Джеймс Ролинс
Кръвна линия (8)

1.

30 юни, 11,44 ч.

Такома Парк, Мериленд

Грей Пиърс вкара кашлящия и ръмжащ „Форд Тъндърбърд“, модел 1960, в алеята пред къщата.

И на самия него му идеше да заръмжи.

— Планът не беше ли да продадем това място? — попита Кени.

По-младият брат на Грей седеше на мястото до шофьора. Беше подал глава през прозореца и гледаше бунгалото с опасващата го веранда и висящ фронтон. Това беше семейната им къща.

— Вече не — отвърна Грей. — И да не си го споменал пред татко. Деменцията го е направила достатъчно параноичен.

— Дали днес или утре, каква разлика? — кисело промърмори Кени под нос.

Грей изгледа кръвнишки брат си. Беше го взел от летище „Дълес“, където бе кацнал от Северна Калифорния. Очите на Кени бяха зачервени от дългото пътуване — или може би от твърде многото бутилчици джин в първа класа. Точно сега той страшно напомняше на Грей за баща му, особено с алкохолния си дъх.

Видя собственото си отражение в огледалото, докато вкарваше стария форд в гаража. Макар двамата братя да бяха наследили червендалестото лице и тъмната коса на баща си, Грей ходеше късо подстриган, а Кени бе вързал косата си на къса опашка, неподходящо младежка дори за човек, който още няма трийсет. На всичкото отгоре носеше къси дочени панталони и широка тениска с емблемата на някаква фирма за сърфинг. Кени беше софтуерен инженер в компания в Пало Алто и явно това беше неговата версия на делово облекло.

Грей слезе от колата, като се мъчеше с все сили да потисне раздразнението си от брат си. През целия път насам Кени не беше отлепил мобилния си телефон от ухото си и говореше по работа с другия бряг. Двамата си бяха разменили само няколко думи и Грей се бе озовал в ролята на шофьор.

„Все едно аз нямам работа за вършене“.

През последния месец беше загърбил личния си живот, за да се справи с последствията от смъртта на майка си и бавното угасващия ум на баща си. Кени бе дошъл за погребението и обеща да остане една седмица, за да му помогне да сложи нещата в някакво подобие на ред, но след два дни неотложна работа го накара да отлети в другия край на страната и целият товар легна на раменете на Грей. В известен смисъл щеше да е по-лесно, ако Кени изобщо не си беше направил труда да идва. Беше оставил след себе си куп разпилени застрахователни полици и заверени документи, с които трябваше да се оправя брат му.

Днес това се промени.

След дълъг и разгорещен разговор Кени се беше съгласил да се включи в критичния момент. Баща им страдаше от прогресиращ Алцхаймер и внезапната смърт на жена му го запрати надолу по спиралата. Беше прекарал последните три седмици в клиника за душевноболни, но снощи се бе прибрал у дома. И покрай преместването му Грей се нуждаеше от допълнителен чифт ръце. Кени беше натрупал достатъчно отпуски, за да може да дойде за цели две седмици. И Грей смяташе да го задържи през цялото време тук.

Той самият си беше взел един месец отпуск и трябваше да се яви в квартирата на Сигма след седмица. Преди това му трябваха няколко свободни дни, за да приведе собствената си къща в ред. Точно тук беше ролята на Кени.

Брат му измъкна багажа си от багажника на кабриолета, затръшна капака, но задържа ръката си върху хромирания калник.

— Ами колата на татко? Можем да продадем и нея. Не ми се вярва да е в състояние да шофира.

Грей прибра ключовете в джоба си. Класическият „Тъндърбърд“ — гарвановочерен, с червен кожен салон — беше гордостта и радостта на баща му. Беше положил страшни усилия да го реставрира — бе успял да му намери нов карбуратор „Холи“, помпа за впръскване на гориво и електроинсталация.

— Колата остава — каза Грей. — Според невролога на татко най-важното е привичната му обстановка да се поддържа колкото се може по-стабилна, да се запази познатата рутина. И дори да не може да кара колата, най-малкото ще има с какво да се занимава.

Грей тръгна към вратата, преди Кени да е измислил какво друго от нещата на баща им да предложи за продан. Не си направи труда да му помогне за багажа. Самият той имаше достатъчно товар за мъкнене напоследък.

Кени обаче не беше приключил.

— Щом трябва да поддържаме всичко по стария начин и да се преструваме, че нищо не се е променило, тогава какво правя тук аз?

Грей рязко се завъртя към него. Сви юмрук и за малко да го вкара в действие.

— Защото си оставаш негов син. И е крайно време да се държиш като такъв.

Кени го зяпна. Гневът гореше в очите на брат му, с което Грей заприличваше още повече на баща им. Беше виждал тази ярост твърде често у стария, особено напоследък — войнственост, родена от деменцията и страха. Не че гневът беше нещо ново. Баща му открай време си беше труден човек, бивш петролен работник в Тексас, докато една производствена авария не бе отнела по-голямата част от левия му крак и цялата му гордост, превръщайки работника в домакиня. Отглеждането на две момчета, докато половинката му ходеше на работа, беше тежка задача за него. За да компенсира, управляваше домакинството като казарма за новобранци. А Грей, който беше инат като баща си и роден бунтар, винаги се опитваше да постигне повече от възможното. Докато накрая, на осемнайсетгодишна възраст, просто си беше събрал нещата и бе постъпил в армията.

Накрая майка му изигра ролята на пословичното семейно лепило и успя да ги събере отново заедно.

А ето че вече я нямаше.

Какво щяха да правят без нея?

Кени най-сетне помъкна багажа си и докато минаваше покрай Грей, промърмори думите, за които знаеше, че ще го жегнат като ръждива бодлива тел:

— Поне не станах причина за смъртта на мама.

Преди месец този удар в корема беше свалил Грей на колене. Но след задължителните срещи с психотерапевта — не че не беше пропуснал няколко — обвинението на брат му само го накара да се вцепени и за момент да остане като закован на мястото си. Заложена бомба, предназначена за Грей, бе убила майка му. Психотерапевтът беше използвал термина „косвени жертви“, опитвайки се да притъпи чувството му за вина.

Но на погребението имаше ковчег. Затворен.

Дори сега не можеше да се изправи открито срещу болката. Единственото, което го караше да продължава напред, бе твърдото решение да разкрие и унищожи тайната организация, която стоеше зад това хладнокръвно убийство.

И той стори точно това — обърна се и направи крачка напред, после още една.

Това беше всичко, на което бе способен засега.

22,58 ч.

Сейшелските острови

Нещо я събуди посред нощ на борда на закотвената яхта.

Аманда инстинктивно погали издутия си корем и направи проверка на състоянието си. Схващане ли беше получила? Намираше се в третия триместър и това беше първата й тревога, майчински инстинкт да защити нероденото си дете. Не изпитваше никаква болка в корема, само обичайното притискане върху пикочния си мехур.

Въпреки това след двете помятания панически разтуптялото се сърце отказваше да се успокои. Опита се да си каже, че другите две бебета — момче и момиче — бяха изгубени през първия триместър.

„Вече съм в края на трийсет и шестата седмица. Всичко е наред“.

Повдигна се на лакът. Мъжът й тихо хъркаше до нея на голямото легло в главната каюта на кърмата на яхтата. Тъмната му кожа рязко се открояваше върху бялата сатенена възглавница. Аманда потърси утеха в мускулестото присъствие на Мак, в наболата четина по бузата и брадичката му. Той беше нейният Давид на Микеланджело, изваян от черен гранит. Но въпреки това не можеше да избяга от чувството за безпокойство, докато пръстът й се спря над голото му рамо. Не й се искаше да го буди, но се нуждаеше от прегръдката на силните му ръце.

Родителите й, чиито аристократични южняшки фамилии можеха да се проследят поколения назад, бяха одобрили връзката й със скованата любезност на модерната толерантност. Но в крайна сметка бракът й послужи добре на фамилията й. Тя беше руса и синеока, отгледана в свят на изтънчени забави и привилегии; той бе чернокож, чернокос и черноок, кален от суровото детство по улиците на Атланта. Необичайната двойка се превърна в плакат на толерантността, който винаги се излагаше на показ при нужда. Но на този плакат на щастливо семейство му липсваше ключов елемент — дете.

След една година неуспешни опити да зачене — поради проблеми с плодовитостта на съпруга й — бяха прибегнали до оплождане ин витро със сперма на донор. И на третия опит, след две помятания, най-сетне имаха успех.

Дланта й отново се отпусна върху корема й.

Момче.

И тогава започнаха неприятностите. Преди седмица беше получила загадъчно писмо, което я предупреждаваше да бяга и да не казва на никого от семейството си. Писмото намекваше защо, но макар да даваше съвсем малко подробности, беше достатъчно, за да я убеди да избяга.

Откъм палубата отпред се чу силно думкане. Аманда рязко седна, напрягайки очи и уши.

Мъжът й се обърна по гръб и разтърка сънените си очи.

— Какво има, скъпа?

Тя поклати глава и вдигна ръка, за да го накара да млъкне. Бяха взели сериозни предпазни мерки, за да прикрият всяка своя стъпка. Бяха използвали частни чартърни полети с фалшиви документи и дестинации, за да се озоват преди седмица на другия край на света — на пистата на миниатюрния остров Асумпсион, част от Сейшелския архипелаг. Часове след кацането бяха отплавали с частна яхта сред веригата острови, простиращи се в изумрудена дъга насред лазурното море. Тя беше поискала да останат изолирани, далеч от любопитни очи и същевременно достатъчно близо до столицата на Сейшелите — Виктория, ако случайно възникнат проблеми с бременността й.

След пристигането им единствено капитанът и двамата му подчинени бяха виждали лицата им. Никой не знаеше истинските им имена.

Планът изглеждаше съвършен.

До каютата достигнаха приглушени гласове. Аманда не успя да различи думите, но чу рязка заплаха — и изстрел, внезапен и оглушителен като удара на цимбал.

Сърцето й бясно се разтуптя.

„Не сега. Не и на самия край“.

Мак изхвърча от леглото, както си беше по боксерки.

— Аманда, стой тук! — Отвори горното чекмедже на нощното шкафче и извади голям черен автоматичен пистолет, служебното му оръжие от годините като полицай в Чарлстън. Посочи към дъното на каютата. — Скрий се в банята.

Аманда се изправи, пребледняла и премаляла от ужас, и се олюля под тежестта на корема си.

Мак се хвърли към вратата и погледна през шпионката. Открехна я само колкото да се измъкне навън и затвори безшумно зад себе си — но не и преди да нареди на Аманда да заключи.

Тя се подчини, след което затърси някакво оръжие в стаята. Спря се на малкото ножче, с което белеше пресните плодове, които им поднасяха всяка сутрин. Дръжката беше хлъзгава от сок на папая. Вече въоръжена, Аманда отстъпи към банята, но спря на прага. Не можеше да влезе. Не можеше да се завре в такова тясно място. Дори малката каюта не беше в състояние да побере ужаса й.

Изтрещяха още изстрели — насред викове и проклятия.

Тя се отпусна на колене, стиснала ножа в едната ръка и поддържайки корема си с другата. Тревогата й се предаде на детето. Усети леко ритане.

— Няма да им позволя да те наранят — прошепна на момчето си.

Отгоре затрополиха стъпки.

Загледа се към тавана, мъчейки се да пробие с поглед осветената от звездната светлина палуба. Какво ставаше? Колко бяха неканените гости?

После при вратата се чу предпазливо драскане — последвано от тихо почукване.

Забърза към изхода и надникна през шпионката. Мак й кимна, после погледна бързо назад към коридора. Дали беше намерил начин да се измъкнат от яхтата? Или в отчаянието си просто се бе върнал, за да я защити?

С непослушни пръсти Аманда отключи и понечи да отвори вратата, но от другата страна я изритаха и тя зейна широко. Аманда шокирано отстъпи назад. В помещението влезе висок, гол до кръста чернокож мъж — но това не беше Мак.

Непознатият държеше главата на мъжа й за гърлото. Алена кръв се стичаше по ръката му от отрязания врат. В другата си ръка стискаше също толкова окървавено мачете. Ухили се до уши, показвайки бели зъби като на акула. Явно беше доволен от номера.

Аманда отстъпи в ужас назад, напълно забравила за мъничкото ножче.

Зад чудовището се появи друга фигура. Бял мъж в безупречно ушит бял костюм. Единственият цвят по него сякаш бе този на черната коса и тънкия мустак над още по-тънките му устни. Беше достатъчно висок, че да му се наложи да се наведе, за да влезе в каютата. Новодошлият също се усмихна, но извинително, сякаш беше смутен от ликуването на спътника си.

Произнесе няколко резки думи на някакъв африкански диалект. Явно кастреше другия.

Чернокожият сви рамене и метна главата на съпруга й на леглото.

— Време е да вървим — каза й мъжът с костюма с изискан британски акцент, сякаш я канеше на парти.

Тя отказа да помръдне. Не можеше да помръдне.

Британецът въздъхна и направи знак на спътника си.

Той пристъпи напред, хвана я грубо за лакътя и я помъкна навън. Британецът ги последва по късия коридор и нагоре по стълбата към задната палуба.

Там царяха още ужас и хаос.

Капитанът, двамата членове на екипажа и двама от нападателите лежаха проснати в локви кръв. Нападателите бяха застреляни; екипажът бе заклан и брутално насечен на парчета.

Останалите нападатели се бяха скупчили на палубата или чакаха в очуканата лодка, привързана към релинга на десния борд. Неколцина претърсваха яхтата, изнасяха кашони с вино, торби с припаси, прибираха всичко ценно. Бяха чернокожи, някои с племенни белези, много бяха още момчета. Всички бяха въоръжени — ръждиви мачете, антични на вид автомати и безброй пистолети.

Пирати.

На лунната светлина, освежена от вечерните югоизточни пасати, главата й се проясни достатъчно, за да даде път на отчаянието и горчивото чувство за вина. Беше си въобразявала, че Сейшелите са достатъчно далеч от Африканския рог и че ще бъде в безопасност от съвременните пирати, които върлуваха в тези води.

Ужасна грешка.

Бутнаха я грубо към моторницата. Британецът вървеше до нея. Беше чела някъде в документите на баща си, че някои европейски емигранти помагат и финансират новата доходоносна индустрия — пиратството.

Загледа се към англичанина, чудейки се как насред цялото клане е успял да не изцапа с нито капка кръв безупречния си костюм.

Той явно забеляза вниманието й и се обърна към нея, когато се озоваха при релинга.

— Какво искате от мен? — попита тя и го изгледа твърдо. Неочаквано изпита задоволство, че на борда няма документи, които да разкриват истинската й самоличност. — Аз съм никоя.

Британецът извърна очи пред стоманената й решимост — но не от срам или съжаление.

— Не искаме вас. — Загледа се в корема й. — А вашето бебе.

19:00 ч.

Такома Парк, Мериленд

Подпрял торбата с покупки на хълбока си, Грей отвори задната мрежеста врата на къщата. Първо усети миризмата на печен пай с канела. На връщане от фитнеса беше получил есемес от Кени да вземе френски ванилов сладолед и още някои неща за вечерята — първата семейна вечеря след трагичната загуба на майка им.

Поглед към печката разкри голяма тенджера с врящ сос болонезе; до мивката се изцеждаха сварени спагети. Съскането насочи вниманието му обратно към тенджерата. Едва сега Грей забеляза, че сосът ври с пълна сила. Беше забравен, преливаше през ръба и се стичаше по тенджерата към газовия котлон.

Нещо не беше наред.

Мисълта му се потвърди от гръмогласен рев от съседната стая.

— Къде са ми ключовете!

Грей бързо остави покупките на плота, изключи котлона и тръгна към дневната.

— Някой краде колата ми!

Грей мина през трапезарията и продължи към врявата в дневната. Тапицираните мебели бяха подредени около централната каменна камина, която в момента бе студена и тъмна. Баща му приличаше на скелет в креслото до панорамния прозорец. Навремето го изпълваше цялото и доминираше в помещението. А сега се беше превърнал в крехка сянка на самия себе си.

Въпреки това си оставаше силен. Опита се да се надигне, но Кени го задържа за раменете. Помагаше му дребна жена с прошарена кестенява коса, облечена в синя престилка. Тя се беше отпуснала на коляно, държеше баща му за ръката и го увещаваше да се успокои.

Мери Бенинг беше сестра в психиатричното отделение на болницата. По време на престоя си там баща му беше започнал да я харесва. Грей успя да я наеме като нощна сестра у дома, за да бъде наблизо, когато старият му създава проблеми. Планът беше Кени да го наглежда през деня, докато Грей и Мери успеят да изберат и наемат дневна сестра за денонощни смени. Щеше да бъде скъпо, но директор Кроу бе уредил адекватна компенсация — нещо като кръвен данък, който да покрие разходите и да позволи бащата на Грей да остане в собствения си дом.

— Хариет! Пусни ме! — изтръгна баща му ръката си от Мери и едва не халоса Кени по носа с лакът.

Сестрата сложи длан на коляното му и го стисна успокояващо.

— Джак, аз съм. Мери.

Погледите им се срещнаха и на лицето му се изписа объркване, след което спомените се върнаха и чертите му се отпуснаха.

Мери погледна към Грей.

— Баща ти те забеляза да пристигаш с покупките. Видя колата. Просто малко се уплаши и обърка. Ще му мине.

Кени се изправи. Изглеждаше поразен. Досега не беше виждал татко си в подобно състояние. Потресен, той се дръпна настрани.

Движението привлече вниманието на баща му. Той се ококори.

— Кени, какво правиш тук?

Кени не знаеше какво да каже. Още беше зашеметен от швейцарското сирене, в което се бе превърнала паметта на баща му.

Мери го спаси — без да крие истината, а просто с потупване по коляното.

— Джак, той беше тук през целия ден.

Баща му изгледа питащо лицата им, после се отпусна назад в креслото.

— О, вярно бе, точно така… Помня…

Но помнеше ли наистина? Или просто се съгласяваше, опитвайки се да се преструва на нормален?

Кени погледна към Грей. Очите му бяха изцъклени от шока.

„Добре дошъл в моя свят“.

— По-добре да видя какво става с вечерята — каза Мери, като се изправяше и изтупваше коляното си.

— А аз ще ида да си разопаковам нещата — добави Кени, мъчейки се да се спаси от дневната.

— Добра идея. И вземи се измий — нареди баща му с ехо от някогашния си заплашителен тон. — Стаята ти е горе…

— Не съм забравил къде е — прекъсна го Кени, без да се замисля за грубостта на подобен отговор към човек, който страда от Алцхаймер.

Татко му обаче само кимна удовлетворено.

Чак когато Кени се дръпна, старият сякаш най-сетне забеляза Грей. Обърканото изражение изчезна, за да се смени с предишния гняв. Нужни му бяха почти две седмици, за да може най-сетне да приеме и да запомни смъртта на жена си, така че за него раната беше все още прясна. Знаеше и причината за тази загуба. Това никога не забравяше. През изминалите седмици имаше много лоши дни, но какво можеха да направят и двамата? Никакви думи не можеха да я върнат.

Почукването на вратата стресна всички. Грей се напрегна, очаквайки най-лошото.

Кени, който вече беше тръгнал към стълбището, отвори вратата.

На верандата стоеше дребна фигура, облечена в черна кожа и разкопчано рокерско яке върху виненочервена блуза. Носеше каска под мишница.

Мрачното настроение се разсея, когато я видя. Грей тръгна към вратата.

— Сейчан, какво правиш тук?

Баща му го прекъсна.

— Не оставяй дамата да стои навън, Кени! — Махна с ръка на гостенката да влезе. Може и да губеше паметта си, но не пропускаше да забележи, ако на прага му се появи красива жена.

— Благодаря, господин Пиърс.

Сейчан влезе — по-скоро се промъкна вътре, движейки се с грацията на дива котка, цялата сухожилия, мускули и дълги заоблени линии. Хвърли преценяващ поглед към Кени, докато минаваше покрай него. Каквото и да видя, явно не й беше достатъчно.

Очите й намериха Грей и погледът й видимо се втвърди — не от гняв, а по-скоро като защитна реакция. Двамата почти не бяха разговаряли след целувката и обещанието преди три седмици. Не беше израз на романтика, а само уверение, че тя ще работи с него, за да разкрие онези, които имат пръст в убийството на майка му.

Въпреки това Грей помнеше как бяха омекнали устните й.

Дали тук имаше нещо повече от обещание? Нещо, останало неизказано?

Мислите му бяха прекъснати от баща му, който посочи към масата.

— Тъкмо сядаме за вечеря. Ще ни правите ли компания?

— Благодаря за поканата — отвърна сковано Сейчан — но няма да се задържам. Просто трябва да поговоря със сина ви.

Бадемовите очи, издаващи смесения й евро-азиатски произход, се взираха напрегнато в Грей.

Нещо ставаше.

Сейчан беше бивш убиец за същата тайна група, отговорна за смъртта на майка му — международна престъпна организация, известна като Гилдията. Истинската й същност и цели си оставаха неизвестни дори за собствените й агенти. Организацията действаше чрез отделни клетки по целия свят, всяка от които работеше независимо и никоя не разполагаше с пълната картина. Сейчан в крайна сметка се беше обърнала против тях и бе вербувана от директор Кроу като двоен агент, докато не я бяха разкрили. Сега, преследвана от бившите си работодатели и от чужди разузнавателни агенции за миналите си престъпления, тя беше партньор на Грей и негова отговорност.

И може би нещо повече.

Грей пристъпи към нея.

— Какво има?

Тя заговори тихо:

— Обади ми се директор Кроу. Дойдох направо тук. Сомалийски пирати са извършили отвличане при Сейшелите. Много важна американска цел. Пейнтър искаше да знае дали си готов да поемеш нова мисия.

Грей се намръщи. Защо въвличаха Сигма в някакво обикновено отвличане? Имаше предостатъчно полицейски и военноморски агенции, които да се погрижат за подобно престъпление. Сигма Форс, съставена от бойци от специалните части, преминали и през обучение в различни научни дисциплини, беше секретното крило на АИП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Целта на екипите на Сигма бе да защитават света от глобални заплахи, не да се занимават с отвличането на отделни американци.

Сейчан като че ли долови подозрението му. Погледът й се впи в него. Явно знаеше повече, но не можеше да говори свободно пред другите. Ставаше нещо голямо. Мисълта накара сърцето му да се разтупти по-силно.

— Времето е от голямо значение — добави тя. — Ако ще идваш, самолетът вече се зарежда и Ковалски ще дойде да ни вземе. По пътя можем да прескочим до апартамента ти. Ще бъдем инструктирани по време на полета.

Грей погледна към стола до студената камина. Баща му подслушваше разговора и погледът му не се откъсваше от лицето на сина му.

— Върви — каза му той. — Върши си работата. Имам достатъчно помощ тук.

Грей се успокои от намусеното разрешение и се замоли в него да има поне мъничко прошка от страна на баща му. Но следващите му думи, изречени с груба горчилка, пропъдиха тези надежди.

— Пък и колкото по-малко те виждам точно сега… толкова по-добре.

Грей се олюля назад. Сейчан хвана рамото му, сякаш се готвеше да го задържи. Не друго, а топлината на допира й, нейната подкрепа му дадоха сили — също като целувката преди седмици.

Мери се беше върнала в дневната и бършеше ръцете си в кърпа. Тя също бе чула резките думи и погледна съчувствено Грей.

— Ще се погрижа за нещата тук. Ти си гледай твоята работа.

Грей мълчаливо й благодари и остави Сейчан да го поведе към вратата. Искаше му се да се сбогува с баща си. Желанието гореше болезнено в гърдите му, но нямаше думи, с които да го изрази.

Преди да се осъзнае, се озова на верандата. Спря на горното стъпало и пое дъх — дълбоко и треперливо.

— Добре ли си? — попита го Сейчан.

Той прокара пръсти през косата си.

— Ще се наложи да съм.

Тя обаче продължаваше да го гледа изпитателно, сякаш търсеше по-искрен отговор.

Преди да успее да го намери, свиренето на гуми по асфалт обяви пристигането на транспорта им. Двамата се обърнаха към черния джип, набил рязко спирачки пред къщата. Прозорецът се спусна и от купето блъвна облак дим. Последва го бръснатата глава на горила, дъвчеща угарка от пура.

— Идвате или какво? — дрезгаво им извика Ковалски.

Колкото и да го вбесяваше, Грей никога не бе изпитвал такава радост при вида на якия си сътрудник. Тръгна надолу по стъпалата, но Кени се втурна след него и му препречи пътя.

— Не можеш да заминеш сега. Аз какво да правя?

Грей посочи назад към къщата.

— Твой ред е. Какво си мислиш, че правех аз през цялото това време?

Мина покрай онемелия за миг Кени и тръгна към джипа и мотоциклета на Сейчан.

Тя вървеше до него и си сложи каската.

— Кой друг е в екипа? — попита той.

— Наредено ни е да вземем още двама. Местни хора, които вече са в района и имат уникални умения, с които могат да помогнат в мисията.

— Кои са те?

Сейчан отвърна с подобие на усмивка, докато спускаше предпазното стъкло. Мрачно развеселените й думи прозвучаха приглушено отвътре.

— Надявам се, че са ти били инжекциите против бяс?