Джеймс Ролинс
Кръвна линия (49)

43.

12 юли, 10,10 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър стоеше край леглото на Аманда в Университетската болница „Джордж Вашингтон“. Беше прегърнал през кръста Лиза, която преглеждаше показателите на младата жена. Майката и детето бяха преместени тук преди седмица, малко след оповестяването на чудодейното оцеляване на президента след опита за покушение.

Джеймс Гант беше в същата болница, два етажа по-горе, в отделно охранявано крило, където се преструваше, че се възстановява след операцията. Само онези, които знаеха истината, имаха достъп до него. Стрелецът си остана загадка, допълнителен материал за безбройните конспиративни теории около атентатите на президенти.

Унищожаването на фамилното имение на Гант в Южна Каролина остана потулено и незабелязано благодарение на забранената за полети зона. Официалната версия бе за естествен комин, който се отворил в планините на тяхна територия и предизвикал земетресение, довело до изтичането на газ и експлозия в Хижата. Докладът за героичната смърт на Робърт Гант, загинал в пожара, докато се опитвал да спаси хора, помогна за отклоняване на вниманието от истината. Специално подбрано отделение на Националната гвардия, положило клетва да пази тайна, продължаваше да разчиства мъртвите роботи, осеяли всичко наоколо.

Лиза най-сетне остави резултатите на Аманда и Уилям.

— Доволна ли си? — попита я Пейнтър.

— Всичко изглежда наред.

На нея й беше трудно да остави всичко зад гърба си. Изпитваше лична отговорност за бебето. То си имаше свой екип генетици, алерголози и неонатолози, които се грижеха за него. Малкият Уилям продължаваше да изхвърля остатъците от ПНК и се превръщаше в нормално момченце. Всяка алергична реакция се наблюдаваше внимателно и се вземаха необходимите мерки.

Лиза обаче не беше единствената, загрижена за благополучието му.

— Кога заминавате? — попита Аманда, гушнала спящото си момченце.

Тъкър седеше до леглото й с голямо плюшено куче под мишница, подарък за бебето.

— Утре сутринта. Двамата с Каин заминаваме за Русия.

Каин мръдна ухо към водача си, но и за миг не вдигна глава от одеялото; очите му не изпускаха и най-малкото потрепване на лицето на спящото дете, носът му от време на време подушваше пижамката му.

— Задължително да се отбиете, ако ви се случи да минете през Чарлстън.

— Разбира се. — Тъкър стана, целуна върховете на пръстите си и нежно докосна главата на детето.

Аманда остави бебето и вдигна ръка, за да прегърне Тъкър. Той се подчини и я прегърна за малко — или поне се опита. Тя го задържа с типичния за Гант инат. Накрая го целуна по бузата.

— Благодаря ти.

Тъкър се изправи изчервен.

Пейнтър и Лиза също се сбогуваха. Излязоха в коридора и Лиза отиде да поговори с докторите.

Щом останаха сами, Пейнтър направи още един опит:

— Сигма ще има полза от помощта ти. Както и от Каин. Чака ни много работа по изкореняване на Кръвната линия.

Наистина беше така, но вече бяха направили значителни стъпки в тази посока. Въоръжени с базата данни на Джейсън, разполагаха с много имена. Дърпаха нишки и гобленът, шит в продължение на хилядолетия, вече започваше да се разплита. Грей беше прав, когато каза, че в съвременната епоха е по-трудно да се криеш. Пустинята от миналото се беше смалила и не осигуряваше толкова много убежища.

Пейнтър беше сигурен.

С Гилдията бе свършено.

— Но винаги ще има и нови кризи, които да посрещаме — притисна той Тъкър. — Можем да използваме човек с твоите уникални таланти.

Тъкър се усмихна криво.

— Ще се въздържа. Никога не съм бил добър отборен играч. Но ако ви потрябвам, имате ми номера.

Обърна се и тръгна по коридора редом с Каин.

— Чакай! — извика Пейнтър след него. — Нямам номера ти.

Тъкър се обърна и извървя няколко крачки заднишком. Кривата усмивка се изправи.

— Нещо ми подшушва, директоре, че ако наистина ви потрябвам, ще ме намерите.

Прав беше.

Пейнтър вдигна ръка са довиждане.

Тъкър просто се обърна и изчезна зад ъгъла. Последна се скри размаханата опашка на Каин, готов за нови приключения.

Пейнтър остана неподвижен още секунда. Знаеше, че пак ще му се случи да види Тъкър и Каин.

Лиза се появи до него.

— Готов ли си?

„И още как“.

Хванати за ръце, двамата излязоха от болницата на ярката слънчева светлина. Отпред ги чакаше файтон, покрит с любимите й хризантеми — тъмночервени листенца, поръбени в златно.

Джейсън беше изнамерил редкия вид и пратката бе пристигнала навреме. Ковалски беше натоварен да уреди превоза. Цяла седмица беше подхвърлял един и същи лаф: „Извинете, но трябва да се видя с един човек за един кон“.

След още няколко стъпки Лиза позна цветето и незабавно заподозря, че има нещо.

— Пейнтър…? — започна тя.

Той я отведе до файтона, помогна й да се качи и падна на коляно върху стъпалото, показвайки малката, обшита в кадифе кутийка в ръката си.

Дланите на Лиза политнаха към бузите й.

— Не!

— Още не съм задал въпроса.

Тя свали ръце. Лицето й грейна и се изчерви като листенцата на хризантемите.

— В такъв случай — да, да, да…

Вдигна го на крака и направо го залепи за устните си. Целуваха се, смееха се, без да се отделят, след което продължиха към нещо по-дълбоко и смислено. За един безкраен момент останаха прегърнати, като мълчаливо си обещаваха никога да не се разделят.

Но явно имаше и уловка, клауза в договора, която трябваше да се разгледа преди това.

Лиза се дръпна навътре във файтона, като го помъкна след себе си. Обърна се към него.

— Искам деца… просто да сме наясно.

— Знаех си, че не трябва да го правя, след като видя бебето.

— Сериозно говоря. — Тя вдигна пръсти. — Искам две.

Пейнтър зяпна ръката й.

— Тогава защо си вдигнала четири пръста?

12,20 ч.

Кат се тръшна тежко на канапето в дневната, свали слънчевите си очила и лекия шал, който скриваше голата й глава. Шевовете по цялото тяло я сърбяха ужасно и нервите й бяха като нажежени.

Монк влезе няколко минути по-късно, понесъл Пенелопи, която дремеше невинно в обятията му.

— Бебето? — попита той.

— Вече е в люлката. Взе ли проходилката?

— Може да остане в минивана. Ако някой реши да счупи прозорец и да я открадне, негова си работа. Да вземе и памперсите, ако иска.

Монк продължи по коридора към детската стая, сложи детето в леглото и се върна при нея на дивана. Отпусна се и въздъхна.

Кат прокара длан по главата си. Внезапно очите й се насълзиха.

Монк я придърпа към себе си.

— Какво има?

— Виж ме само. Цялата в шевове и корички, без коса. Знаеш ли какви погледи ми хвърлят, когато изляза в парка?

Той завъртя лицето й към себе си и я придърпа, за да може Кат да види, че говори искрено.

— Ти си прекрасна. И ако това те притеснява, косата расте, а пластичният хирург ми обеща, че почти няма да останат белези.

Целуна я нежно по устните, за да запечата думите си.

— И освен това — добави, като търкаше собствената си бръсната глава, — да си плешив е чудесно.

— За теб — каза тя и избърса сълзите си.

Останаха прегърнати още няколко дълги съвършени минути.

— Чух, че говореше с Пейнтър — рече Монк. — Сигурна ли си, че няма нищо против?

Кат кимна на гърдите му и отвърна сънено:

— Мхм.

— А ти имаш ли нещо против?

Тя се дръпна, доловила сериозния му тон.

— Знам, че току-що плачех за драскотините си. Но…

Извърна се леко засрамена.

— Още ти харесва — рече той. — Да си на терен.

— Да. Особено с теб. Заедно беше още по-добре.

Монк се усмихна.

— В такъв случай май ще се връщам в Сигма. Така де, някой трябва да те измъква от кашите.

Усмивката й стана по-широка.

— А като стана въпрос за неща, които се правят по-добре заедно… — Той я повдигна и я сложи в скута си. Краката й обвиха кръста му. — И ако искаш твърдо доказателство за това колко си прекрасна…

Намести се.

Очите й се разшириха.

— Охо.

15,30 ч.

Президентът Джеймс Т. Гант седеше в количката, бутана от медицинската сестра. Двама агенти от Сикрет Сървис го следваха.

— Съпругата ви си почива — увери го сестрата, когато стигнаха стаята, пазена от друг агент.

— Благодаря, Пати — отвърна той. — Бих искал да вляза сам, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, господин президент. Ако имате нужда от нещо, можете да позвъните.

Агентът отвори вратата и Джеймс вкара количката, като остави телохранителите си отвън. След като вратата се затвори, той стана и отиде до болничното легло.

Тереза вече беше претърпяла две операции за възстановяване на пораженията от „автомобилната злополука“, както гласеше официалната история. Бяха сложили пластина на мястото на счупената скула и бяха отворили черепа й, за да обгорят тъканите и да спрат вътрешното кървене. Докторите го предупреждаваха всеки път, че мозъчното увреждане е твърде тежко и че жена му ще остане във вегетативно състояние, вероятно без изгледи за възстановяване.

Въпреки това Джеймс играеше ролята на покрусен съпруг, готов да направи всичко, за да спаси живота на жена си, дори това да налага болезнени операции.

Загледа се към бръснатата й глава, тръбите, които влизаха във всеки отвор, спуснатите клепачи.

— Изглеждаш ужасно, Тереза — каза той, докато сядаше на края на леглото. — Докторите ми обясниха разликата между кома и вегетативно състояние. Комата се характеризира с липса на съзнание. А ти си запазила така нареченото частично съзнание. Казват, че има голяма вероятност да ме чуваш. Надявам се да е така.

Потупа дланта й.

— Перманентно вегетативно състояние е, когато останеш в това положение повече от година. Ще стигнем дотам, скъпа, уверявам те. Вече избрах една частна болница в Чарлстън. Собственост на фамилията Гант, разбира се. Ще се погрижат да останеш в това състояние завинаги, дори ако са нужни нови операции, които да гарантират, че никога няма да се събудиш.

Стисна окуражаващо ръката й.

— И нали помниш всички онези научни проекти за продължаване на живота, които ръководеше? Мисля, че като отчаян съпруг съм готов да използвам всеки един от тях, за да съм сигурен, че ще останеш жива още дълги години.

Изправи се и си спомни клетвата, която бе дал на Пейнтър Кроу, ако открие кой е посегнал на семейството му: „Няма да има бърза смърт. Ще страдат, както никой не е страдал. Ще превърна живота им в ад на земята“.

Ако не друго, Джеймс Т. Гант винаги държеше на думата си.

Наведе се и целуна жена си по челото, като не пропусна да забележи голямата сълза, която се търкулна от окото й.

— Добре дошла в ада, Тереза.

21,30 ч.

Такома Парк, Мериленд

Грей приключи с миенето на чиниите и се загледа през прозореца към задния двор. В единия му ъгъл имаше тъмна беседка сред гъсти розови храсти под сянката на черешово дърво.

Някакво движение привлече вниманието му — разместване на тъмнината, сребрист проблясък на цип на яке, бледо петно кожа.

Сейчан бродеше там, неспокойна и потънала в мисли.

Грей знаеше какво я измъчва.

Думите на един мъртвец.

Зад него се чуха стъпки. Обърна се, когато нощната сестра Мери Бенинг се върна от горния етаж.

— Сложих баща ти да си легне — каза тя. — Хъркаше, когато затварях вратата.

— Благодаря. — Грей постави последната чиния в рамката за сушене. — Тази вечер изглеждаше добре.

— По-спокоен — съгласи се тя и меко се усмихна.

— Липсваше му. Но е прекалено твърдоглав, за да го признае.

Нямаше място за спорове по този въпрос.

Въпреки това Грей си спомни шантавия момент, когато се върна от мисията. Беше дошъл тук, очаквайки най-лошото след близо цяла седмица отсъствие. А вместо това откри баща си в кухнята да чете спортните страници. Когато Грей влезе, той го изгледа от глава до пети, сякаш търсеше нещо, след което направо му зададе въпрос, който изглеждаше странно прозорлив.

Спипа ли ги?

Грей беше отговорил честно. Спипах ги, татко. Всички до един.

Баща му можеше да говори за много неща и въпросът му да се разбира по какви ли не начини, особено предвид деменцията му.

Но каквато и да бе причината, старият стана от масата и го прегърна — сякаш му благодареше, че е отмъстил вместо него.

А тази сутрин бяха отишли на гроба на майка му. Обикновено тези посещения предизвикваха сълзи и буреносни облаци, следвани от мрачно и мълчаливо шофиране до дома. Тази сутрин също имаше сълзи, но и тих смях. На връщане баща му разказа няколко истории за майка им. Дори Кени бе престанал да вдига олелия за работата си и се държеше приятелски. Още по-изненадващото беше, че брат му се съгласи да остане още два месеца, като спомена нещо за работа от разстояние.

Решението донякъде се дължеше на факта, че се беше запознал с момиче.

Тази вечер беше излязъл с нея.

„Ще взема онова, което ми се падне“.

Мери посочи мрежестата врата.

— Забавлявайте се. Казаха, че щяло да има метеоритен дъжд. Ако се разбуди, ще му пусна телевизора. Малко бейзбол и ще се успокои. Освен ако не е мач срещу „Янките“, тогава става страшно.

Грей се усмихна.

— Благодаря, Мери.

21,45 ч.

Сейчан стоеше в тъмната беседка, унесена в собствените си мисли. Вечерта беше спокойна, щурците пееха в непрекъснат хор, няколко светулки примигваха в храстите и между клоните на черешата.

Загледа се към къщата и се зачуди каква ли щеше да бъде, ако беше израснала тук и бе имала щастливо детство със забележки от училище, ожулени колене и първи целувки.

„Дали изобщо щях да съм аз?“

Докосна сребърния дракон на шията си и си спомни последните думи на Робърт Гант.

Майка ти… избяга… още беше жива…

През изминалата седмица постепенно си беше позволила да повярва.

И това я плашеше.

Дори смъртта на баща й бе само тъпа болка, без нищо пронизващо. Не го беше познавала и никога не беше искала да го познава. Беше отгледана от майка си. Думата „баща“ нямаше значение в детството й. И част от нея още изпитваше гняв и негодувание заради тормоза и ужасите, които трябваше да понесе, за да стане убиец. Що за баща би позволил подобно нещо да се случи с дъщеря му?

Въпреки това накрая Робърт Гант й бе дал един по-истински дар от бащинството — надежда.

Сейчан не знаеше какво да прави с този дар.

Засега.

Но щеше да научи… с малко помощ.

Грей се появи на задната врата, очертан на топлата светлина от кухнята. Сейчан обичаше да го следи, когато той не подозираше, че го наблюдава. Тогава успяваше да зърне момчето зад мъжа, сина на двама родители, които го бяха обичали по много различни начини.

И все пак той си оставаше убиец — но не като нея.

Тя беше машина; той беше човек.

Спомни си момичето в лобито на Бурдж Абаади, момичето, превърнато в чудовище. Спомни си Петра, жената, превърната в чудовище.

Сейчан беше и двете.

„Какво вижда той в мен, което да си заслужава?“

Грей прекоси двора, разпъждайки светулките. Високо в небето проблесна ярка падаща звезда. Той стигна до нея, вече потънал в сенките.

Сейчан трепереше.

Той беше видял нещо в нея — и тя трябваше да му се довери.

Грей протегна ръка.

Предлагайки й всичко.

Тя я пое.