Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
danchog (2012)
Корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джеймс Ролинс. Кръвна линия

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Евгения Мирева

Коректор: Веселина Симеонова

ISBN: 954-655-331-7

История

  1. — Добавяне

6.

1 юли, 21,15 ч.

Босасо, Сомалия

— Остани на място! — нареди Грей.

Сейчан беше от едната му страна, Ковалски от другата. Бяха спрели в началото на една алея на няколко преки от хотела и наблюдаваха сигнала от камерата на овчарката. Екипът командоси се беше разгърнал и обкръжаваше групата на Амур, явно с намерението да не позволи на никого да се измъкне.

— Не мога, командир — отвърна капитан Уейн. — Не и докато Каин е в опасност.

Грей знаеше, че не може да направи нищо, за да спре Тъкър. Нямаше власт над него и ако го забележеха — или още по-лошо, ако го хванеха — това щеше да изложи на опасност цялата мисия.

— Тогава поне изчакай, докато дойда — настоя Грей. — Ще го направим заедно.

Последва дълго мълчание — достатъчно дълго, за да се запита дали онзи вече не е напуснал поста си.

Най-накрая отговорът дойде.

— Ще изчакам — каза Тъкър. — Засега. Но не обещавам нищо.

Това беше максималната отстъпка, на която бе готов да се съгласи.

— Тръгвам — каза Грей в радиостанцията, след което се обърна към другите двама и посочи улицата. — Вие продължете към хотела. Постарайте се опашката да продължи след вас. Убедете ги, че се прибираме и ще си лягаме.

Сейчан пристъпи към него.

— Не трябва да отиваш сам. Почти не познаваш града.

Той почука картата на Босасо на телефона си.

— Ще се оправя. А и нямаме друг избор. Амур определено има и други приятели в града. Трябва ни алиби, ако му се случи нещо лошо на онази строителна площадка. Не искаме да ни лепнат убийството му, нали?

— Какво смяташ да правиш? — попита Сейчан.

С периферното си зрение Грей забеляза тримата мъже, пратени да ги следят. Бяха се събрали при една сергия за платове и се преструваха, че разглеждат натрупаните топове.

— На следващия ъгъл, щом се скрием от погледа им за момент, ще продължа по някоя странична уличка. Вие двамата бързайте към хотела. Нека ви видят как влизате, създайте някаква суматоха. Да се надяваме, ще си помислят, че аз вече съм вътре.

Ако можеше да се съди по намръщеното й чело, Сейчан не одобряваше плана му.

Той хвана ръката й и леко я стисна. Беше инстинктивен жест, който се получи по-интимен, отколкото беше възнамерявал.

— Ще се оправя — измънка Грей.

Ако не друго, краткият и изненадващ контакт я остави за момент без думи.

— Да вървим — каза той, преди да се е окопитила. Тръгнаха заедно по улицата, стараейки се да върви небрежно. След като завиха на следващия ъгъл, Грец забърза към една странична алея. Ако картата беше точна, би трябвало да успее да заобиколи и да отиде при капитан Уейн.

Когато погледна назад, изражението на Сейчан бе непроницаемо.

Ковалски беше по-прям.

— И да си пазиш задника.

Грей смяташе да направи точно това. Зад него Сейчан и Ковалски почти се втурнаха към широките стъпала на хотел „Джуба“ на следващата пряка.

Поне двамата знаеха как да изпълняват заповеди. Грей се замоли същото да се отнася и за Тъкър Уейн. Знаеше обаче, че това е малко вероятно, и затова ускоряваше темпото с всяка следваща крачка. Тъкър се ръководеше повече от инстинктите, също като косматия си партньор. Щеше първо да реагира, а после да мисли. Особено ако кучето му е в опасност.

 

 

Каин се е свил в сенките под стърчащите останки на разбита бетонна плоча. Нощта около него е сложна смесица от миризми, отекващи звуци и движение. Той наблюдава всичко това, без да мига, оставя картината да се изгради пред него — като карта и на настоящето, и на миналото.

Шепнещото скърцане на чакъл под кубинка…

Потупването на кожен ремък върху плат…

Тежкото възбудено дишане на хищник, приближаващ плячката си…

Неговата плячка си остава на място с групата си, напълно глуха за приближаващата опасност. Каин следите, които пресичат старите обонятелни следи, дори неговите собствени, и оставят своя, воняща на човек. Сега тази нова следа напълно обкръжава другите.

И започва да се стяга като обръч около тях.

Каин остава в скривалището си, напълно неподвижен, доверяващ се изцяло на сенките.

И на другия.

 

 

Тъкър клечеше до оградата зад контейнера, насочил цялото си внимание върху картината от камерата на Каин. Кучето все още следваше първоначалните инструкции и се бе съсредоточило върху групата на Амур, която продължаваше да обсъжда къде да похарчи парите, къде да вечеря и как да измъкне още средства от командир Пиърс.

А през цялото това време смъртоносната примка се стягаше около тях.

И около Каин.

Тъкър не смееше да рискува да извика партньора си обратно. Движението щеше да привлече вниманието на командосите.

Сякаш чул тревогите му, Каин се озърна назад и картината на екрана се промени. Обективът показа командос в черна броня, който приближаваше позицията на кучето. То остана на мястото си, както му бе наредил Тъкър.

„Мисли си, че се е скрил добре“ — осъзна Тъкър.

Но кучето грешеше.

Очилата за нощно виждане скриваха очите на командоса. Тъмното скривалище на Каин не му осигуряваше никаква защита срещу тази технология. Всеки момент той можеше да бъде забелязан, наред с необичайната си жилетка — и тогава щеше да се отприщи същински ад.

Тъкър хвърли поглед към улицата. Командир Пиърс не се виждаше никакъв, а той трябваше да направи нещо.

Сега.

Обърна се и се метна към оградата, към дупката нея, през която бе пропълзял Каин. Беше твърде малка за него, ала намотките бодлива тел не позволяваха да прескочи препятствието. Но нямаше друг избор и Тъкър остави телефона си на земята и започна да рови отъпкания пясък.

През цялото време се взираше в екрана и гледаше как командосът приближава към Каин. Започна да копае по-бързо, загребваше пясъка, разширяваше отвора, докато пръстите му се разкървавиха.

Накрая не издържа и изпълзя под оградата. Широката туника се разкъса от телта, разкривайки бронежилетката отдолу.

Пресегна се назад и грабна телефона.

Видеосигналът накара сърцето му да спре.

Зърнестият образ на командоса рязко спря, явно сепнат от нещо. Причината беше ясна. Войникът вдигна оръжието си и го насочи право към камерата.

Право към Каин.

21,23 ч.

„Проклет глупак…“

Сейчан влезе енергично и ядосано в облицованото с плочки лоби на хотел „Джуба“.

Ковалски я следваше по петите. Тя беше ядосана, че се налага да изостави Грей, и се ядосваше, че това я тормози толкова много, но в същото време си даваше сметка, че бяха постъпили правилно. Двамата бяха успели да увлекат опашката до входа и се надяваха, че преследвачите не са усетили изчезването на Грей.

Въпреки това напрежението в раменете й не изчезваше. Грей не трябваше да отива сам. Ако бяха отделили още няколко секунди за планиране, можеха да измислят някакъв друг начин да заблудят опашката. Постъпката му беше необичайно прибързана, направо безразсъдна. И това не се случваше за първи път. Едва не бяха изгубили Тъкър Уейн и кучето му в Занзибар. Грей обикновено не допускаше подобни грешки.

Можеше да отгатне причината за това. Яростта и отчаянието още бушуваха някъде дълбоко в него. Личеше си в буреносното сиво на очите му, в стиснатите зъби, в резкия му тон, когато разговаряха. В поведението на Грей имаше нещо налудничаво, което не бе виждала досега, и това я караше да се тревожи. Не за самата себе си, а за него.

Може би беше твърде рано да поема нова мисия.

Но вече бяха започнали и нямаше връщане назад.

Ковалски извади пура и я запали. Лобито вече беше пълно с гъст дим, който дразнеше очите й. Големият телевизор в ресторанта предаваше футболен мач и оживена тълпа запалянковци изпълваше помещението и скриваше изгледа към стълбите.

Партньорът й кимна към входа на хотела.

— Май нашите приятели ще се разположат на лагер там, за да са сигурни, че няма да излезем.

Сейчан погледна към триото, което ги следеше. Мачът между Бразилия и Германия ставаше напечен. Група немски запалянковци започнаха да пеят националния си химн.

— Да се махаме оттук — каза тя. Искаше да се приберат в стаите си.

Ковалски се задържа и запафка с пурата, вмирисвайки още повече лобито. Погледът му се насочи към мача. Краката сякаш сами го понесоха към мъжката компания, гледаща спортното предаване.

„Поне няма да направи някоя глупост тази вечер“.

Сейчан грешеше.

Само след няколко крачки Ковалски се блъсна в забързан сервитьор, понесъл над главата си огромен поднос с чаени чаши и чайници. Подносът полетя във въздуха и се стовари насред тълпата мъже, скупчили при входа на ресторанта. Разнесоха се викове и проклятия, когато врялата вода плисна върху намиращите се най-близко.

После блъскането премина в ръгане, нечий юмрук улучи нечий нос. Само за секунди настана същински хаос. Ресторантът се изсипа в лобито и свадата премина в масово меле.

Ковалски избута Сейчан в един ъгъл. Някаква бутилка профуча покрай носа му и се пръсна в стената.

— Какви ги вършиш? — сгълча го тя.

Ковалски й се ухили, захапал пурата между зъбите си.

— Задният изход е през кухнята. Изчакай партито да стигне връхната си точка и ще можеш да се измъкнеш незабелязано.

Погледна я в очите. Сейчан забеляза пламъчето зад привидно тъповатата му физиономия. Не беше единствената, която се безпокоеше за партньора им.

— Готова ли си? — попита той.

Тя кимна, от което усмивката му стана още по-широка. Ужасяваща гледка.

С рев Ковалски се обърна и се хвърли в мелето — същински бик, пуснат сред себеподобни. За секунди биещата се тълпа се изсипа като вълна през входа на хотела и се изля на улицата, сеейки суматоха и хаос.

Сейчан се обърна в обратната посока, докопа някакъв шал и уви главата си и по-голямата част от лицето. Ковалски ревеше зад нея. Звучеше обезпокоително щастлив, явно най-сетне в стихията си.

Сега оставаше да намери Грей.

Сейчан знаеше позивната на Тъкър Уейн и последната му позиция, отбелязана в навигационната система на телефона й. Грей би трябвало да е тръгнал именно натам.

Изхвърча през задната врата, оставяйки след себе си дрънчащи тенджери и тигани, и се озова в мрачната тишина на задната алея.

Преди да успее да направи и крачка, я прониза ярка светлина, която я заслепи.

Чу се груб глас със силен британски акцент, подсилен от изщракването на вдигнат ударник.

— Още една стъпка и ще ти пръсна красивия череп.