Джеймс Ролинс
Кръвна линия (43)

37.

4 юли, 14,07 ч.

Планините Блу Ридж

Лиза се беше свила в тъмната кабинка, седнала на тоалетната чиния с бебето в скута. В ръката си стискаше нож за ампутация.

Беше намерила оръжието, приличащо на скалпел с десетсантиметрово острие, в някаква лаборатория за некропсия. Подобно на по-голямата част от подземния лабиринт, моргата изглеждаше отдавна изоставена. Всичко беше покрито с пласт фин прах. Лиза си даде сметка, че не може да се скрие в някой шкаф за трупове. Стъпките й щяха да останат върху прашния под.

За да скрие следите си, тя се беше придържала към обитаваните части на лабораторията, което я излагаше на риск. На два пъти едва не я бяха открили, но мястото представляваше огромен лабиринт с много места за криене. Беше минала покрай коридор, който сигурно прекосяваше целия комплекс. Свършваше като далечна черна точка, а само отделни части от него бяха осветени.

Още през първите няколко минути беше разбрала, че е под земята.

Никъде нямаше прозорци.

„Трябва да намеря начин да изляза на повърхността“.

Ако успееше да избяга и да потърси помощ, щеше да може да помогне и на Кат. Нямаше смисъл да се опитва сама да спаси приятелката си. Глезенът й продължаваше да пулсира и болката пронизваше крака й на всяка крачка.

Пък и не само животът на Кат беше в опасност.

Бебето спеше в свитата й ръка, кротко като агънце, с пълно коремче. Вероятно телцето му още беше изтощено от срещата му със смъртта. Молеше се то да остане тихо.

Беше спряла тук само временно, колкото да събере мислите си. Отначало бе бягала като подплашен заек, който просто се опитва да стои колкото може по-далеч от гонещата го хайка. Засега се беше отървала от преследвачите си и се намираше в район с боядисани в жълто стени. Целият комплекс, изглежда, беше означен с различни цветове. Беше бягала от бяло през оранжево до жълто.

Помисли си за килията на Кат.

Тя беше с червени стени.

Попадна на схема за евакуация пред входа на тоалетната. Именно това откритие промени безмозъчното бягство в зародиш на план. Скри се вътре, за да помисли, да реши кой е най-добрият начин на действие.

Схемата показваше, че се намира в средното ниво от общо три, някъде в северозападния му квадрант. Картата показваше най-краткия път до повърхността, но тя не смееше да тръгне по него. Щяха да я очакват и най-вероятно вече бяха разположили охрана там.

Охранителите сигурно очакваха от нея да тръгне нагоре, когато стигне стълбището. Затова трябваше да продължи надолу. Забеляза, че на картата червената зона не продължава на третото ниво. Видя коридор, който пресичаше комплекса и минаваше под червената зона. Можеше да го използва, за да стигне до другата част на комплекса, където следящите очи щяха да са по-малко или изобщо да липсват. Имаше отбелязан изход в една лаборатория, която стърчеше от плана.

Именно това беше целта й.

Премести схванатия си крак — искаше да погледне отново картата и да започне болезненото си бягство към изхода. Тъкмо пръстите й докоснаха линолеума, вратата се отвори. Лампите светнаха и я ослепиха след дългото бягство през сумрачни коридори и тъмни стаи.

Натрапникът влезе, като си подсвиркваше небрежно.

Малко вероятно бе да е човек от охраната.

Съдейки по свиренето и тежката походка, беше мъж. Лиза се молеше да отиде до писоарите, но подсвиркването приближи кабинките. Тя стисна още по-силно ножа, като мислено го подканваше да се махне.

„Не тази. Избери си друга.“

Молбата й бе чута и мъжът влезе в съседната кабинка, най-близката до вратата. Лиза нарочно я беше пропуснала, опасявайки се именно от подобна ситуация. Щеше да го изчака да приключи, да остане още минута, след което да продължи.

Точно в този момент, може би събудено от подсвиркването, бебето в ръцете й се размърда, сви и отпусна набръчкани юмручета и се прозя беззвучно. Но Лиза знаеше, че това няма да продължи така.

Трябваше да се махне, преди детето да е издало звук и да ги издаде. Не знаеше колко време мъжът ще остане тук. Чу тракане на колан, сваляне на цип и шепот на смъкнати панталони, последван от дълга въздишка на облекчение.

Май щеше да се забави.

Свирукането се възобнови.

Лиза не можеше да рискува да бъде заварена тук, ако бебето се разплаче. Внимателно свали здравия си крак на земята и се завъртя на болния, като се опитваше да предпази глезена. Хвана ножа с уста и задържа бебето в едната си ръка. За щастие беше прекарала много нощи, помагайки на Кат с нейните деца.

Не беше заключила кабинката си. Каква полза от подобно нещо? Затова побутна кукичката и бавно отвори вратата, колкото да се измъкне навън.

„Мога да го направя“.

И тогава бебето тихо изскимтя.

Лиза замръзна. Подсвиркването спря. Резето на кабинката изщрака.

Умът й незабавно превключи на друга мантра. КБПК?

Как би постъпила Кат?

Изрита вратата точно когато започна да се отваря, и тя блъсна мъжа в лицето. Той полетя назад и Лиза го последва, ножът вече беше в ръката й. Мъжът вдигна глава и тя замахна към оголеното му гърло. Острото острие за ампутация, предназначено да реже твърд хрущял и сухожилия, се представи безупречно. Ножът преряза кожа, мускули и трахеята, задушавайки опита му да изпищи. От прекъснатата сънна артерия бликна кръв. Мъжът загъргори и се свлече от тоалетната чиния. Ръцете му се вкопчиха във врата, очите му се изцъклиха от шок. Вече бе мъртъв, но не го осъзнаваше.

„Ето как би постъпила Кат“.

Обърна се, като внимаваше да не стъпва в кръвта и да остави следи след себе си. Затвори кабинката, отиде до вратата и изгаси осветлението. Отсъствието на мъжа сигурно щеше да остане незабелязано. Тя щеше да е далеч, преди някой да се е усетил.

Надникна навън. Коридорът бе празен. И точно когато излезе, някой извика името й на висок глас, който отекна из комплекса.

Лиза замръзна.

Оказа се, че е просто високоговорител. Гласът беше мъжки и този път не бе минал през компютърна обработка. Не беше южняшкият говор на Робърт Гант, нито британският акцент на Едуард Блейк.

Беше на друг човек.

— Доктор Лиза Къмингс! Това е единственото и последно предупреждение! Предайте се с детето на първия срещнат или смъртта на приятелката ви ще тежи на вашата съвест.

В коридора пред нея оживя монитор, последван от други. Явно предаваха съобщението из целия комплекс.

Лиза се премести, колкото да види непознатия на екрана. Беше в лабораторно облекло със свалена качулка и хирургическа маска. Зад него се виждаше доктор Блейк. Картината неочаквано се смени и показа Кат пред дулото на пистолет, застанала до затворена метална врата. В ръката си като че ли носеше метална тръба и нещо като малък щит.

— За наказание и за да осъзнаете опасността, пред която е изправена, ще ви направим малка демонстрация, за да разберете напълно.

Вратата се отвори и ярката слънчева светлина заслепи камерата. На екрана се появи поляна с редица дъбове в далечината. Кат беше изблъскана навън, спъна се и заслони очи с малкия щит, за да се предпази от слънцето.

— Предай се сега или положението й ще се влошава с времето. Това е единственото предупреждение.

Лиза не се нуждаеше от време, за да решава.

КБПК?

Знаеше какво би поискала Кат от нея.

Забърза по коридора — не за да се предаде, а за да избяга, докато очите на повечето са приковани към екраните в очакване на кървавия спорт, който предстоеше — какъвто и да бе той. А по щита и сопата беше ясно, че предстои някакво подобие на гладиаторска битка.

Хващаше отделни сцени, докато бягаше с детето. Засега то пак беше утихнало, сигурно приспано от люлеенето. Лиза зърваше от време на време Кат, която газеше във високата трева на поляната.

„Внимавай“ — мислено каза тя на приятелката си.

14,18 ч.

Кат бродеше през високата до бедрото й трева. Носеше малък твърд стоманен щит, закрепен с ремъци за ръката й. В другата си ръка държеше еднометрова куха тръба. Дишаше дълбоко, приготвяше тялото си, вкарваше кислород в мускулите. Сетивата й се изостриха.

Високата трева беше зелена и ухаеше на лято; ароматът се засилваше, когато Кат мачкаше стръковете. Краищата на дрехата й се закачаха в тръни. До ушите й достигна чуруликане на птица, едва доловимо на заден план, както и далечен грохот на вода на северозапад и нежният шепот на вятъра в листата.

Знаеше, че скоро ще се появят ловци.

Беше чула какво си говорят двамата учени — Филдинг и Блейк, докато я подготвяха и решаваха кои оръжия да изпробват.

„Бойното поле е върховното изпитание за естествения отбор — беше обяснил Филдинг на другия изследовател. — Оцеляването е основният двигател на еволюцията. И положението с нашите поди не е по-различно. За да могат да се учат, те трябва да бъдат тествани на терен, калени в битка. С всяко ново предизвикателство в кибернетичните им мозъци ще се образуват и растат нови синапси. И ние трябва да изпитаме устройствата във все по-трудни ситуации“.

Кат беше видяла тези хексаподи, както ги наричаха — подобни на раци машини за убиване от титан, с остри като бръснач крака, двуостри ками и шила. На работната маса имаше и други варианти. Най-зловещият приличаше на голям надут кърлеж с тънки като ледокопи крака.

Зад работната маса, по-навътре в лабораторията, имаше и по-големи творения на различен етап от разработка, достигащи до размерите на малки черни мечки.

Кат вървеше през поляната, като изпробваше тежестта на щита и въртеше тръбата, за да оцени баланса й.

„Досега пускахме хексаподите срещу невъоръжени противници — беше завършил Филдинг. — Днес ще ги изпробваме срещу следващото ниво — щитове и тъпи оръжия. Ще ги пускаме на вълни, като всеки път ще увеличаваме броя им, докато не се научат, адаптират и победят опонента си“.

Шумолене отляво я накара да застане нащрек. Рязко се завъртя и свали ниско щита. Тревата се размърда, когато нещо се понесе през нея, разсичайки поляната като перката на акула. Кат видя други четири следи, които заобикаляха по-отдалеч и се опитваха да я изненадат отстрани и отзад.

Явно бяха способни да действат координирано.

Полезна информация.

Хексаподите се носеха през поляната с бързината на хрътки. Кат знаеше, че няма шанс да стигне до дърветата, затова не се и опита. Налагаше се да ги посрещне тук и да използва първата вълна, за да се учи и адаптира — разбира се, стига да оцелееше.

Никъде не беше казано, че тя не може да се развива също толкова бързо, колкото и противниците й.

Първо, не биваше да остава сред висока трева. Трябваше да ги следи по-добре. През оставащите й секунди използва щита като преса, за да смачка тревата около себе си, като я газеше навън, образувайки по този начин по-дебела естествена палисада. Остави една част отворена, нещо като вход в малкото й гнездо.

Първият хексапод улучи палисадата странично и се оплете в стената от отъпкана трева. Кат видя блясъка на титаниевата черупка и заби тръбата си в нея, като натисна с цялата си тежест. Металът захрущя под тарана й. Атаката не уби създанието, но извади от строя сензорната му система и хексаподът започна да кръжи слепешком по спирала.

Другите четири вероятно споделиха по безжичен път опита на първия и се отказаха от пряка атака. Събраха се в кръг, след което единият се отдели и се стрелна през отвора, долавяйки цепнатината в защитата й — без да знае, че това е капан.

Хексаподът се озова в гнездото, но Кат беше готова. Използва тръбата като щека за голф и я заби право в предните сензори, смазвайки електрониката и запращайки машината във въздуха. Хексаподът падна по гръб и повече не помръдна.

„Слабо място“.

Другите три продължаваха да обикалят, явно замисляйки нещо, и след като взеха решение, се хвърлиха заедно през отвора, явно с намерението просто да надделеят с численото си превъзходство.

„Съжалявам, затваряме за днес“.

Кат заби ръба на щита си в меката почва, затваряйки входа. Първият хексапод се блъсна с трясък в него. Кат замушка надолу отново и отново, като бутало. Разби повечето му крака и го извади от строя.

Другите два се дръпнаха и се заеха да измислят следващия си ход.

Кат не ги изчака. Намери камък колкото юмрук и го хвърли в тревата. Движението подлъга едното създание и то се метна след плячката си, но номерът мина само за няколко секунди. След като камъкът спря да се движи, хексаподът престана да го гони.

Беше разбрал, че камъкът не е жив.

Тестът потвърди, че хексаподите имат сензори за движение, но те би трябвало да са подсилени и с инфрачервени датчици, които да улавят топлината на тялото, характерна за живите същества. Тъй като хексаподът беше подгонил камъка, зрението му едва ли бе много остро. Значи можеха да бъдат заблудени.

Как стоеше въпросът със звука и миризмите?

Двата хексапода не й дадоха възможност да провери. Насочиха се към нея от противоположни посоки. Единият се понесе към щита, другият — към палисадата от трева.

Кат вдигна щита и отвори прохода, оставяйки първия да влети вътре. Вторият се забави в опитите си да преодолее дебелата преграда. Служеше си с някакво острие, за да среже тревата.

Първият се завъртя на място и се хвърли към нея. Кат рязко падна, като прехвърли цялата си тежест към ръба на щита и го превърна в гилотина. Смаза предната част на създанието и я заби в меката почва.

Вторият излетя от палисадата и атакува с въртящо се хоризонтално острие.

Кат отскочи настрани и вторият хексапод се блъсна в първия, довършвайки работата й — диамантеното острие разпра долната част на другото създание. То отвърна в предсмъртен гърч. Острите като бръснач крака се забиха в цепнатините, отвориха черупката и изтръгнаха затворения в стъкло мозък.

Двата хексапода се убиха един друг за секунди.

Кат клекна и заразглежда арсенала им под черупките. Забеляза малко, подобно на стреличка приспособление, върху което беше написано М99.

Еторфин хидрохлорид.

Силен транквилант.

Толкова силен, че една капка бе достатъчна да обездвижи човек.

След като опозна противника си, Кат се изправи и се загледа към малкия бункер, през който бе излязла от комплекса. Знаеше, че я наблюдават. Изгледа ги кръвнишки.

„Да видим какво още имате“.

Обърна се и спринтира към дърветата.

14,28 ч.

— Справя се добре — каза Емет Филдинг и доближи върха на пръстите си до устните, загледан в мониторите. — В чудесна форма е.

Едуард седеше до него пред подредените в полукръг екрани. Внимателно докосна счупения си нос, пострадал при изненадващата атака на Лиза. Гледаше как камерите проследяват бягството на жената. Тя тичаше през тъмна гора от дъб, бор и смърч.

— Не си ли разстроен, че се справи толкова бързо с оръжията ти? — попита Едуард.

Емет махна пренебрежително с пръсти.

— Не можеш да си направиш омлет, без да счупиш няколко яйца. „Порше“ унищожава стотици спортни автомобили в лабораториите за тестове и при теренните изпитания. Това е начинът да направиш най-доброто. А аз не бих се съгласил на нещо по-малко.

Едуард беше забелязал как пулсът на Емет се бе ускорил по време на атаката — вената на гърлото му запулсира по-бързо. Подозираше, че тези изпитания са колкото наука за него, толкова и кървав спорт. Но това не беше негов проблем.

„След като види това. Лиза със сигурност ще се върне с детето“.

— Някакви вести? — попита Едуард.

Филдинг изсумтя неопределено, явно изобщо не се интересуваше. Независимо дали Лиза се появеше или не, той смяташе да продължи изпитанията, докато жената на екрана не бъде превърната в кървава каша.

Погледна часовника. Петра също беше тръгнала да търси Лиза. След като беше сварена неподготвена и ударена в главата, тя жадуваше за кръв и излезе да ловува усърдно и хладнокръвно като тези стоманени създания.

Филдинг се облегна назад в стола си и се протегна.

— Мисля, че сме готови за втори рунд.

— Колко ще пратите този път?

— Цяло ято, предполагам. Двайсет. Но тя е наистина забележителна и се показа толкова обещаваща, че смятам да прескочим направо на следващото ниво. Вкарване на нов елемент.

Филдинг погледна назад към дъното на лабораторията. Там се спотайваха по-големи поди на четири крака, всеки от които завършваше с извити нокти като на ленивец, идеални за изкормване на жертвата. Едуард беше виждал колко бързо могат да се движат квадроподите. Гледката можеше да смрази кръвта ти.

— Мисля да пратя два — каза Филдинг и наперено затрака по клавиатурата.

Блейк впери поглед в бягащата жена.

Щеше да е по-добре за нея Лиза да промени решението си и да се върне с детето — макар че в крайна сметка резултатът щеше да е същият.

И за двете жени.

14,29 ч.

Лиза тичаше по дълъг, слабо осветен коридор с бебето в едната ръка и готов за употреба нож в другата. Докато бягаше, следеше на пресекулки успешната битка на Кат с металните създания — но й бяха обещали и нови и Лиза не се съмняваше, че обещанието ще бъде изпълнено.

Погледна нагоре.

„Би трябвало вече да съм под червената зона“.

Прецени, че за съжаление бяга в обратната посока на Кат. Не можеше да предложи никаква помощ на приятелката си, освен самата тя да оцелее.

Продължи по коридора, който пресичаше огромния комплекс и минаваше през зона, означена като черна. Този район изглеждаше пуст, но не и изоставен. Цареше атмосфера на очакване, като пред гръмотевична буря. Причината стана ясна няколко метра по-нататък. Отдясно имаше площадка, гледаща към огромен като катедрала склад. Стъпала водеха към по-долното ниво.

От мястото на Лиза се откриваше пълен изглед към помещението. Приличаше на хангар, способен да побере пътнически авиолайнер. Складът беше пълен с още от онези метални създания, подредени на рафтове; по-големите бяха разположени направо на пода. Кабели свързваха гърбовете на четирикраките със зареждащи колонки. В центъра дремеше гигант с размерите на танк „Пършинг“, който още бе в процес на изграждане.

От помещението се носеше постоянно бръмчене и миризма на озон, създавайки усещането за предстояща буря.

От електрически заредения въздух косъмчетата на тила й настръхнаха.

Лиза забърза нататък, обхваната от ужас.

Коридорът най-сетне свърши. Тя тръгна нагоре, припомняйки си картата. Стълбището стигаше до едно разклонение на основната лаборатория. Надяваше се оттам да стигне до някое забравено и затънтено място, откъдето да продължи незабелязано към спасението. Изкачваше се бавно, като спираше на всяка площадка и очакваше всеки момент да чуе викове.

Докато изкачваше поредното стъпало към свободата, гласът от високоговорителите прозвуча отново.

— Доктор Къмингс! Готови сме за втори рунд.

Уплашена, Лиза побягна нагоре по стъпалата.

„Не искам да гледам“.

Но въпреки това чуваше. Някъде долу машините се размърдаха, изстена хидравлика, съпроводена от внезапно прашене на електрически заряд.

Мобилизираха още сили срещу Кат.

Стълбището свърши. Отпред имаше врата с резе и знак за авариен изход. Лиза се боеше, че ако мине през нея, може да задейства някаква аларма и да привлече вниманието към тази затънтена част на комплекса, но нямаше друг избор. Ако остане, щеше да е само въпрос на време да я открият.

„По-добре да рискувам горе, отколкото да остана тук“.

Дръпна резето и за момент се уплаши, че няма да се справи — но вратата се отвори. Заля я ярка слънчева светлина, която събуди бебето; пухкава ръчичка замаха към нея.

Със слънчевата светлина се разнесе и оглушителен рев.

Лиза излезе от бункера и се озова пред водопад, спускащ се от десетметрова отвесна скала. Водата се разбиваше в река далеч под мястото, на което се намираше. Лиза се завъртя бавно и осъзна, че се е озовала на тясно плато между кипналата река от едната страна и високи скали от другата.

Нямаше път нито нагоре, нито надолу.

Бебето се размърда отново, тихият плач стана силен и отекна в скалната стена.

Не го обвиняваше.

„В капан сме“.