Джеймс Ролинс
Кръвна линия (35)

28.

3 юли, 3,30 ч.

Териториални води на Дубай

„Сега започва трудната част…“

Грей подготви екипа си в секундите преди вратата на асансьора да се отвори. Очакваше ново ниво на охрана след кодирания асансьор. Гилдията беше прочута с параноята си. Всеки можеше да залови някого от персонала и да стигне дотук чрез заплаха.

„Или като отреже пръста му“.

Не, трябваше да има друго ниво на защита. Но екипът на Грей не можеше да си позволи лукса да планира, което означаваше само едно.

„Няма време за финес“.

Само един човек отговаряше на това изискване.

И Ковалски изобщо не беше щастлив от този факт.

— Защо ми трябваше да вземам баретата на кучия син?

— Ще се справиш чудесно — окуражи го Грей.

Освен баретата Ковалски отговаряше като ръст и телосложение на сомалийския лидер. Не беше кой знае какво, но пък заблудата им бе нужна само за няколко секунди. Налагаше се да приеме, че охраната тук е толкова уверена в сигурността на острова, колкото бяха и сомалийците горе. Не очакваше да завари противника дремещ или по бели гащи, но все пак можеше да се надява на известна небрежност.

Посочи към Тъкър.

— Двамата с Каин действате веднага щом минем. Няма да чакате. Търсите Аманда. Ще ви последваме веднага щом можем.

Тъкър се изправи и кимна.

Сейчан беше извадила пистолета си.

Асансьорът спря с мелодичен звън и леко разтърсване на кабината. Докато вратата се отваряше, Грей махна на всички да се дръпнат настрани и да скрият лицата си под шлемовете.

С изключение на Ковалски.

Гигантът изскочи от асансьора, преди вратата да се е отворила напълно. Тръгна напред с нахлупена барета, сякаш това място му принадлежеше.

Грей бързо огледа положението. Малко охранително лоби отрязваше достъпа до останалата част от комплекса. Подът и стените бяха гол бетон; от разкоша горе нямаше и следа. Таванът беше гола стомана на шестоъгълни клетки. От помещението се излизаше през една-единствена метална врата. До нея имаше бронирано стъкло като онези в банките — с тази разлика, че тук служителят носеше черна униформа и беше метнал автомат на рамо.

Охранителят не вдигна глава, а се наведе към микрофона.

— Идентифицирайте се и поставете длан върху четеца.

На тесния плот блесна панел. В прозореца се отвори малко чекмедже в очакване на документите.

Ковалски стигна до преградата и пусна шепа топчета в подноса. Сепнат, охранителят най-сетне вдигна глава. Ковалски затръшна чекмеджето с опакото на дланта си.

И с другата си ръка натисна копчето на предавателя.

Топчетата пластичен експлозив, използвани обикновено за разбиване на резета и ключалки, експлодираха в лицето и гърдите на охранителя. Димящото му тяло отлетя назад.

Ковалски вече действаше — завъртя се и лепна кубче С-4 върху стоманената врата.

— Огън в дупката! — изрева той и се метна при другите в асансьора.

Експлозията разтърси кабината и ги оглуши въпреки предпазните шлемове.

Грей пристъпи напред и огледа пораженията. Останките от вратата сияеха в червено през пушека. По стените и пода имаше пръски разтопена стомана. Във въздуха се носеше парлива миризма.

Това не беше обикновен С-4.

Грей погледна към Ковалски, който сви рамене.

— Моя рецепта. Добавих полимерен термат ТН-4.

Грей вътрешно трепна. Терматът беше основна съставка в кумулативните заряди, използвани за пробиването на танкова броня. Но независимо от престараването Ковалски си беше свършил работата — а наистина нямаха нужда от финес.

Нищо не помръдваше зад вратата. Грей забеляза тела, но за да е сигурен, че пътят е чист, метна две зашеметяващи гранати в коридора. Всички се извърнаха и запушиха уши. Гранатите експлодираха и Грей даде сигнал на Тъкър.

Кучето и водачът се втурнаха напред, като избягваха стопената стомана по пода. Грей и останалите ги последваха с готови за стрелба оръжия.

И тогава небето започна да пада отгоре им.

Шестоъгълните парчета заваляха и затракаха по пода. Грей си помисли, че това са просто плочки от тавана, разбити от взрива.

И тогава от плочките се появиха крака — стоманени, съчленени, остри като бръснач крайници — и странните неща се хвърлиха към тях като рояк метални паяци.

3,34 ч.

— Докторе…? — Петра беше замръзнала до масичката с инструменти. Подготвяше невроендоскопа, когато се разнесе първият взрив.

Последва още по-силна детонация, която проехтя из комплекса и разтресе всичко в помещението, включително и нервите на Едуард. Първата му мисъл беше, че бетонните стени на колоната са подали. Това безпокойство непрекъснато се спотайваше в подсъзнанието му.

Вцепенен от ужас, той остана на мястото си, напълно облечен и с маска. Тъкмо нагласяше миниатюрната ръка-робот и фините й бургии и се готвеше да започне пробиването на черепа.

Чуха се нови, по-малки експлозии.

— Атакуват ни — каза Петра и го погледна в очакване на инструкции.

Думите й най-сетне го изтръгнаха от вцепенението. Трябваше да се махнат оттук — но не и с празни ръце, не и без спечелената с толкова труд награда. Ако се измъкнеха без новороденото, ответната реакция на началниците щеше да бъде смъртоносна.

— Детето — каза той и погледна Петра в очите. — Нужно ни е живо. Вземи го. Ще се доберем до станцията за евакуиране.

Петра заряза ендоскопа и забърза към вратата, но се върна.

— Ами пациентката? — Очите й се стрелнаха към Аманда.

— Тя не е важна. — Гласът по телефона почти го беше признал. Младата жена можеше да бъде заместена с друга, но не и детето. — Разполагаме с всички образци от тъканите и кръвта й. Това е достатъчно. Аз ще ги взема. Ти се погрижи за детето.

Все пак Едуард мразеше да оставя нещата недовършени. Взе един скалпел, загледа се в него и го остави внимателно. Не можеше да събере сили да го направи лично, не и със собствената си ръка.

Обърна се към работната си станция и активира предварително зададената траектория на лазера. Автоматичната ръка започна да се спуска бавно, бургията виеше пронизително. Пътят й през мозъчната кора вече беше определен — само че сега нямаше да има кой да я спре, докато прониква все по-дълбоко и по-дълбоко.

Щеше да мине като бавен куршум през черепа.

„Така е по-добре — утеши се той. — Няма да почувства нищо“.

След като се увери, че всичко е наред, Едуард изостави работната станция и се втурна към вратата. Последен поглед през рамо показа как бургията пробива малкия Х върху черепа на Аманда. Капка кръв се търкулна по скалпа й като алена сълза.

„Сбогом, Аманда“.

3,40 ч.

Грей тичаше по адския коридор през черен пушек и стопен метал. Кошмарът се усилваше от ордата метални ловци, които го преследваха на крака, остри като кинжали.

Ковал ски стъпка един ловец с кубинката си. Краката се разпериха като на смачкан паяк, след което се свиха и се вкопчиха в обувката, като започнаха да режат дебелата кожа.

Сейчан му се притече на помощ и с един замах на метателния нож сряза връзките. Посочи към стената.

Ковалски зарита и кубинката отлетя заедно с вкопчения в нея паяк.

Грей задържаше останалите ловци с пистолета си, всеки изстрел улучваше мишена. Тримата се оттеглиха през стопените останки от вратата, които бяха непреодолима преграда за металните неща.

Ковалски посегна към пушката си, като куцукаше на окървавения си крак, но Грей посочи към коридора.

— Иди след Тъкър. Ще ги задържим тук.

Нямаше нужда да му се повтаря.

— Мразя проклетите паяци… — измърмори Ковалски.

Сейчан изстреля два куршума с пистолета си.

— Явно е някаква автоматизирана защитна система.

Грей споделяше преценката й. Беше очаквал базата да има вградена защита, но не и подобно нещо. Знаеше, че АИП работеше по проекти в тази насока — експериментална програма за разработка на рояк роботи за координирани атаки, наблюдение и отбрана. Беше виждал записи от един университет в Англия, където бяха успели да създадат подобен рояк. И не ставаше дума само за малки машини. В една лаборатория на АИП беше видял с очите си завършването на робот с размерите на гепард, който можеше да бяга по-бързо от човек.

Най-вероятно механичните защитници тук бяха предназначени да ловуват, да отвличат вниманието и да забавят натрапниците, докато не бъде мобилизирана охраната. Въпреки това роботите сами по себе си бяха достатъчно опасни и куршумите почти не ги спираха.

— Идват — предупреди го Сейчан.

Вълна остра стомана се понесе към тях.

3,44 ч.

Тъкър тичаше с все сили по коридора, следвайки опашката на Каин. Ослушваше се за евентуална заплаха, не смееше да мигне, дишаше на пресекулки. Но не му се налагаше да разчита единствено на своите сетива.

В ушите му се разнесе предупредително ръмжене.

Някакъв човек в бяла лабораторна престилка излезе в коридора и вдигна ръка.

Тъкър го застреля в лицето.

Докато тичаше покрай човека видя, че ръцете му са празни. Жегна го чувство за вина, но само за миг. Двамата други, които вече беше застрелял, бяха въоръжени. Не можеше да си позволи да рискува.

Пък и след всичко, което бе видял през последната минута, никой тук не заслужаваше да диша. Беше минал през редица лаборатории и бе видял неща, които искаше да заличи от паметта си. Побиха го ледени тръпки при спомена за отрязаната глава, закрепена на стенд над биещо сърце.

Кой правеше подобни неща?

И защо?

Каин продължи да тича презглава и да души навсякъде. Беше уловил миризмата на Аманда.

Най-сетне овчарката рязко спря и се плъзна половин метър, след което се върна при една затворена врата. Тъкър настигна партньора си. През мъничкия прозорец се виждаше дълъг басейн, стена със стерилизирани зелени пакети и опаковани в целофан четки за миене.

Подготвително помещение на операционна.

Дирята на Аманда водеше насам.

Ледените тръпки го полазиха с нова сила.

С готов за стрелба пистолет Тъкър блъсна вратата и огледа помещението за противници. Беше празно. Широкият прозорец обаче гледаше към съседната операционна. Една жена лежеше върху стоманена маса, горната част на тялото й бе закрепена за някакво устройство. Над обръснатата й глава беше надвиснала механична ръка.

„Аманда…“

Беше разглеждал достатъчно дълго снимката на президентската дъщеря, за да я разпознае само по чертите на лицето. Каин задраска по вратата на операционната. Той също знаеше, че е намерил целта си.

Тъкър забърза в съседното помещение, което също се оказа изоставено. Пронизително бръмчене насочи вниманието му отново към Аманда. Отиде до нея и се втрещи, когато видя източника на шума.

Кръвта шуртеше от бургията, която пробиваше черепа й. Тъкър се засуети около масата, несигурен как да действа. Каин затанцува до него — усещаше безпокойството му, но не знаеше как да му помогне.

— Всичко е наред, приятел — увери го Тъкър.

Само че далеч не беше наред.

Тъкър проследи някакъв кабел от механичната ръка към работната станция. В отчаянието си го хвана и го изтръгна. Бръмченето престана.

Тъкър впери поглед Аманда. Забеляза, че гърдите й се повдигат и спускат.

„Поне още е жива“.

Огледа стоманата, която беше вкарана в главата й. Трябваше да я махне, но как? Не смееше да издърпа бургията — така можеше да нанесе само поражения.

Огледа се и видя миниатюрни хирургически клещи. Грабна ги, нагласи ги върху бургията, на около два сантиметра от черепа на Аманда, и стисна. Чу се рязко изпукване и Аманда бе освободена от механичната ръка.

След това Тъкър се зае да свали скобата за главата и да я откачи от анестетичната машина.

Беше така погълнат от работата, че гласът го стресна.

— Какво е онова нещо, дето стърчи от главата й?

Тъкър рязко се обърна. Ковалски куцукаше към него.

Кракът му бе окървавен.

— Как ме намери? — попита Тъкър.

— Следвах труповете. После видях него в коридора.

Каин седеше с изплезен език до вратата и както обикновено, пазеше гърба на Тъкър от евентуални неприятели.

Ковалски отново посочи главата на Аманда.

— Какво е това?

— Бургия.

— Какво? Защо…?

— Откъде да знам, по дяволите? Помогни ми.

— Държа я. — Ковалски се наведе и взе Аманда на ръце, сякаш тежеше колкото сламено плашило.

„И може би е именно това — плашило без мозък“.

Така или иначе, тя се нуждаеше от помощ.

— Къде са Грей и Сейчан? — попита Тъкър, докато отиваше да вземе Каин.

Ковалски тръгна към вратата с Аманда в ръце.

— Повярвай ми, по-добре да не знаеш.

3,46 ч.

Сейчан и Грей се оттеглиха навътре по коридора, по-далеч от сребристата орда, която се беше нахвърлила срещу останките от вратата. Докосването до разтопения метал унищожи няколко от машините. Онези, които успяха да преодолеят преградата, направиха нещо странно — обърнаха се и се върнаха при входа, без да обръщат внимание на Грей и Сейчан.

За момент ордата остана скупчена при вратата, драскаше нажежения метал, атакуваше го, изгаряше се, дори се разтопяваше в метала.

— Топлината — каза Сейчан. — Тя ги привлича. Явно са програмирани да преследват телесна топлина.

И изглежда, че всеки източник на топлина можеше да ги привлече. Грей видя как някои машини се нахвърлят върху разтопената стомана по пода и се самоунищожават.

Но металът започваше да изстива и от време на време заблуден робот се опитваше да продължи към тях. Няколко добре прицелени куршума сложиха край на тези опити.

Сейчан погледна назад.

— Трябва да потърсим…

Целият свят се разтресе от гърмежа. Беше толкова силен, че събори Грей на колене. След мощния тътен остана силна вибрация, от която го заболяха зъбите. Налягането се промени — тъпанчетата му изпукаха.

Двамата със Сейчан се спогледаха.

Страхът в очите й отговаряше на собствените му чувства.

Внезапно коридорът се напълни с няколко сантиметра вода, сякаш от спукана тръба. Грей си представи пилона, в който се намираше скритата база.

Той наистина беше просто една чудовищна тръба.

В коридора нахлу още леденостудена вода.

Ковалски се появи на ъгъла и зашляпа към тях, понесъл на ръце жена в безсъзнание. Главата й се люшна към Грей, когато гигантът я намести, за да му е по-удобно. Въпреки липсата на коса Грей я позна незабавно.

„Аманда… жива е!“

Но нямаха време да празнуват.

— Какво става? — изрева Ковалски.

Тъкър и Каин го следваха. И двамата изглеждаха не по-малко разтревожени.

Сейчан се наведе, натопи пръст във водата и я опита.

— Солена.

Място за съмнение нямаше.

— Пробили са собствената си тръба — каза Грей и посочи към асансьора. — Това място се наводнява. Да се махаме! Веднага!

3,55 ч.

„Често даваме на враговете си средствата за собственото им поражение“.

Едуард си спомни цитата от Езоп, научен навремето в Итън Колидж, когато беше още момче. Макар и извън контекст, сентенцията изглеждаше подходяща, докато наблюдаваше унищожението през прозореца на малката евакуационна капсула.

Херметически затворените лодки бяха разположени като мехури по обиколката на централния пилон. По външната стена на колоната и по долната част на платформата вървяха релси, които продължаваха по петте лъча на звездата и изхвърляха капсулите далеч от острова.

Патрулите вече очакваха пристигането на евакуиралите се.

И особено скъпоценният товар в скута на Едуард.

Добре увитото, тихо скимтящо новородено носеше огромни обещания както за онези, на които служеше Едуард, така и за самия него. Детето бе застраховка, че ще бъде спасен от гроб в морето. След като го взе, той се беше обадил, за да докладва за атаката.

Вестта обаче вече бе стигнала до източника на онзи студен компютризиран глас.

— Взети са нужните мерки. Погрижете се детето да бъде в безопасност.

Едуард смяташе да направи точно това.

Погледна през прозореца. Капсулата можеше да побере десет души, но двамата с Петра бяха единствените пътници.

Отвън светът беше тъмен като някаква огромна подземна зала. Докато бягаха, беше видял сините светлини по дължината на централния пилон. Експлозиите разкъсваха стоманата в бетонните стени и отслабваха цялата структура. Огромната маса на кулата над тях щеше да продължи това разрушение и да смаже всичко под себе си.

И това не се отнасяше само за този пилон.

Сини светлини цъфнаха в тъмната гора от бетон около тях, подривайки подпорите на острова. Отекна гръм, който разтърси капсулата. За момент светът отгоре заприлича на електрическа гора в нощта, прекрасна и смразяваща едновременно.

Спомни си и друга поговорка от младостта, докато се взираше навън.

„Всяко добро нещо си има край“.

3,56 ч.

— Бягайте! — извика Грей, сочейки към асансьора.

Екипът забърза напред, газейки през достигащата до коленете вода.

Ковалски носеше Аманда и стъпваше, като вдигаше високо колене и внимаваше да не се натъкне на още някой от металните паяци в лобито. Предпазливостта му се оказа напразна — последните оцелели роботи бяха унищожени от ледения поток.

Стигнаха до асансьора, който все още работеше — но докога? Грей натисна бутона за повикване, за да отвори вратата.

Нов силен трус разлюля комплекса, съпроводен с приглушен тътен, когато нещо подаде. По коридора към тях се понесе вълна, която набираше мощ.

Вратата бавно запълзя настрани.

Вълната ги удари и ги натика в кабината. За секунди се озоваха до кръста във вода. Студът ги пронизваше до костите. Трепереща, Сейчан натисна бутона за лобито. Грей затаи дъх. Всички се загледаха към тавана, молейки се мълчаливо двигателите още да работят.

Грей си представи турбините, които бе видял горе — и ключовата дума бе горе. Основните генератори би трябвало още да не са наводнени.

Оказа се, че наистина е така — асансьорът бавно тръгна нагоре. Нивото на водата постепенно започна да спада. Всички въздъхнаха с облекчение.

Аманда тихо изстена — действието на упойката започваше да отминава. Обещаващ признак, въпреки че бургията продължаваше да стърчи от главата й. След като излязат на безопасно място, можеха да опитат…

Силен трус запрати всички в единия край на кабината.

Ушите на Грей отново изпукаха.

Отдолу се надигна грохот, който ставаше все по-силен и по-силен, сякаш към тях се носеше товарен влак. Грей си представи как колоната вода се издига в шахтата на асансьора, след като кухината в пилона най-сетне се е запълнила.

— Минаваме сервизните нива — каза Сейчан и се вкопчи с все сили в ръката му, предавайки му цялата си надежда.

„Почти стигнахме“.

Би трябвало да са в безопасност, след като асансьорът се изкачи над морското ниво и стигне до сухото лоби.

В следващия миг светлината угасна.

Издигането им рязко спря.

Ковалски изруга цветисто в мрака.

— Генераторите — прошепна Сейчан.

Водата явно беше достигнала тяхното ниво — и продължаваше да се надига. Грохотът на товарния влак под тях се превърна във вой.

— Дръжте се! — извика Грей.

Огромна сила блъсна кабината и я запрати с шеметна скорост нагоре по шахтата.

Поне се движеха в правилната посока — но докога?

— Тъкър, помогни ми да отворя вратата!

Грей знаеше, че ще имат само една възможност. След като мощният поток отслабнеше, кабината щеше да полети обратно надолу и да се разбие.

С нов прилив на сили двамата се справиха с вратата. Стената на шахтата се носеше покрай тях — и в следващия миг се появи външната врата на лобито. Кабината спря и се заклати, кацнала на върха на мощния фонтан.

Но само за момент.

Водата нахлу в отворената кабина, напълни я и тя бавно започна да потъва.

— По-бързо!

Грей и Тъкър натиснаха външната врата и я отвориха колкото останалите да успеят да се промъкнат през цепнатината. Сейчан помогна на Ковалски, който носеше безжизнената Аманда. През това време кабината продължаваше да се пълни и да потъва.

Тъкър избута със свободната си ръка Каин — и кимна на Грей. И двамата бяха до кръста във вода. Само половината от кабината беше на нивото на лобито.

— Върви! — каза Тъкър.

— Заедно — възрази Грей.

Нямаха време да броят до три и просто се метнаха през отвора. Прибраха краката си миг преди кабината да потъне надолу в шахтата.

Грей помогна на Тъкър да се изправи.

Двамата направиха няколко крачки във водата. Не можеха да повярват, че са се отървали живи.

Сейчан беше клекнала до Ковалски и проверяваше състоянието на Аманда. Когато се изправи, изражението й беше загрижено.

— Какво има? — попита Грей.

— Родила е.

Тъкър тръгна към Ковалски.

— Но коремът й е още голям.

— Май е бил по-голям. — Ковалски я понесе към стълбите, по-далеч от водата.

— Подранила е — каза Сейчан. — Преждевременно раждане, предизвикано или от стрес, или от медикаменти.

Тъкър се загледа съкрушено към наводнения асансьор.

— Не знаех — виновно рече той. — Ако имах представа, щях да потърся още. Да се опитам да открия бебето.

Грей постави ръка на рамото му.

— И без това едвам успяхме. Ако се беше забавил и една минута, Аманда можеше да е мъртва. Всички можехме да сме мъртви. И няма гаранция, че бебето се е родило живо. Или че вече не са го евакуирали.

Логиката на Грей не успокои особено Тъкър. Той продължи да гледа към вратата. Каин застана до него и побутна ръката му с нос. Тъкър погали кучето; предпочиташе да потърси утеха в него вместо в думите.

Грей се извърна и зашляпа… зашляпа?

Погледна към краката си. Водата все още стигаше до глезените му.

— Защо тук е още наводнено?

— Не само тук — обади се Сейчан на няколко метра от него и посочи през лобито към стъкления вход на Бурдж Абаади.

Грей се опули.

Осветеният от звездите парк около кулата беше наводнен. Черни вълни минаваха между дърветата и се разбиваха в стълбището пред небостъргача.

Моментално разбра какво става. Гилдията никога не вземаше половинчати мерки, когато трябваше да прикрие следите си. Не бяха разрушили само един от пилоните.

А всички.

Грей осъзна ужасяващата истина.

„Целият остров потъва“.