Джеймс Ролинс
Кръвна линия (45)

39.

4 юли, 14,52 ч.

Във въздуха над планините Блу Ридж

— Седем минути — съобщи пилотът от кабината.

Пейнтър се намираше в товарния отсек на С-41А на военновъздушните сили, турбовитлов транспортен самолет със средни размери. Бяха долетели от Вашингтон с реактивен самолет и се бяха прехвърлили в по-малката машина, която бе по-добре пригодена за инфилтрация и евакуация на военни части, тъй като в общи линии се състоеше от пилотска кабина и товарно пространство.

Екипът му беше товарът.

Тъкър подготви Каин в общите им ремъци. Ковалски и Монк си провериха взаимно екипировката. Пейнтър вече беше готов и сега седеше с лаптоп в скута и следеше сателитната връзка, която му даваше картина в реално време на имението Гант и показваше движението на земята, за да помогне за проникването им в Хижата.

— Директоре, пращам ви нов сигнал — каза в ухото му Джейсън Картър. — Засякохме движение на малко повече от шестнайсет километра от имението. Не го забелязахме преди, защото цялото ни внимание беше насочено към Хижата. Но е по-добре да го видите.

Картината на екрана се отдалечи от Хижата към насечената територия на континенталния водораздел.

Кой се беше озовал чак там?

Виждаше се дребна фигура, изправена до водопад. В ръцете си държеше някакъв пакет… не, дете. Образът се увеличаваше и увеличаваше, докато не остана място за съмнение.

— Лиза… — промълви Пейнтър.

— И предполагам, че другата е Кат, сър. На около четиристотин метра на югоизток.

Картината започна да се измества в тази посока и Пейнтър махна на Монк.

— Ела да видиш.

Когато Монк се приближи, Джейсън му показа размазано видео на бягаща през гората жена. Дърветата пречеха да се видят подробности. Ясно беше обаче, че жената се е насочила право към пропаст.

— Това е жена ми — каза Монк. Звучеше уплашено, но се контролираше. — Никога не гледа накъде върви.

— Засичам движение на земята зад нея — отново се включи Джейсън. — Но не мога да видя по-подробно.

— Две минути до забранената за полети зона — обади се пилотът. — Започвам завой, за да минем покрай границата.

Пейнтър предаде лаптопа на Монк и отиде до кабината.

— Промяна на плана — каза той. — Влизаме направо.

— Сър, нямаме разрешение.

— Кажете го на президента, когато се върнем — отвърна Пейнтър. — Карайте ниско и направо. Следвайте водораздела. След като навлезем в забранената зона, отворете задната рампа, за да скочим.

Пейнтър се обърна.

Монк повдигна вежда.

— Как е станало така, че жена ми е остригана нула номер?

Джейсън отново заговори в ухото на Пейнтър. Гласът му звучеше малко уплашено.

— След колко време ще бъдете на земята?

— Скачаме след шест минути. Приземяваме се след седем или осем.

— Ще бъде прекалено късно.

14,53 ч.

Планините Блу Ридж

Кат спринтираше към целта.

Беше изгубила чехлите си. Пръстите на краката й се забиваха в меката глинеста почва и боровите иглички. Камъни, шишарки и жълъди се впиваха в стъпалата й, но тя не обръщаше внимание на болката. Преодоляваше препятствия с дълги скокове и се радваше на всяко повалено дърво или стърчаща скала, тъй като забавяха преследвачите й.

Първите ловци бяха само на метри зад нея. Беше елиминирала три, но оставаха още над дванайсет, които работеха в синхрон. Щитът и тръбата бяха безполезни при такъв брой, особено като се има предвид, че тази група не беше еднородна. Успя да различи най-малко четири варианта, всеки със специализирани функции — пълзачи, с които се беше справила през първата вълна; скачачи, които можеха да скачат като жаби, когато са достатъчно близо, и да секат или — още по-лошо — да се вкопчват; бегачи, които можеха да ускоряват неимоверно на къси разстояния, превръщайки се в летящи триони. Последната група все още оставаше неясна, тъй като се мъкнеше Най-отзад, по-бавно от останалите. Машините приличаха на шлемове с крака.

Не се беше отървала невредима. Първият бегач я беше изненадал и бе порязал прасеца й. Кръвта потече по глезена. Кат беше готова за втория и го посрещна със здрав удар с тръбата. Той отлетя като бейзболна топка и се заби дълбоко в ствола на един дъб.

Отпред дърветата оредяваха и слънчевата светлина я примамваше.

Гората свършваше с урва.

Кат се огледа, видя каквото й трябваше и се насочи наляво.

Издайническият рязък писък я предупреди. Кат замахна ниско с щита, когато един скачач се хвърли към нея. Изпита задоволство, когато металът изкънтя в метал и създанието отхвърча нанякъде.

Ускори още повече темпото и принуди преследвачите си да направят същото, но успя да вземе известна преднина. Без да престава да тича, дръпна връзката на дрехата си. После хвърли тръбата и щита към ствола на едно кленово дърво отпред. Оръжията й издрънчаха на земята.

На крачки от пропастта Кат съблече дрехата си през глава и за един ужасен момент остана заслепена. Събра на топка топлата, мокра от пот тъкан. Стигна ръба на скалата и без да престава да тича, скочи нагоре и запрати топката в пропастта. Хвана се за един нисък клон. Под нея първите преследвачи от ордата полетяха през ръба и се понесоха надолу — скачачи, пълзачи и един бегач, който тъкмо беше набрал скорост и описа забележителна дъга във въздуха.

Не всички полетяха в пропастта, но останалата половина изпадна в смут.

Кат скочи обратно на земята колкото да надене щита и да пъхне тръбата в гащетата си, подобно на меч в ножница. После скочи отново на същия клон и се набра.

Ловците се маеха долу и явно обмисляха следващия си ход.

До Кат долетя вик, едва различим през рева на водопада на двеста метра отдясно. Затърси с поглед, следвайки линията на скалата до мястото, където рекичката падаше в пропастта. И долу сред водните пръски забеляза дребна фигура, която махаше с ръка.

Лиза стоеше на някакво плато от другата страна на водопада. Приятелката й се беше оказала в капан между отвесните скали зад нея и кипналата вода.

При това не беше сама.

Държеше бебе в ръцете си.

Кат също й махна — и замръзна.

Викът на Лиза не беше привлякъл само нейното внимание. Зад приятелката й, върху скалата, слънчевите лъчи се отразиха в някакво създание с размерите на малък лъв. Беше се надвесило над ръба като някакъв стоманен водоливник.

— Кат! — извика Лиза и продължи да маха, привличайки още повече вниманието към себе си с целия шум и движения.

— Лиза! Не мърдай! — извика й в отговор Кат.

Лиза поклати глава и доближи длан до ухото си. Ревът на водопада явно й пречеше да чува.

Кат се чудеше как да я предупреди, как да й покаже със знаци какво да прави.

„Никога не съм била добра в тези игри“.

Още преди да започне, създанието се заспуска надолу по отвесната скала.

14,55 ч.

Лиза не беше на себе си от щастие, че Кат е в безопасност. Драматичната поява на приятелката й, скочила полугола на едно дърво и преследвана от рояк сребристи ловци, я изпълни с радост и надежда.

Грохотът на водопада заглушаваше думите на Кат, но тя явно беше разбрала и започна да прави някакви знаци. Ръката й посочи към водопада, след което Кат се направи, че си взема душ.

Лиза не разбра и поклати глава. Бебето в ръцете й започна да мърда, вероятно от постоянния рев на водопада.

Някакъв камък отскочи от корниза, превърнал се в неин затвор.

Кат повтори жеста, този път малко по-различно. Посочи водопада и размаха пръсти пред лицето си.

Лиза погледна и видя, че част от корниза минава зад водопада, но той беше обгърнат в мъгла и пръски, а от време на време водата го заливаше.

Накрая Кат изпъна ръка и посочи право нагоре.

Още един камък полетя от скалата и удари площадката.

Тръпки на ужас побиха Лиза. Внезапно изпита усещането, че я наблюдават.

Обърна се и погледна нагоре.

От скалата висеше някакво чудовище от стомана с остри като бръснач нокти и зъби от титан.

Лиза изкрещя, отстъпи няколко крачки и едва не се хвърли в реката долу.

От шума и движението лъскавата глава се завъртя към нея, разкривайки черни фасетъчни очи — сензори, насочени право в лицето й.

Лиза замръзна и млъкна.

И тогава бебето започна да плаче.

14,56 ч.

Кат гледаше безпомощно как стоманеното чудовище се спуска надолу, забивайки закривените си нокти в цепнатините, местейки крайник след крайник с неизбежността на добре навит часовник.

„Хайде, Лиза. Спомни си какво ти показах“.

Тракането и бръмченето под клона й напомни за собственото й положение. Петте създания с вид на шлемове бяха обкръжили дървото и стояха неподвижно. Изведнъж куполообразните им гърбове се отвориха по средата и се прибраха, разкривайки по четири по-малки робота вътре. Те бяха плоски и четвъртити, с малки перки във всеки край.

В унисон целият въздушен флот се издигна от на земните си носачи и се подреди в зловеща формация.

Между създанията имаше идеална координация. Сякаш по даден знак, ятото полетя нагоре по дървото, като сечеше листа и малки клонки с острите си като скалпели остриета. Изкачваха се като смъртоносно торнадо от кинжали.

Кат вдигна щита и тръбата.

Силно издрънчаване за момент отклони вниманието й обратно към водопада и корниза. Чудовището явно беше изгубило опора и падна. То се превъртя и се изправи на крака на площадката.

Кат се загледа, но от Лиза нямаше и следа.

14,57 ч.

От внезапния шок на ледената вода дъхът на Лиза секна.

Прикри, доколкото може пищящото дете, сви се над него, приближи го до гърдите си, за да го стопли.

Отстъпи колкото може по-назад по корниза зад водопада, като внимаваше да не полети надолу.

След първоначалния шок беше разбрала съобщението на Кат. Всъщност именно онези черни очи на стоманената мечка — студени, неземни сензори, преценяващи света — й помогнаха да интерпретира пантомимата на приятелката си. Създанието използваше някакъв метод, за да ловува и да се ориентира.

Водната завеса на водопада можеше да заслепи тези сензори.

Постоянно падащата вода представляваше предизвикателство за сензорите за движение.

Студената струя маскираше топлината на тялото й.

Ревът заглушаваше слуховите рецептори.

Затова Лиза рискува да получи хипотермия — за съжаление опасността беше по-голяма за детето — но да остане скрита.

Но дали номерът щеше да мине?

Създанието се беше спуснало на три четвърти по скалата, когато падна или скочи. Приземи се тежко на корниза, но след това се изправи отново на крака и с грациозни движения тръгна към скривалището й. Сигурно я беше видяло да идва насам, но дали знаеше, че тя още е тук?

То се движеше върху ножове, извити назад като ноктите на ленивец. Вървеше с плавни решителни стъпки подобно на домашна котка, дебнеща мишка.

Лиза отстъпи още по-назад под водопада и се остави водата да я залее напълно. Бебето плачеше на мокрите й гърди, но ревът на водата заглушаваше гласа му.

Подобният на ленивец автомат пристъпи към водопада, като въртеше масивната си глава, и отвори уста, разкривайки паст от титаниева смърт, същински ходещ мечи капан.

Черните очи се взираха в нея през водната завеса и като че ли я виждаха, но кой можеше да каже дали наистина е така?

То продължаваше да пристъпва бавно напред.

14,58 ч.

Във въздуха над планините Блу Ридж

В товарния отсек на транспортния самолет Пейнтър не откъсваше очи от лаптопа. Седеше рамо до рамо с Монк, който също се беше залепил за екрана. Жените и на двамата бяха в опасност — и за момента те не можеха да направят нищо, освен да гледат.

Задната рампа вече беше отворена за скока им.

Но все още не бяха излезли на позиция.

— Още колко остава? — извика Пейнтър.

— Две минути. — Пилотът трябваше да крещи, за да го чуят през рева на вятъра.

Пейнтър впери поглед в екрана. Това щяха да бъдат най-дългите две минути в живота му.