Джеймс Ролинс
Кръвна линия (21)

14.

2 юли, 08,01 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър отново се намираше в ситуационната зала. Шефът му, началникът на АИП генерал Грегъри Меткаф, го беше извикал на тази сутрешна среща. Останалите присъстващи също се събираха в личната заседателна зала на президента.

Генерал Меткаф вече се бе настанил. Беше афроамериканец, завършил Уест Пойнт, в средата на петдесетте и як като футболен защитник. Беше наклонил глава към началника си, министъра на отбраната Уорън У. Дънкан, облечен в безупречен костюм, чиято сива коса изглеждаше като намазана с брилянтин, за да стои покорна.

Тримата други участници в сбирката бяха от семейството. Двама седяха срещу военните. Първата дама, Тереза Гант, изглеждаше като повехнала лилия в бежовата си рокля. Тъмнорусата й коса бе прибрана на кок, но отделни кичури се бяха освободили и се спускаха покрай лицето й. Погледът й беше измъчен. До нея, поставил голямата си длан върху нейната, беше нейният зет, държавният секретар Робърт Гант, който седеше сковано, сякаш заел отбранителна позиция. Стоманеният му поглед пронизваше Пейнтър като нож.

Поздравът на последния член на групата също не беше много по-дружески.

Президентът Джеймс Т. Гант се бе настанил в далечния край на масата. Обърна се към Пейнтър с обичайната прямота, калена през годините му като директор на различни компании на фамилията.

— Каква е онази атака в някакъв болничен лагер в Сомалия? Защо едва сега научавам за нея?

Пейнтър беше предположил, че това е причината за внезапното повикване в Белия дом. Разузнавателните общности вече бяха на тръни и положението се усложняваше от участието на британските специални части. Той се беше надявал да удържи капака на димящото буре поне още един-два часа, за да запази в тайна връзката между нападението и отвличането на Аманда.

Не било писано.

Уорън Дънкан заби пирон в ковчега.

— Разговарях с британския Специален разузнавателен полк. Казаха, че имат хора на терен, които помагат на някакъв секретен американски екип.

Джеймс Гант посочи с пръст към Пейнтър.

— Вашият екип. — Обърна се, без да може да скрие отвращението си. — Покажи му, Боби.

Братът на президента вдигна дистанционното и пусна сателитна картина от болницата на УНИЦЕФ. Лагерът беше превърнат в димящи развалини, изровени с кратери. Оцелелите се щураха напред-назад, опитваха се да помогнат на ранените, коленичеха край тела, мъчеха се да потушат пожарите.

Президентът Гант посочи ядосано екрана.

— Вие казахте да избягваме открита атака, да не позволяваме на похитителите да научат, че са попаднали на ценна плячка. На дъщеря ми!

Почти изрева последните думи, все едно беше някакъв генерал на Конфедерацията, опитващ се да повдигне бойния дух на войниците си преди битка.

Ясно беше, че се очертава разправия.

И че Пейнтър ще играе ролята на боксова круша.

— Това за мен е открито нападение, директоре — каза Гант. — И определено не съм в захлас от куцата операция, която провеждате. Не и когато дъщеря ми и нероденият ми внук са изложени на опасност.

Пейнтър понесе унищожителната тирада, без да откъсва поглед от президента. Човекът имаше нуждата да изпусне по някакъв начин парата. Изчака пламъка да утихне достатъчно, за да може разумът да измести паниката на уплашения родител.

— Какво можете да кажете във ваша защита? — завърши Гант, прокарвайки пръсти през прошарената си коса. Гласът му трепна накрая.

Това беше покана да вземе думата. Пейнтър отговори също толкова прямо и без усуквания:

— Господин президент, похитителите знаят, че държат дъщеря ви. Подозирам, че са го знаели от самото начало. Поради някаква неизвестна причина тя е била целта на отвличането.

Заявлението му усмири президента и в същото време накара страха в очите му да пламне с нова сила.

— От тази атака — продължи Пейнтър, кимайки към стената, — както и от други инциденти става ясно, че похитителите на Аманда са решили да престанат да крият, че знаят кой е в ръцете им. Дързостта на нападението им предполага две неща. — Преброи ги на пръсти. — Първо. Врагът явно е подплашен, за да действа така открито, което означава, че хората ми наближават скривалището му. Второ. Най-добрата надежда за оцеляване на Аманда е именно в този екип.

Подкрепата дойде от неочаквана посока. Шефът на Пейнтър прочисти гърлото си.

— Съгласен съм с директора, господин президент — каза Меткаф. — Не разполагаме с други хора в района. Дори тюлените в Джибути се нуждаят от ясно посочена цел, с каквато не разполагаме. Колкото и да е издънена операцията, нямаме други реални опции за спасяването на дъщеря ви.

Добре, беше хладка подкрепа, но Пейнтър беше доволен и от такава. След първоначалните сблъсъци двамата с шефа му вече се отнасяха с професионално уважение един към друг, макар отношенията им да си оставаха резервирани. И Меткаф беше достатъчно вещ в политиката във Вашингтон, за да не си пъха носа навсякъде — или поне да не прекалява.

— Но откъде можем да сме сигурни, че екипът ви все още е там? — попита Гант и въпросът му бе посрещнат с кимане от страна на брат му. — Може вече всички да са мъртви.

Пейнтър поклати глава.

— Не са.

— Откъде сте толкова сигурен?

— От това.

Пейнтър излезе напред, взе дистанционното и въведе кода. Беше подготвил снимките предварително с помощта на един техник в ситуационната зала. На монитора на стената се появи зърнесто изображение, нарушавано от постоянния шум.

— Съжалявам за сигнала. Това са данни от ПНР самолет, кръжащ на височина единайсет хиляди и шестстотин метра над Сомалия.

Тереза Гант се размърда в стола си.

— ПНР?

— Подслушване, наблюдение, разузнаване — обясни зет й. — Казано по-просто, уши и очи в небето.

— След това пуснах сигнала през сателита на НРС, който е на геостационарна орбита.

— Значи сигналът е на живо? — оживи се Уорън Дънкан.

— Имаме забавяне с около шест секунди. Поисках установяването на връзката едва преди половин час.

Президентът присви очи към екрана.

— И какво гледаме?

Картината се движеше бързо успоредно на черен път. По краищата профучаваха дървета и храсталаци.

— Според координатите, това е пътят, който минава през гористите части на Кал Мадо.

На екрана се появи чифт крака, а после и лице на малко чернокожо момче. Звукът беше по-лош и от видеото, прекъсваше непрекъснато.

— … тук… насам… бързо…

Момчето се отдалечи от камерата. Тичаше с характерната за младостта енергия.

— Кой снима това? — попита министърът на отбраната.

Пейнтър си позволи момент на задоволство.

— Един от най-новите ми сътрудници.

15,08 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Каин тичаше след Бааши.

— Вижте! — извика момчето и рязко спря. Ръката му сочеше към джунглата. Изровена пътека се отделяше от главния път.

„Ако изобщо може да се нарече път“ — помисли си Грей.

Вървяха през планината вече четирийсет и пет минути и засадата беше останала на километри зад тях. Бяха се върнали на пътя, след като заобиколиха отдалеч смъртоносната блокада.

Грей непрекъснато се ослушваше за ръмженето на двигатели отзад и наложи бързо темпо през планините. Постепенно чакълът под кубинките му се смени с пръст, а когато се озоваха сред обвитите в мъгла възвишения, само следите от гуми показваха къде е пътят.

Не след дълго сухите низини останаха далеч назад, сякаш бяха в някакъв друг свят. Злачни поляни се спускаха към долини, в които растяха хвойни и тамянови дървета. Навсякъде около тях към небето стърчаха върхове, подобни на неравните зъби на някакъв дракон.

— Това Шимбарис — каза Бааши, сочейки към най-високия връх. Приличаше на килнат небостъргач, покрит с изумрудена гора. — Казват, лош доктор в долина Каркор. Натам.

Момчето посочи към изровената пътека, която се отделяше от пътя.

Тъкър клекна на разклонението и огледа наскоро преобърнатата пръст.

— Наскоро нещо е минавало оттук. Гуми с големи грайфери.

— Джиповете от блокадата — каза Грей. Погледите им се срещнаха.

Вървяха в правилната посока.

Грей се обърна към момчето.

— Бааши, искам да останеш тук, встрани от пътя. Скрий се хубаво. И не излизай, докато не видиш някой от нас.

— Но аз помага! — възрази момчето.

— Вече ни помогна достатъчно. Казах на капитан Алдън, че ще те пазя.

Сейчан посочи с пръст към носа на момчето.

— А ти му обеща да ни слушаш, нали така?

Двамата се държаха като строги родители — и получиха обичайния отговор на намусен тийнейджър. Бааши въздъхна тежко и скръсти ръце на гърдите си, изразявайки разочарованието си с всяка своя фибра.

След като решиха въпроса, момчето тръгна да се скрие, а Грей и останалите се насочиха към пътеката, която приличаше на тунел заради сплетените клони на дърветата. Не бяха направили и няколко крачки, когато майор Джейн извика отзад:

— Спрете!

Грей се обърна. Индийката още стоеше на края на главния път, на слънце. Тя вдигна ръка и посочи ухото си.

Грей наклони глава и се заслуша. Първо чу тихото ръмжене на Каин, който също беше усетил нещо. След това в далечината, отеквайки от околните върхове, се разнесе стон на двигатели.

— Ще си имаме компания — отбеляза Ковалски.

Джейн се махна от пътя и забърза към тях.

Тъкър се намръщи.

— Сигурно са открили момчето, което завързах.

— Или им е писнало да убиват за днес — каза Ковалски.

— Или пък си търсят още мишени — добави Джейн.

Ковалски я изгледа кисело.

— Трябваше ли да го казваш?

Тя сви рамене.

— Вари го, печи го, здравата сме загазили, момко.

Грей не искаше да спори с нея. Нямаха избор. Трябваше да продължат напред, да открият Аманда и да направят всичко по силите си, за да оцелеят.

— Да вървим. — Той посочи напред. — Тъкър, искам Каин да бъде очите и ушите ни напред. За днес изненадите ми дойдоха в повечко.

Тъкър кимна отсечено и отиде при кучето си.

Забързаха покрай пътеката. Гората от двете й страни предлагаше добро укритие, но гъстата растителност ги бавеше и вдигаха прекалено много шум.

Точно сега трябваше да увеличат колкото се може повече разстоянието между тях и приближаващите коли.

— Не можем да го направим сами — каза Сейчан, докато крачеше енергично до него. — Охраняван лагер отпред, наемници отзад. Шансовете ни не са кой знае какви.

Грей вече беше стигнал до същото заключение. Трябваше да се надява на интуицията си, че Аманда е тук, че има причина за такава смъртоносна и открита реакция на появата им в планините. Свали раницата си и извади сателитния телефон.

Време беше да извика кавалерията.

А това означаваше, че трябва да се свърже с Вашингтон.

Грей набра номера на централата на Сигма с надеждата, че вграденото в телефона квантово кодиране ще попречи обаждането да достигне до нежелани уши. След дълго чакане и серия пароли чу познат глас:

— Командир Пиърс?

Грей въздъхна с облекчение.

— Директоре, мисля, че открихме къде е отведена Аманда. Не съм сигурен дали още е там, но за всеки случай трябва да мобилизираме тюлените да тръгнат към моите координати, за да бъдат в готовност…

— Вече е направено — прекъсна го Пейнтър. — Получих одобрението на военния министър преди няколко минути. Тюлените са на път към вас и имат заповед да се намесят само ако дъщерята на президента бъде идентифицирана. Ще пристигнат след около четирийсет минути.

„Четирийсет минути? Може да се окаже късно“.

Ревът на двигателите се засилваше, сякаш потвърждавайки мислите му. Аманда не разполагаше с четирийсет минути.

Грей изведнъж се разтревожи.

— Директоре, откъде знаете позицията ни?

— Наблюдавахме ви през последния половин час.

„Но как?“

Грей се огледа и видя как Тъкър пуска овчарката си напред, покрай края на гората.

„Каин…“

Тъкър явно беше оставил камерата на кучето включена още от блокадата.

— Идеята беше на Кат — обясни Пейнтър.

„Естествено, че е нейна“. Ако някой имаше достатъчно мозък да ги открие, без да задейства алармите, това беше Кат Брайънт. Беше доказала безброй пъти, че когато става дума за разузнавателна мрежа, тя е неуловима и находчива като паяк.

— Кат състави алгоритъм за пасивно търсене, настроен на честотата на камерата на кучето. Нищо, което да бъде засечено. Можехме да надзъртаме над рамото ви, без да издаваме къде се намирате.

Грей беше благодарен за тайната подкрепа, но това го изпълваше и със смътно безпокойство. В бъдеще трябваше да се погрижи да намери начин за заобикаляне на тази възможност, ако иска пълна самостоятелност.

— Звукът обаче е лош — завърши Пейнтър. — Все прекъсва, така че имайте го предвид. Можем да ви виждаме, но невинаги ви чуваме.

— Разбрано.

Тъкър се връщаше тичешком към тях.

— Трябва да затварям — каза Грей.

— Виждам причината — заяви Пейнтър. — Действайте. Но се…

Грей прекъсна, преди да бъде посъветван да се пази.

Нямаше нужда да чува предупреждението — а и нямаше нужда да му се казва. Все едно да пожелаеш на актьор да не си счупи крака на сцената.

Тъкър спря задъхан до него.

— Друг джип е блокирал пътя отпред. Преброих шестима около него. Има и други в лагера. — Изражението му стана тревожно. — Виж това.

Вдигна телефона си, на който се виждаше картина от лагера.

В центъра се издигаше голяма палатка върху издигната платформа. Около нея имаше пълни с пепел ями на стари лагерни огньове. Боклук, ръждясали рейки, локви разлято масло и няколко съборени палатки, зарязани в бързината — това бе всичко, което беше останало от големия лагер. От някои дървета по края на гората продължаваха да висят парцали камуфлажна мрежа, но това беше всичко.

— Като че ли лагерът е почти вдигнат — каза Тъкър. — Мисля, че е станало преди не повече от час.

Грей започна да се отчайва и стомахът му се сви на топка.

Нима бяха закъснели?

— Видях обаче някакви силуети да се движат в палатката — продължи Тъкър. — Някой все още е там.

Сейчан го чу.

— Може да са се уплашили от последствията и да са се пръснали, като са оставили жертвата си.

Грей се хвана за предположението й като удавник за сламка.

Ковалски застана до тях.

— Е, какво правим?

Джейн застана до него. На лицето й беше изписан същият въпрос.

Нуждаеха се от план за действие.

Грей прехвърли наум различни сценарии.

— Не можем да рискуваме и да подплашим останалите войници. Освен това не искаме да се сблъскваме без нужда с противника, ако Аманда вече е преместена. Няма да й помогнем особено, ако сме мъртви.

— Тогава какво? — попита Ковалски.

Грей се обърна към Тъкър.

— Трябва да надникнем в палатката.