Джеймс Ролинс
Кръвна линия (20)

13.

2 юли, 13,55 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Грей крачеше покрай пътя. Слънцето бе напекло безмилостно чакъла и над него трептеше мираж. Грей и останалите се стараеха да останат под сянката на дърветата. Гората бе изпълнена с песента на цикади и, пойни птици. Нагоре по склона ги примамваха зелени: дървета, обвити в мъгла, като че ли приближаваха някакво райско кътче. Сякаш за да подсили впечатлението, лекият ветрец донасяше от време на време аромата на див жасмин.

Грей държеше сателитния телефон и обмисляше рисковете от установяването на шифрована връзка с централата на Сигма. Съдейки по атаките в Босасо и тук, явно към неприятеля изтичаше информация.

А точно сега екипът му имаше малко преимущество.

„Никой не знае, че още сме живи“.

Той искаше преимуществото да се запази. Пък и каква полза, ако се свърже със Сигма? Каква поддръжка можеха да му предложат? Търсенето на адекватен отговор щеше да издаде, че са живи и къде се намират. Не можеха да задействат дори тюлените, които очакваха сигнал в съседно Джибути. Екипът трябваше да се намеси и да се изтегли за съвсем кратко време. Хората на Грей имаха за задача да установят преди това местоположението на дъщерята на президента.

Ако се опиташе да се обади в Щатите и похитителите й научеха, че екипът му наближава позицията им, противникът щеше да бъде принуден да действа по-грубо и можеше да я убие на място.

Ясно беше какво трябва да прави. Пъхна телефона обратно в раницата си.

„Трябва да се оправяме сами, докато не я открием“.

След като взе решение, махна на Сейчан да дойде при него. Тя приближи заедно с Бааши, беше поставила ръка на рамото му. Грей забеляза колко покровителствено се държи Сейчан с момчето. Никога не я беше виждал да установява толкова бързо връзка с някого.

Той приклекна пред Бааши.

— Можеш ли да ни покажеш на картата къде е скрита другата болница? Онази с лошия доктор?

Момчето заби поглед в пръстите на краката си и поклати глава.

— Не може.

Изглеждаше уплашено. Стрелбата вероятно беше събудила спомени за други престрелки, в които бе попадало като дете войник. Каин вероятно можеше да помогне и да го успокои, но Тъкър беше клекнал с кучето си в края на гората и му слагаше бронежилетка. Двамата се готвеха за разузнавателна мисия, за да огледат мястото на засадата и да преценят силите на противника, разположен между тях и планините.

Ковалски и майор Джейн от СРП пък се бяха върнали до последния завой, блокираха пътя с двете бъгита и връщаха превозните средства, опитващи се да продължат към планините. Джейн говореше достатъчно добре местните диалекти, за да убеди хората да изберат друг маршрут, макар Грей да подозираше, че пистолетът на жената и пушката на Ковалски играеха основна роля в убеждаването.

Грей трябваше да признае, че британският майор е ценен кадър, и ако се съдеше по начина, по който се оправяше с Ковалски, явно беше отличен войник.

А това щеше да им е нужно в най-близко бъдеще.

Грей насочи вниманието си наред. Най-добрият шанс за малкия екип бе да се промъкне незабелязано покрай противника. Не разполагаха с достатъчно сили за фронтална атака.

След блокадата обаче трябваше да са наясно накъде да продължат — при това колкото се може по-бързо. Часовникът тиктакаше безмилостно за Аманда. Сигурен беше.

Наведе се към Бааши и накара тъмните му очи отново да го погледнат.

— Няма да позволим на никого да те нарани, обещавам.

Физиономията на момчето се скова обидено.

— Аз не страхува.

— Разбира се, че не се страхуваш. Знам, че капитан Алдън много се гордее с теб. Така че защо не ми покажеш на картата къде се намира тайният лагер?

Бааши оклюма и призна причината, поради която не му се говореше.

— Нямам картата.

Грей скри шока си. Не искаше да подплашва момчето. Беше дал на Бааши топографската карта още в колибата, за да може да я разгледа.

— Къде се е дянала?

Бааши като че ли беше готов да се разплаче. Той махна в посоката, от която бяха дошли.

— Не у мен. Изхвърчала.

Грей разбра, че момчето явно я е изгубило при дивото каране из пустошта.

— Вината не е негова — рече Сейчан. — Ако друсането се беше засилило още мъничко, и аз щях да изгубя някоя пломба.

Права беше и Грей знаеше кой е истинският виновник. Не беше помислил, когато бе поверил картата на момчето. Бааши изглеждаше толкова голям за възрастта си; суровият живот го бе накарал да порасне преждевременно. Но Грей знаеше също, че това не е първата му грешка от началото на тази мисия.

Суровият проблясък в ледените очи на Сейчан показваше, че грешките му не са останали незабелязани.

— Но аз покаже — каза Бааши и лицето му се поразведри. Той смушка с палец кокалестите си гърди. — Няма карта, но аз карта. Ще ви заведе там.

Сейчан изгледа решително Грей.

— Не можем да излагаме момчето на такава опасност. То дори не знае какво ни чака напред.

Грей кимна и погледна към Тъкър и Каин.

— Ще изчакаме да видим какво ще открият те. Ще продължим само ако има безопасен начин да заобиколим засадата.

14,02 ч.

Тъкър клекна пред Каин. Посочи гората и докосна с пръст устните си. Стигнеха ли до нея, трябваше да станат абсолютно невидими.

Разроши козината на врата на Каин и го погледна в очите.

— Кой е добро момче?

Кучето допря нос в неговия.

„Точно така — ти“.

Тъкър чувстваше погледите на останалите. Не му пукаше, че изразява привързаността си пред тях.

— Да тръгваме — каза той и вдигна пет пръста, с което нареждаше на Каин да върви пет метра пред него.

Двамата поеха към по-плътните сенки на гората. Каин изчезна от поглед, без да раздвижи и едно листо. Тъкър го следваше, като стъпваше внимателно, оставяйки кучето да бъде като продължение на сетивата му.

В слушалката чуваше тихото дишане на Каин наред с песента на птиците и скърцането на клони. Следеше с едно око екрана на телефона, по който получаваше представа за терена отпред, какъвто го виждаше кучето.

Двамата бавно, но сигурно вървяха през гората успоредно на пътя.

Камерата за нощно виждане на Каин пропъждаше сенките и гарантираше, че няма да се натъкнат на постове в гората. Тъкър обаче се доверяваше не толкова на оборудването, колкото на носа на партньора си.

Когато Каин забавяше крачка, Тъкър правеше същото. Когато кучето заобикаляше, човекът повтаряше маневрата. Макар и на няколко метра един от друг, двамата се движеха в синхрон, подобно на балетисти.

През цялото време Тъкър тихо даваше команди на Каин, за да следва приблизително пътя.

— Бавно — каза той на партньора си. — Пълзи. Наляво.

Картината от камерата се сниши; отново приближаваха пътя.

Дърветата започнаха да оредяват.

Отпред се появиха три джипа „Ленд Роувър“, препречващи пътя точно там, където беше изсечен направо в един стръмен хребет. Пред джиповете крачеха войници; други седяха в каросериите. Трети пък преобръщаха коли или влачеха трупове, оставящи кървави дири след себе си.

Всички бяха в черни бронежилетки и шлемове и въоръжени с щурмови карабини.

Досущ като екипа, който беше убил Амур Махди.

Тъкър преброи най-малко петнайсет неприятели.

— Долу — нареди той на Каин. — На място.

Докосна микрофона на гърлото си и се свърза с Грей.

— Командире, виждаш ли това?

— Да. Няма да можем да минем през тази тълпа без сериозна престрелка. Можеш ли да намериш някакъв заобиколен маршрут?

— Ще опитам.

Остави Каин на поста му край пътя, за да пази гърба му. Докато идваха насам, беше чул ромон на вода от микрофона на кучето. Запълзя бавно назад през гората, като се оглеждаше за източника на шума. Не след дълго откри поточе, минаващо по едно песъчливо дере.

Беше широко само една стъпка и дълбоко няколко сантиметра — последен остатък от дъждовния сезон, толкова немощен, че никога не би могъл да стигне до сухите равнини.

Въпреки това потопи пръст в него и си спомни старата поговорка на инструктора си по оцеляване: „Където има вода, има и път“.

Тръгна нагоре по течението с надеждата, че думите му са верни.

Петдесетина метра по-нагоре потокът стигаше до стръмния хребет, който препречваше пътя. Тук стана свидетел на силата на водата дори когато става въпрос за такъв незначителен поток. През столетията дъждовните сезони постепенно бяха ерозирали пясъчника.

Проходът беше тесен и минаваше през серия стъпала, които лесно можеха да се изкачат и осигуряваха достъп до възвишенията.

Съсредоточен напред, Тъкър не забеляза фигурата, която клечеше до малкия вир под водопадите и пълнеше манерката си. До нея имаше автомат.

Тъкър беше забравил другото правило за оцеляване сред дивата природа.

„Винаги бъди нащрек.“

14,13 ч.

Макар да бяха на сянка, жегата изтощаваше Грей. Гледаше екрана на телефона, предаващ картина от камерата на Каин. Противниците се намираха на около четиристотин метра нагоре по пътя. Гледаше ги как се мотаят, чуваше грубия им смях. Всеки момент обаче можеха да пратят надолу разузнавач или някой от джиповете.

Трябваше да се махнат, преди това да се е случило.

Погледна часовника в ъгъла на малкия екран. Тъкър го нямаше от десет минути. Нито вест от него. Доста се беше забавил. Грей посегна към микрофона на гърлото си.

Преди да успее да заговори, някакво шумолене насочи вниманието му към гората.

Сейчан вдигна пистолета си.

Тъкър изхвърча от храстите на открито. Изглеждаше някак покрусен и ужасно уморен.

— Намерих път — каза той. — Да вървим.

Грей бързо събра останалите. Двамата със Сейчан застанаха от двете страни на Тъкър, докато бързаха към гората. Ковалски и Джейн ги следваха с Бааши между тях. Жената беше прегърнала през рамо момчето, за да го пази.

— Някакви проблеми? — попита Грей, който усети, че нещо е разстроило кучкаря.

— Само един, незначителен — кисело отвърна Тъкър.

Стигнаха малък поток и тръгнаха покрай него, като гледаха да вдигат колкото се може по-малко шум. Потокът ги отведе до стръмен хребет, в който водата бе издълбала серия малки водопади.

— Кой е този? — попита Джейн, посочвайки с дулото на пушката си някакъв войник, който лежеше проснат в безсъзнание до малък вир. Беше завързан и със запушена уста.

Сейчан го приближи предпазливо, като оглеждаше гората около тях.

— Сам е — мрачно рече Тъкър. — Беше дошъл за вода. Но някой може да дойде да го търси.

— Защо просто не го уби? — попита Ковалски. — И после да скриеш тялото?

— Почти го убих — промърмори Тъкър. — Изненада ме.

Сейчан приклекна и огледа войника, после погледна към Бааши. Гласът й беше остър.

— Та той е само момче.

Грей успя да разгледа по-внимателно лицето му. Изглеждаше по-малък и от Бааши.

— Нахвърлих му се — каза Тъкър, който явно дишаше с усилие. — Действах бързо, почти не мислех. Не исках да предупреди останалите. Задуших го и тъкмо щях да му счупя врата, когато забелязах, че е дете. Въпреки това стиснах достатъчно, за да го накарам да припадне.

Тъкър се загледа засрамено в ръцете си, сякаш не вярваше какво е направил.

Грей си спомни мухата, която Тъкър бе спасил в Танзания, като му попречи да я убие. На този човек несъмнено му беше дошло до гуша да убива когото и каквото и да било, освен ако не е при самозащита или за да защити други.

Бааши зяпаше изцъклено момчето на земята.

„Дали не вижда самия себе си?“

Бааши погледна към Тъкър — и уплашено отстъпи назад.

Този страх рани кучкаря по-силно от всичко друго.

— Да вървим — рече Грей. — Ще се оправи. Някой ще го намери, но е по-добре да не сме наблизо, когато се случи това.

Тъкър се обади на кучето, докато останалите изкачваха подобните на стъпала водопади. Грей изчака до него.

— Не си имал избор — каза му той.

— Винаги имаме избор — горчиво отвърна Тъкър.

Каин се появи безшумно и се втурна напред, но не радостно. Застана до водача си и се отърка в краката му, сякаш усещаше мрачното настроение на партньора си. Тъкър го потупа ободрително.

Грей подозираше, че двамата се утешават един друг.

Беше работил и по-рано с военни кучкари. Те имаха поговорка „Нещата се предават по повода“, която описваше как с времето човек и куче започват да споделят емоциите си и това ги свързва по-силно от всеки ремък.

Сега, докато гледаше Тъкър и Каин, Грей повярва, че това наистина е така.

Двамата се утешаваха, подкрепяха се, намираха сила, която можеше да се появи единствено в подобна силна връзка.

Накрая Тъкър погледна към Грей; Каин направи същото.

Той им кимна.

Те бяха готови.

Те бяха войници.

И тримата.

И имаха мисия.