Джеймс Ролинс
Кръвна линия (42)

36.

4 юли, 13,48 ч.

Планините Блу Ридж

— Къде е отишла? — настоятелно попита Робърт Гант.

Стоеше пред компютъра в кабинета на доктор Емет Филдинг, разположен в червената зона на подземния комплекс. Преди няколко минути от централната охрана му бяха съобщили, че Лиза Къмингс е атакувала двама от учените и е избягала с внука на брат му.

Стисна юмрук. Не само от гняв към жената, но и при мисълта за брат си. Държеше скръбта си в юмрук и се облегна на него, притискайки кокалчета в бюрото, мъчейки се да удържи бликащата мъка. В съзнанието му проблеснаха спомени с Джими — двамата братя яхнали кон, пиещи бира зад обора, играещи карти и пушещи пури. Именно Джими бе плътно до него и не му позволи да рухне след смъртта на жена му. Робърт се опита да стисне цял живот в юмрука си, да задържи спомените.

Именно затова беше дошъл тук, да се занимава с проектите с доктор Филдинг, да изучи някои от най-новите модели невроподи, в това число няколко наистина страховити военни звяра в начални стадии на разработка.

Търсеше начин да се разсее.

Робърт разбираше неизбежността на покушението, можеше да разбере логиката, когато му беше представена като fait accompli^[1]. Мнозинството от Потеклото го изискваше. И той трябваше да се подчини — както се бе подчинявал винаги в миналото. Но не можеше да избяга от болката.

— Още я няма, сър — каза охранителят. Образът му се рееше в горния ъгъл на екрана. — Имаме само няколко работещи камери в неизползваната част на комплекса.

— Тогава проверете камерите в съседните зони. Синята и оранжевата.

— Да, сър.

Докато чакаше, Робърт зареди план на имота. Основното имение. Хижата, се намираше на шестнайсет километра оттук, заобиколено от високите си стени. Само малка част от фамилията знаеше за съществуването на комплекса. Дори Джими беше в неведение, макар на няколко пъти да бе идвал да лови риба в реката на осемстотин метра оттук.

Изследователският център се простираше на площ осем хектара и заемаше стара мина в затънтена част от имота на Гант, сред високите скали и водопади на Източния континентален вододел. От едната страна на вододела, който минаваше през планините Блу Ридж и имението, реките течаха към Мексиканския залив, а от другата — към Атлантическия океан.

Преди век един представител на Кръвната линия бе открил старата наводнена мина. През следващите години тя бе преустроена и превърната в таен комплекс, изсечен под земята и разширен още повече под вековни гори и поляни.

Робърт се загледа в картата на комплекса. Приличаше на онези шантави мастилени петна на Роршах. Големи части бяха оцветени в сиво и маркираха неизползваните зони от лабораторията. Робърт си спомняше и по-добри времена. По време на разцвета си през годините на Студената война това място приютяваше цяло войнство учени от двете страни на Желязната завеса, всички работещи за Гилдията, за Кръвната линия. Залите кънтяха от възбуда, от ентусиазма на мъже и жени, работещи на границата на научните възможности — и често отвъд тях.

Сега Робърт се взираше в сивите области, плъзнали из комплекса като раково образувание. През следващите години се случи онова, което бе сполетяло и много американски компании — изследователските проекти, които някога бяха процъфтявали сред тези стени, бяха преместени в чужбина, в страни от Третия свят, където не се задаваха въпроси, работната ръка беше по-евтина и намесата на властите беше нищожна или напълно отсъстваше.

Така този по-стар център беше опразнен и се превърна в изоставена катедрала на науката, затворена и изключена в по-голямата си част. Беше останал само любимият проект на Робърт, макар да бе изолиран и страничен. Проучванията му в областта на роботиката вече не се смятаха от Кръвната линия за перспективен път към удължаването на живота, тъй като залагаха на макромащаби. Вместо това всички усилия се бяха насочили към модния микросвят на стволовите клетки, нанотехнологиите, а сега и на ДНК манипулирането. Едва напоследък тенденцията започваше да се променя, махалото се залюляваше в обратната посока с напредъка в областта на роботиката и появата на новото направление невророботика, сливането на човек и машина.

Все пак Кръвната линия ограничаваше работата му до разработка на оръжия, което не беше неприемливо. Само в Афганистан на страната на американските войници се сражаваха над две хиляди робота — и тази сила бързо ставаше все по-многобройна и по-интелигентна.

Така Робърт продължи проучванията си тук. Комплексът беше идеален за целта — изолиран, със забранено за полети въздушно пространство и — което бе най-доброто — разнообразен терен. Реки, гори, поляни и отвесни скали — идеално място за полеви тестове на различните варианти невроподи.

Сега, със загубата на големия комплекс в Дубай, животът отново се връщаше в празните зали. В катедралата идваха нови свещенослужители, готови да върнат тържествения хор на научните методи в нейните зали.

Робърт би трябвало да е щастлив, но вместо това се чувстваше мъртъв отвътре. Загубата на брат му беше дошла твърде скоро след смъртта на Аманда. А сега и племенникът му беше в опасност. Това най-сетне пречупи нещо в него — или може би то винаги е било счупено и трябваше да види кръвта на Джими по ръцете си, за да го осъзнае най-сетне.

Кръвната линия не беше благоразположена към семейството му.

И днес той смяташе да сложи край на това.

Охранителят отново се включи.

— Сър, оранжевата и синята зона са чисти.

— Тогава пуснете хората ви да претърсят всяка стая, склад и шкаф.

— Да, сър.

Робърт знаеше, че тази задача може да се окаже сериозно предизвикателство. Покрай празника беше освободил и без това малобройния персонал и сега в обекта имаше само шепа хора.

Но той искаше да си върне племенника.

Беше изгубил твърде много днес — и имаше мъничка надежда, че може да спаси детето и разпокъсаните останки от семейството си. Но външният свят нахлуваше в личния му свят и той нямаше друг избор, докато не си върне детето.

Знаеше от какво има нужда.

От преимущество.

Чукна клавиш и активира изглед към една килия в червената зона. На леглото седеше жена с бръсната глава, скрила лице в дланите си. Робърт се радваше, че се е обърнала.

Натисна копчето на интеркома.

— Да — отговори доктор Филдинг от лабораторията си в същата зона.

— Емет, каза, че искаш да тестваш най-новите поди, че ти е нужно по-сериозно предизвикателство за способностите им.

— Разбира се, сър — възбудено отвърна ученият.

— Тогава да започваме.

Продължи с инструкциите и се обади където бе необходимо. След като приключи, натисна друго копче и активира камерата, до която имаше достъп единствено той след въвеждането на специален код.

Никой не биваше да научава за тази пленница.

На екрана се появи друго помещение, обзаведено разкошно, с голямо легло, меки кресла, камина и стени с гоблени. Таванът беше с дървени греди, готически арки и от него висеше вековен кристален полилей.

Но тази стая също бе килия.

Прозорецът, от който нахлуваше слънчева светлина, имаше яки решетки. Здравата дървена врата, обкована с желязо, се заключваше електронно.

Пленницата явно чу движението на камерата, когато Робърт я завъртя към прозореца. Стоеше очертана на ярката слънчева светлина — тъмна сянка, строен силует на ослепителния фон.

Забелязала движението на камерата, тя пристъпи напред и вдигна очи.

Още беше облечена в същите кожени дрехи, с които се бе озовала тук, макар че май беше използвала банята, за да вземе душ.

Жената се взираше свирепо в камерата.

Тези зелени очи, леко присвити в краищата, издаващи смесената й кръв. Само видът им караше сърцето му да се свие.

Докосна екрана с пръст, плъзна го по очертанието на лицето й. Знаеше, че никога няма да може да я доближи. Тя беше избягала от Гилдията преди години, беше се превърнала във враг на Кръвната линия, но сега я бяха върнали.

— Там, където ти е мястото — дрезгаво прошепна той. — Изобщо не трябваше да ти позволявам да избягаш.

В ъгъла на екрана се появи друго лице. Прекъсването раздразни Робърт.

— Господин Гант — каза мъжът, — исках да ви съобщя, че хеликоптерът с пратката от Вашингтон приближава.

— Разбрано. След малко се връщам в Хижата.

Подземен тунел свързваше комплекса с таен вход в имението. Можеше да вземе влакчето и да стигне дотам за минути.

Задържа се още малко, загледан в красивата пленница.

Сякаш усетила погледа му, тя вдигна ръка и показа среден пръст на обектива.

Робърт се усмихна и изключи камерата. Обърна се и тръгна към тунела, готов да се срещне с мъжа, който беше убил брат му.

14,03 ч.

Хеликоптерът направи широка дъга и Грей зяпна имението на Гант долу.

Беше виждал рисунки на масивната постройка в различни книги, но никога лично — малцина можеха да се похвалят с подобна привилегия. Имението съперничеше на големите американски замъци, построени от Вандербилт, Рокфелер и Хърст. Но кланът Гант беше старомоден и следваше модела на един прочут замък на кръстоносците в Сирия — Крепостта на рицарите.

Външната стена, с нейните малки правоъгълни кули и бойници за стрелци, беше дебела три метра. През нея можеше да се мине единствено през масивен свод, пред който имаше истински ров и подвижен мост.

Озареният от слънцето двор зад стената играеше ролята на паркинг и градина с вековни дъбове и цъфнали рози. В централната част имаше седемдесет помещения, всички в готически стил, със заострени арки, високи прозорци и множество врати и балкони. Всичко това водеше нагоре към две правоъгълни кули, увенчани с назъбени парапети.

Хеликоптерът се насочи към площадката за кацане в двора. Когато се спусна между стените, Грей изпита чувството, че светът се затваря и се озовава в капан. Плъзгачите докоснаха земята и той бе изведен навън със закопчани отзад ръце. Водачът на екипа го поведе през двора към гигантския засводен вход на основното имение.

Нямаше къде да избяга. Дори да успееше да се измъкне, той си оставаше вързан електронно към предавателя в джоба на водача. Ако се отдалечеше на повече от десет метра от него, обратното отброяване до детонацията щеше да започне отново.

А точно сега трябваше да запази главата си цяла.

И то в много отношения.

На няколко крачки от него водачът на екипа вдигна ръка към слушалката си и се заслуша. Другата му ръка нервно почеса разпятието на врата му. Единственото, което Грей чу, беше последното „Да, сър“.

Мъжът се обърна към него.

— Ела с мен.

Изкачиха каменните стъпала и минаха през отворената дървена врата, украсена с резби, изобразяващи рицарски турнири и битки.

Зад вратата имаше огромна зала. Засводеният таван и масивните каменни колони създаваха впечатлението за катедрала. Слънчевата светлина нахлуваше през разноцветните стъкла, на които също бяха изобразени рицари, но в по-светска обстановка; мнозина бяха с тамплиерски кръстове върху туниките си.

Въпреки огромните й размери в залата се усещаше топлина, която не се поддаваше на описание. Дебелите килими омекотяваха каменния под. Двете камини в отсрещните краища, достатъчно високи, за да се мине с кон през тях, обещаваха весели зимни огньове. Дори сега те бяха пълни с огромни букети, чийто аромат изпълваше помещението с обещание за безкрайно лято.

И Грей разбираше откъде е дошъл прякорът на имението — Хижата. Репутацията му на ловна хижа беше очевидна. Някои от постелките на пода бяха мечи кожи. По стените бяха окачени трофеи на зверове от всички континенти.

„Хемингуей би се чувствал на седмото небе тук“.

— Движи се! — излая водачът.

Грей забърза напред към вратата до една от камините. Водачът почука.

— Влез.

Грей беше въведен в малка библиотека, обзаведена като дневна, с антикварни френски мебели, малка камина и съвсем малки прозорци, не по-големи от амбразури, от които можеше да се надзърне навън към градината.

Единственият човек в помещението седеше в кресло до студената камина. Беше облечен в консервативен сив костюм, макар че бе свалил сакото си и го бе преметнал през облегалката. Бялата риза беше с разкопчана яка, ръкавите бяха запретнати.

Робърт Гант протегна ръка.

Водачът на екипа забърза към него и му връчи предавателя и ключовете за белезниците на Грей, след което излезе. Явно имаше конкретни заповеди, тъй като двамата не размениха нито дума.

Вратата се затвори.

Братът на президента се загледа в лицето на Грей.

— Страдал ли е?

Грей нямаше нужда да му обясняват за кого става въпрос. Въпреки това не знаеше на какъв терен се намира. Положението се влошаваше от огъня в гърдите му, който се надигаше към очите му, изгаряше спирачките на самоконтрола му. Но тъй като бе закопчан и зависим от предавателя, не можеше да направи нищо друго, освен да стои на място. Краката му трепереха от желание да го засилят към човека пред него въпреки последствията. Стисна юмруци толкова силно, че белезниците се впиха дълбоко в китките му.

Робърт махна към другото кресло до камината.

Грей седна, без да се доверява на самия себе си. Седеше на ръба, готов да се хвърли напред, да отмъсти доколкото може на човека, отговорен за смъртта на майка му.

Робърт попита отново и този път гласът му трепна:

— Моля ви… зная, че операцията на Джими е напразна. Чух мрачната прогноза. Но в онези последни моменти брат ми страдал ли е?

Грей чу повече болката в гласа му, отколкото самите думи. Самият той беше настроен на тази вълна и това му помогна да погледне отвъд кървавата мъгла на гнева и да види едва сдържаната агония на човека пред себе си. Очите на Робърт бяха зачервени, изпълнени с болка, кожата му бе станала пепелява като сакото му.

Поради някаква причина, въпреки че го мразеше неистово, Грей отговори възможно най-искрено:

— Не. Брат ви не е страдал.

Робърт кимна и сведе поглед към скута си.

— Благодаря ви.

Остана дълго време в тази опечалена поза. Когато отново вдигна глава, по лицето му се стичаха сълзи. Избърса ги и се загледа в студената камина, сякаш се нуждаеше от топлина.

Промълви следващите думи съвсем тихо:

— Съжалявам за майка ви.

Грей се стегна и едва се сдържа да не се хвърли напред.

Но видът на лицето, на което бе изписана толкова истинска мъка, потуши гнева му.

— Загубата е удар, от който сърцето никога не може да се освободи. Много добре знам това. Цената е прекалено висока. Дори за вечен живот, който сега изглежда толкова ужасно нещо.

Грей си спомни, че Сейчан беше казала нещо подобно. Какво ставаше с този човек? Беше очаквал да бъде измъчван и разпитван след пристигането си тук. Единствената му надежда бе, че Пейнтър е открил тайното му съобщение и е разбрал достатъчно, за да се сети къде са го отвели.

— Натрупваната мъка за един човешки живот е повече, отколкото може да понесе сърцето — обясни Робърт.

— Единствено безсърдечните могат да понесат повече. Или много младите, онези, които са твърде наивни, за да разберат наистина загубата. Какъвто бях аз, когато дойдоха за мен.

— Кога и кой е дошъл за вас? — не разбра Грей.

Робърт продължи да мълчи, сякаш обмисляше нещо, явно се колебаеше.

— Ще ви покажа. Можете да се окажете полезен за плановете ми.

Стана и го поведе след себе си. Отиде до библиотеката и дръпна някаква скрита ръчка, отваряща тайна врата. Част от библиотеката се отдръпна, разкривайки каменно стълбище, което се спускаше по спирала надолу.

Робърт водеше. Стълбището се осветяваше от лампи по стените. Грей очакваше да види паяжини и факли, но вместо това просто се озоваха в подземието. Когато отвори вратата на долната площадка, той видя перални и кухни. Накрая се озоваха в изба. Засводени тунели, издълбани в скалата, се разбягваха в множество посоки, слабо осветени от голи крушки по таваните. От двете страни имаше масивни дъбови бъчви. В съседните помещения, подобни на малки параклиси, посветени на Бакхус, имаше високи рафтове с прашни бутилки, сами по себе си невъобразимо богатство.

Робърт се движеше бързо напред, сякаш се боеше, че може да размисли или че някой ще се опита да го спре. Грей го следваше, дърпан колкото от невидимата каишка, толкова и от любопитство.

Пътуването им свърши дълбоко в лабиринта на избата, в странично помещение с четири масивни бъчви от френски дъб, грамадни като слонове.

Робърт отиде до едната и освободи резето, за да отвори предната част. Отвътре дървото се оказа обшито със стомана. Робърт влезе вътре, следван от Грей. Задната част на бъчвата приличаше на врата на банков трезор. Робърт въведе код и постави длан върху скенера.

Светнаха зелени светлини и с тихо бръмчене на хидравлика дебелата шейсет сантиметра стоманена врата се изтъркаля настрани.

Зад нея имаше малка стаичка — асансьор, осъзна Грей, когато Робърт въведе още кодове и кабината пое надолу.

През целия път Робърт не беше казал нито дума. В момента сякаш беше изгубил дар слово, изцяло потопен в мъката си.

Накрая асансьорът спря и вратата се отвори към огромно, херметически запечатано помещение с размерите на половин футболно поле. Нямаше ги обаче стерилните бели и стоманени повърхности на някой съвременен високотехнологичен завод или лаборатория. Сякаш се бяха озовали в зала на Британския музей. Махагонови шкафове пазеха прашни томове, пожълтели свитъци и износени артефакти от всички епохи на човешката история. Стъклени куполи покриваха мраморни плочи, фини статуи и златни съкровища.

Робърт се обърна към Грей.

— Тук се намира истинското сърце на Кръвната линия.