове в ръце. Изражението й си оставаше непроницаемо, когато стигна до оградената клетка на Едуард.

Той я погледна с надежда.

— И какво е окончателното решение за момчето?

— Лошо. Детето може и да изглежда здраво, но тройната му спирала продължава да се денатурира и да се освобождава от ПНК нишката. Още по-лошото е, че процесът като че ли се ускорява.

Едуард вдигна ръце, разтърка очи и въздъхна примирено.

— Значи влошаването на състоянието му не се е дължало на болест. Както се боях, организмът му просто отхвърля ПНК.

— Детето не ни е от полза — заяви Петра.

— Но ние бяхме толкова близо — умърлуши се Едуард.

— Ще продължим да работим — каза Петра. — Успехът със сигурност е съвсем близо. Пък и без това знаем, че те искат само момичета. Момчето така или иначе беше обречено.

„Обречено?“

Лиза се вцепени.

— За какво говорите?

Едуард бе така погълнат от разочарованието си, че сякаш се изненада, че тя още е тук.

— Предполагам разбирате, че мъжете с тройна спирала са, общо казано, мулета. Може и да живеят вечно, но от генетична гледна точка са задънена улица. Единствено жените могат да предават този ПНК признак на следващото поколение.

— Не, не разбирам — каза тя. Възнамеряваше да ги накара да продължат да говорят, а в същото време бавно се прокрадваше към електронния ключ на бюрото на Едуард.

„Няма да навредите на това дете…“

Едуард изпухтя, обърна се към компютъра и зареди някакъв файл. На екрана се появи видеозапис на клетъчно делене. Двете ДНК нишки бяха оцветени в червено, а ПНК нишката — в синьо. Две допълнителни ПНК нишки се носеха свободно в цитоплазмата. При деленето на клетката ПНК се освободи от спиралата и се присъедини към събратята си. След това деленето продължи по обичайния начин. Когато клетката се раздели на две, една от ПНК нишките в новите клетки се върна от цитоплазмата в ДНК, възстановявайки тройната спирала в двете клетки.

— Разбирате ли? — попита Едуард.

Разбираше. Ясно беше защо мъж не може да предаде тройната спирала. Спермата на мъжа съдържа половината от неговата ДНК. Яйцеклетката на жената съдържа половината от нейната ДНК плюс цялата цитоплазма и всичко в пихтиестата клетъчна течност — митохондрии, органели, белтъци, а в този случай и ПНК. Поради това бащата не можеше да предаде тройната спирала, признака на безсмъртието — защото не би могъл да предаде цитоплазмената ПНК. Само жена можеше да го направи.

— Също като митохондриите у жените — каза Лиза. — Всички митохондрии се предават по женска генетична линия, от яйцеклетка на яйцеклетка.

— Правилно. Значи разбирате?

Тя кимна.

— В такъв случай разбирате и защо трябва да убием това дете.

Лиза рязко се изправи.

— Не… разбира се, че не!

Едуард въздъхна.

— То е задънена улица, върши ни работа единствено като материал за проучване. Ако с лекуването на шока бяхме успели да върнем стабилността на тройната му спирала, детето щеше да стане идеален опитен образец за масата за вивисекция на Петра. Органите му щяха да бъдат отделени в изкуствени системи, идеални за изпитание на безсмъртието. По-добре, отколкото да чакаме десетилетия и да изучаваме растежа на детето. Науката не може да работи толкова бавно, особено ако е изправена пред нещо така непоследователно като смъртността.

Лиза се опря на бюрото, изтръпнала от шока. Беше работила усилено цялата нощ, за да измъкне бавно детето от лапите на смъртта — само за да се стигне до такъв край?

Освен това беше започнала да се привързва към него. И как би могло да е иначе, когато я поглеждаше с онези големи доверчиви очи?

Петра гледаше намусено детето в кувьоза, сякаш беше някакво куче, надъвкало любимите й обувки.

— Сега то е безполезно. Поредният провал.

— Обещаващ провал. — Едуард я потупа по ръката. — Пак ще можеш да направиш некропсия, да събереш всички хистологични тъканни проби, които са ти нужни. Можем да научим много, дори от този неуспех.

„Достатъчно“.

Нямаше да им позволи да убият това дете.

Докато двамата се взираха в новороденото, обърнати с гръб към нея, Лиза направи своя ход.

Вече се беше облегнала на бюрото му. Сграбчи картата — и настолната лампа. Изтръгна я от контакта и замахна силно, целейки се в главата на Петра. Тежката метална основа улучи тила й. Лиза изпита чувството, сякаш сечеше дърво. Жената се блъсна в ъгъла на клетката и се строполи на пода.

Едуард се опитваше да се изправи, но Лиза изрита стола под него. Той изгуби равновесие и залитна напред. Тя използва момента, заби коляно в носа му и го просна на пода. Едуард остана в съзнание, но беше зашеметен.

Лиза пусна лампата, изтича до кувьоза и колкото може по-нежно свали всички гривни, лепенки и електроди. Уви детето в тънко одеяло и го притисна до гърдите си.

Знаеше, че затворническото крило е със задънен край, също като тази лаборатория. Единственият изход беше през вратата, през която вчера бе влязъл Робърт Гант. Изтича до нея, без да обръща внимание на острата болка в подутия си глезен. Използва откраднатата карта, отключи и се втурна навън.

Озова се в слабо осветен лабиринт от коридори и стаи. Изглеждаха пусти, очакваха да бъдат оборудвани. Беше чула, че са предназначени за новия изследователски център на Едуард.

Избра си посока и побягна слепешком с детето, като се движеше с максималната скорост, която й позволяваше навехнатият глезен. Беше благодарна, че бебето кротува, след като беше нахранено.

Не си бе направила труда да ликвидира или да върже Петра и Едуард.

Поради една много проста причина.

Помнеше окото на охранителната камера, която я следеше, докато бягаше. Някой вече знаеше, че се е измъкнала.