Джеймс Ролинс
Кръвна линия (46)

40.

4 юли, 14,58 ч.

Планините Блу Ридж

Сейчан стоеше в средата на богато обзаведената си килия. Минута по-рано тих шум я беше предупредил, че в коридора има някой, който се мъчи да се справи с вратата. Явно не знаеше кода на електронното резе.

Това беше странно и я накара да стане от стола до прозореца.

Проблеми с ключалката. Какво беше това? Добро, лошо или без значение?

Пристъпи напред и мина покрай малката камина, когато половината врата и част от стената експлодираха и ударната вълна я отхвърли назад.

Сейчан се претърколи по стария персийски килим и се блъсна в леглото. През дима и пробитата стена видя лежащ в коридора охранител с неестествено извит врат, но не от бомбата. Някой го беше премахнал тихомълком.

С все още пищящи уши, тя видя появата на източника на тази смърт и разрушение. Дългокраката жена прекрачи остатъците от вратата. В ръката си държеше пистолет, изражението й бе строго и целеустремено.

Сейчан се тревожеше най-вече за пистолета.

Трябваше й.

Плавно премина в клекнало положение.

Познаваше тази жена. Беше Петра, колегата на доктора в Дубай, която беше упоила Грей на катера.

Все още оглушена и шокирана, Сейчан пропусна първите й думи.

— … толкова обещаваща — каза Петра. — Ти беше от Потеклото, от нашата кръв. Подготвяха те за нещо много по-голямо.

На Сейчан й беше трудно да схване чутото. На катера в Дубай бе останала с впечатлението, че тази жена е била отгледана като нея — личеше си по мускулестото тяло и движенията, по непрекъснатата й бдителност, по студената пресметливост на действията й.

Трябва да си чудовище, за да разпознаеш чудовище.

… подготвяна за нещо много по-голямо…

Нима е трябвало да се превърне в това?

Още по-лош страх я смрази до мозъка на костите.

„Или вече съм същата?“

Остана приклекнала, но премести едва забележимо левия си крак напред за по-добър баланс и опора.

Жената забеляза движението й. Премести пистолета и се дръпна настрани, с което осуети подготовката за атака. Зае точно мястото, където на Сейчан щеше да й е най-трудно да нападне.

Двете се изгледаха мълчаливо.

— Когато ни предаде, ти се превърна в покварена измет, спукан съд, разлял чистотата на Потеклото. И защо? Заради любовта на един мъж?

Сейчан се вцепени. Думите бяха докоснали оголен нерв.

Петра явно усети реакцията й и продължи презрително:

— Ама че жалък боклук. По-добре да умреш като куче, вместо да живееш като такова.

Тя стреля — но Сейчан вече се движеше, докато мускулите на ръката на противничката й се стягаха в очакване на отката.

Куршумът все пак опари хълбока й, когато се завъртя странично, за да стане по-трудна мишена. Удари с рамо Петра в пищялите и тя полетя.

Сейчан се претърколи, готова да се хвърли към оръжието.

Но Петра не го беше изпуснала. Падна на едно коляно, все така с лице към нея, все така насочила пистолета към лицето й.

В този миг Сейчан осъзна две неща.

„Тя е по-добра от мен. И още по-лошо“.

Затвори очи… и си представи с тъга едно лице, докато пистолетът стреля отново и отново към нея.

Горещ вятър мина покрай главата й.

 

 

Куршумите се забиха в гърдите на Робърт, когато се хвърли между жената и оръжието и я закри с широкото си тяло, подобно на стена пред цвете. Болката беше незначителна в сравнение със загубата, която можеше да допусне, ако не успее.

После в стаята влетя Грей, взел автомата от мъртвия охранител в коридора. Стреля на автоматичен. Петра отлетя назад, но Грей държа спусъка натиснат, докато патроните не свършиха.

Едва тогава се обърна.

— Сейчан… — промълви той и се завтече към нея.

Робърт разбра, че Грей я обича. Виждаше се в очите му.

И той навремето беше обичал толкова силно жена. Беше я срещнал, докато бе млад посланик в Югоизточна Азия. Представи си как сладкото й лице грейва на лунната светлина в градината, насред цъфналите вишни, спомни си устните, меки като тихата песен на дроздовете в клоните на дърветата, и ромона на фонтана.

Но винаги оставаше пленен най-вече от изумрудените й очи, които отразяваха всичко вътре в нея и не помръкваха нито за миг. Любовта й, отражение на неговата собствена, беше завинаги замръзнала в нефрит.

Прокара пръст по скулата й, любовта й блесна… и в този момент времето се промени, но не и очите.

„Не и очите…“

Не знаеше как се е озовал в ръцете на Сейчан. Вдигна ръка и я докосна нежно — нещо, което му бе завинаги забранено.

Знаеше, че е добре да умре тук.

В обятията на дъщеря си.

 

 

Сейчан държеше мъжа. Не разбираше, беше озадачена от внезапните сълзи в очите му. Куршумите го бяха отхвърлили в ръцете й. Тя го улови — човека, който беше жертвал живота си за нея. Същият, който я беше затворил тук.

„Защо?“

Той се взираше мълчаливо в нея, сякаш я изпиваше с очи, вдигна ръка да докосне бузата й. И колкото и да беше странно, тя му позволи. Нещо в очите му й внуши, че не може да му откаже.

Грей дойде при нея и се отпусна на колене.

Убийцата беше мъртва.

Жената имаше име, но онези пет букви бяха без значение.

В крайна сметка тя беше безименна, просто целенасоченост в човешка форма.

Сейчан изгледа окървавения труп и отново се обърна. Изведнъж се беше почувствала някак по-свободна.

„Няма да бъда като теб.

И съм по-силна“.

Грей я прегърна през рамо.

— Сейчан…

Това беше простият отговор. Тя имаше име, казано от човек, който му даваше тежест, дълбочина, смисъл, същина.

Но в този момент тя научи, че е имала и друго име, което никога не бе знаела. Умиращият в обятията й мъж й го каза. Ръката му се отпусна безсилно.

— Имаш очите на майка си… — едва чуто прошепна той.

Треперещи пръсти намериха нейните, може би усетили шока й.

— Опитах да те защитя, да те скрия… да те държа далеч от тях. — Очите му не се откъсваха от лицето й. — Но след като майка ти беше отведена… ми отне толкова време да те намеря. И щом те намерих, не можех да те пусна… егоистично… но да призная, че те има, щеше да означава смърт за теб. Затова те крих пред очите на Гилдията, бяхме близо един до друг, но завинаги разделени. Бях сляп, наивен за жестокостите, които ще ти бъдат причинени, за онова, което ще се иска от теб по-късно… съжалявам…

Сейчан не знаеше какво да каже. Беше се върнала в миналото, спомняше си онази нощ, скрита под леглото, онемяла от ужас, докато извличаха майка й навън.

Пръстите му стиснаха за последен път.

Сейчан се взираше в него. Невъзможно. Това беше баща й.

— Майка ти… — каза той, отворил широко очи от усилието да каже най-важното, преди да изпусне последен дъх. — Избяга… още беше жива след… не зная къде…

С тези думи той се отпусна, сякаш напускащият го живот го бе изпразнил, оставяйки само обвивката. Очите му бавно се затвориха. Последните му думи бяха странно ясни и тъжни.

— Никой баща не бива да губи дъщеря си…

И си отиде.

Грей придърпа Сейчан към себе си и я прегърна така, както тя прегръщаше баща си.

И тогава светът се разтресе, сякаш гръмовержецът Зевс внезапно беше изпаднал в ярост.