Джеймс Ролинс
Кръвна линия (25)

18.

2 юли, 11,56 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

Капитан Катрин Брайънт беше дошла да продаде тялото си.

Слезе от градския автобус в задушаващата жега на чарлстънското лято. Чакълът покрай пътя заскърца под износените й маратонки. Сложи си чифт евтини слънчеви очила, които си бе купила на летището. Предпазваха я донякъде от ослепителното слънце, но не правеха нищо срещу горещината.

Трийсет и два градуса при деветдесет процента влажност.

„А аз си мислех, че лятото във Вашингтон е непоносимо“.

В недотам добър опит да компенсира жегата беше прибрала дългата си кестенява коса на опашка и носеше каскет. Освен това бе облякла леки къси панталони и обикновена широка блуза, без сутиен, с което завършваше образа си на жена, на която късметът е изневерил и която се нуждае от малко допълнително пари.

Автобусът потегли, оставяйки след себе си задушлив облак изгорял дизел. Кат тръгна след него.

Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън (КФСЧ) се намираше две преки по-нататък. Комплексът заемаше обширна площ и бе разположен насред малък парк с извисяващи се дъбове и палми. Наоколо имаше бизнес центрове и паркинги за камиони. Кат не познаваше този район — беше прекарала в Чарлстън няколко месеца, докато служеше в една оръжейна станция на Военноморските сили, но тя се намираше на брега на река Купър на пет километра оттук.

Докато вървеше към клиниката, извади мобилния си телефон, за да спази даденото обещание. Телефонът беше предплатен, свързан към идентификатора й. Прехвърли обаждането през Сигма, за да е сигурна, че няма да може да се проследи. Ако някой се опиташе да измъкне информация за разговорите, щеше да открие, че се е обаждала в местна заложна къща.

Чу се изщракване и груб глас отговори:

— Още ли си жива?

Мъжът й Монк правеше всичко по силите си да обърне нещата на шега, но тя долавяше прикритото напрежение в гласа му. Не беше очарован, че е приела тази мисия, но разбираше необходимостта от нея.

— Засега — отвърна с усмивка тя. — Тъкмо тръгвам към клиниката.

— Наритай им задниците.

Усмивката й стана по-широка.

— Точно такъв е планът.

Представи си Монк в апартамента им, с едно от бебетата на коляно. Повечето жени едва ли биха го нарекли красив с неговата бръсната глава и набито мускулесто тяло, но въпреки това усмивката му я караше да се разтапя. И никога не бе срещала мъж с по-голямо сърце, което сякаш растеше с всеки нов член на семейството.

— Нахрани ли Хариет? — попита тя.

Последва раздразнена въздишка.

— Да, скъпа. Освен това отидох до магазина и купих памперси. Ти върви да спасяваш света. Аз ще се погрижа за нещата тук.

Кат се беше надявала обаждането да изтрие опасенията, които се спотайваха зад жизнерадостните й приказки, но те като че ли само се засилиха.

— Монк, почти стигнах клиниката. Целуни Пени и Хариет от мен.

— Готово. И ще пазя онова, което имам за теб, когато се прибереш.

— Ах, моят галантен рицар — саркастично рече тя… но сарказмът й беше пресилен. Защото той беше нейният рицар. И винаги щеше да си остане такъв.

Гласът му стана дрезгав.

— И да се върнеш жива и здрава.

— Обещавам.

— Гледай да спазиш обещанието си. Ще го запомня.

Тя затвори, а денят като че ли бе позагубил от яркостта си. Жегна я чувство за вина, докато прибираше телефона.

„Какво правя тук? Трябва да съм си у дома“.

Въпреки това не можеше да пренебрегне наелектризиращата тръпка, когато стигна до района на клиниката и се съсредоточи върху предстоящата задача. Така беше при всяка мисия. Имаше задължения и беше добра в това, което правеше. И съзнанието, че семейството й е в безопасност — както беше винаги, когато и Монк е до нея — й помагаше да се успокои. Той бе нейната скала, дори на стотици километри оттук.

С подновена решимост мина през портала от ковано желязо във високата каменна ограда и се озова в зелен оазис насред бизнес парковете. Алеята се виеше покрай старателно подстригани ниски дръвчета, малки бълбукащи фонтанчета и грижливо поддържани благоуханни рози.

Някой беше вложил много средства и усилия да направи клиниката топла и гостоприемна, същинска райска градина, в която мечтите на безплодните двойки могат единствено да се сбъднат. Нищо чудно, че това място привличаше известни и богати клиенти от цял свят. В това число и дъщерята на президента.

Но пък от друга страна, комплексът бе собственост на филиал на една компания на фамилията Гант, занимаваща се с биотехнологии и генно инженерство. Клиниката, основана в началото на осемдесетте, беше краен резултат от изследванията в тази насока и предлагаше на клиентите си най-новите постижения в областта. Освен това имаше свои собствени изследователски проекти и привличаше учени чак от Япония. Продължаваше да заема челни места в изследването на плодовитостта и стволовите клетки.

През последните осемнайсет часа Кат беше проучила подробно клиниката — от екипа и клиентелата до последните й отчети и баланси. Знаеше всичко — откъде купуват чаршафите си, средното количество опасни отпадъци на ден и т.н. Колкото повече задълбаваше, толкова по-сигурна ставаше, че причината за отвличането на Аманда е скрита някъде в четирите сгради на комплекса.

Тази увереност идваше не от нещата, които беше открила, а от онова, което липсваше. След десетилетие събиране на информация по цял свят Кат се беше научила да надушва кога крият нещо от нея. По време на проучването бе стигнала до прекалено много необясними задънени улици и до неща, които не се връзваха помежду си. Най-лошото бе, че в един момент се беше натъкнала на непробиваема корпоративна защитна стена с алгоритми за криптиране, каквито се ползваха само от военните. Дори да можеше да я пробие, страхът я бе спрял. Самият опит щеше да вдигне тревога и да предупреди командващите тук, че някой души около вратата им.

Затова предпочете по-директен подход.

Да дойде лично.

Стигна паркинга и видя кола под наем, сребрист „Ауди А6“. Лиза Къмингс я беше изпреварила, но на приятелката й не се бе наложило да сменя автобуси от летището, за да стигне до клиниката. Бяха дошли поотделно, всяка със своя мисия.

Кат изкачи стъпалата на широката веранда пред главната сграда. Мястото изобщо не приличаше на медицинско заведение. Фасадата бе типична за Чарлстън — каменно имение, сякаш от епохата на крал Джордж, с парапети от ковано желязо, три етажа с балкони и двускатен покрив с покрити с мъх керемиди.

Мина през вратата и се озова в прохладно лоби, което й дойде освежаващо след автобусите и краткото вървене. Рецепцията сякаш я подканваше. Тя тръгна натам, като забеляза с периферното си зрение, че Лиза вече е в чакалнята. Помещението бе обзаведено толкова пищно, колкото можеше да се очаква, съдейки по екстериора — цялото в кадифе и меки тапицерии.

Лиза отговаряше на декора с великолепната си платинена рокля на „Сейнт Джон“ с връзки на кръста. Русата й коса бе разпусната и блестеше под меката светлина, гримът й беше безупречен. Беше дошла в ролята на частен доктор за подбрана клиентела от Вашингтон, за да се запознае с клиниката и евентуално да я препоръча на някои от клиентите си. След няколко минути имаше уговорена среща с директора.

Тя провеждаше общо разследване от горе надолу.

Кат работеше в обратната посока.

— Мога ли да ви помогна? — попита рецепционистката. Беше дребна жена с големи очи, допълнително подчертани от сенките.

Кат приближи бюрото, облегна се на него и се наведе напред малко повече от необходимото, сякаш се страхуваше някой да не подслуша разговора.

— Чух… казаха ми… че търсите донори.

Веждите на рецепционистката се повдигнаха раздразнено.

Кат се наведе още повече, озърна се през рамо и се изчерви от смущение.

— Нали се сещате. Търсите яйцеклетки. Чух, че плащате добре.

Рецепционистката се поизправи и заговори тихо, с донякъде снизходителен тон, подсилен от южняшкия й акцент.

— Скъпа, тези въпроси се разглеждат другаде. Тук се приемат пациенти. Иди ей там… — Тя махна с лакираните си пръсти в противоположната на чакалнята посока, към един ъгъл. — Ще извикам някой да те вземе и да те отведе в отделението за донори, става ли?

Кат кимна и се дръпна назад.

— Благодаря.

Жената изсумтя и вдигна телефона.

Докато вървеше към ъгъла, Кат срещна погледа на Лиза. В момента двете бяха разделени от културна и финансова пропаст. Лиза представляваше крайния купувач; Кат въплъщаваше стоката за продан. Все още имаше много етични и морални спорове около продажбата на човешки яйцеклетки. След като им беше сложен етикет с цена, те бяха обвързани с правилата за търсене и предлагане — и със съответните злоупотреби.

В много страни от Третия свят цели села продаваха бъбреците си или ставаха сурогатни майки, които отдаваха под наем утробите си. Търговията на едро с части от тялото се наричаше „червен пазар“ и се превръщаше в бизнес, както законен, така и незаконен. Беше чела доклад за боливийски убийци, които продаваха мазнините на жертвите си на европейски козметични компании.

В Китай затворници изкормваха мъртвите си съкилийници и вземаха органите им, като се носеха слухове, че някои били убивани нарочно заради печалбата. А в Непал имаше случай с животновъд, който се бе превърнал от производител на мляко в доставчик на кръв. Залавял туристи, затварял ги в обора си и периодично източвал кръвта на новата си стока, като ги държал през цялото време на границата между живота и смъртта.

Най-лошото бе, че стоките на този пазар се движеха само в една посока — от бедните към богатите. Това беше лош страничен ефект след появата на ценоразпис на органите. Плътта неизбежно се движеше само нагоре по социалната стълбица, никога надолу.

Някакво движение привлече вниманието на Кат. Отвори се махагонова врата и в чакалнята влезе грубоват мъж на около четирийсет и пет. Имаше гарвановочерна коса, беше висок около метър и осемдесет и бе облечен в дълга до коленете лабораторна престилка върху скъпи тъмносини панталони, безупречна бяла риза и алена вратовръзка. Усмихваше се пресилено широко, докато вървеше към Лиза, която стана да го поздрави.

— Добре дошли в Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън — каза той и стисна ръката й.

Това беше доктор Пол Кранстън, директорът на КФСЧ. Кат знаеше всичко за него, дори номера на социалната му осигуровка и къде е бил подпечатан паспортът му за последен път — в Нова Зеландия.

Директорът поведе Лиза от чакалнята към дебрите на клиниката. Докато вратата зад тях се затваряше, друга се отвори. Някакъв мъж, най-вероятно санитар, стоеше на прага до рецепцията. Приличаше на питбул в болнични дрехи. Рецепционистката направи знак на Кат да приближи.

Тя пристъпи напред.

— Елате с мен — изсумтя мъжът, без да си направи труда да се поинтересува за името й.

Тя забърза напред, но спря при рецепцията, за да вземе визитка. Засуети се и уж неволно бутна поставката с картички.

— Ужасно съжалявам — каза Кат и се втурна да събира разпилените визитки.

Рецепционистката въздъхна раздразнено и вдигна няколко картички от пода до стола си. Кат използва момента да пъхне скритата в ръката й химикалка в чашката на бюрото. В нея имаше миниатюрна камера, която записваше картина и звук на пасивен микро SD чип. Малка антена позволяваше предаване на записаните данни при обаждане от мобилен телефон.

В чантата си имаше още четири подобни химикалки и смяташе да ги постави на ключови места в клиниката — или поне там, където можеше да стигне, без да буди подозрения. Ако се отвореше възможност, едно объркано момиче лесно можеше да се изгуби на подобно място и да се озове на места, където не би трябвало да бъде.

Но първо трябваше да си изиграе ролята.

— Върви — каза й рецепционистката и посочи страничната врата.

Кат се извини смирено и последва санитаря. Той я поведе извън света на градините и кадифето към стерилната среда на подове от винил и голи бели стени. Това беше болницата, скрита зад фасадата — строга и функционална.

Накрая стигнаха до къс остъклен прелез, който свързваше основната сграда с една по-занемарена постройка в дъното на комплекса. Докато вървеше, Кат забеляза, че четирите крила на клиниката са свързани по подобен начин. Явно нямаше нужда човек да се лишава от удоволствието на климатиците и да излиза на лятната жега, за да отиде от едно място до друго. Обърна внимание и на стъклените стени от двете й страни. Бяха дебели и като че ли бронирани.

Но пък често клиентите на клиниката бяха знаменитости или високопоставени лица от чужбина. Може би имаше нужда от допълнителни защитни средства.

Въпреки това я побиха студени тръпки, които нямаха нищо общо с климатиците. Това място се усещаше не толкова като убежище, колкото като затвор.

Влязоха в следващата сграда и Кат бе отведена в малка стая за прегледи, една от многото, подредени в дълга редица в това крило. Санитарят й подаде тесте формуляри, закрепени за клипборд.

— Попълнете всичко. След няколко минути ще дойдат да поговорят с вас.

Излезе, изглеждайки толкова отегчен, колкото и когато беше дошъл да я вземе.

Кат започна да попълва формулярите, когато чу тихото изщракване на бравата. Отиде до вратата и завъртя дръжката.

Беше заключено.

Намръщи се и се опита да сподави надигналата се паника. Заключването на вратата може би беше изискване на протокола, целящ запазване на поверителността. Така или иначе, връщане назад нямаше. Трябваше да изиграе ролята си, но нещо в това място определено не беше наред.

Надяваше се Лиза да е по-добре.

12,18 ч.

— Както виждате, вършим всичко на място — каза доктор Пол Кранстън, спирайки пред стъклената стена, гледаща към стерилната лаборатория за оплождане ин витро.

Лиза огледа критично помещението. Беше оборудвано по последна дума на техниката, с изолирани работни станции с лазерни орцитни скенери и микроманипулатори „Наришиге“ за оплождане на яйцеклетки. Всичко беше според най-високите стандарти, от маклеровите камери за преброяване до автоматизирания анализ на сперматозоидите, затоплящите блокове и криогенните камери.

Вече беше видяла хирургичното отделение, използвано за вземане на яйцеклетки и имплантиране на ембриони. Високотехнологичното оборудване на клиниката можеше да посрами повечето болници. Дори стаите за възстановяване спокойно можеха да се представят на кориците на водещи архитектурни списания с изисканите си линии, дискретно осветление и изящна украса.

Явно целта на обиколката беше да впечатлява.

И наистина впечатляваше.

— Ние сме всичко в едно — завърши Кранстън и се усмихна самодоволно. — От вземането на сперма и яйцеклетки до оплождането и имплантирането. Следим изцяло пациентите си, но определено ще бъдем радостни да работим с първокласни външни специалисти.

Лиза кимна.

— Сигурна съм, че някои от клиентите ми биха предпочели анонимността извън вашингтонските кръгове.

— Разбирам.

Погледът му се задържа малко по-дълго от необходимото върху нея. Явно му се искаше да разбере кого точно представлява тя, но знаеше, че не е разумно да зададе направо въпроса. Желязното прикритие на Лиза беше изградено така, че да събуди личния интерес на директора на клиниката, и явно имаше успех. Беше й предложена обиколка, наред с пълен ценоразпис на услугите.

— Какво ще кажете да се върнем в кабинета ми? Мога да ви предложа брошури, обясняващи всяко ниво на услугите ни, в това число отчети за извършеното. И разбира се, ще се радвам да отговоря на всички ваши въпроси.

Кабинетът му се намираше на етажа над работните помещения. Приличаше на библиотека от махагон, с шкафове за книги покрай стените, награди и дипломи в рамки, сред които диплома от Харвард, неговата Алма матер. Подобно на самата обиколка, помещението имаше за цел да впечатлява. Огромни засводени прозорци гледаха към парка и трите други сгради на комплекса.

Кранстън заобиколи тапицираното с кожа бюро, на което вече лежеше подготвена папка. Подаде й я, но Лиза не й обърна внимание, а се загледа през прозореца. Едновременно с това следеше зорко реакциите му. Освен докторската си степен по медицина Лиза беше бакалавър по физиология. Разбираше реакциите на тялото и можеше да ги чете безпогрешно като детектор на лъжата, но за разлика от машините, знаеше и как да манипулира тези реакции, за да постигне желания резултат.

Сега това умение можеше да й послужи.

— Какво има в онези сгради? — попита тя.

Кранстън остави папката и проследи погледа й.

— Крилото точно зад нашето е за изследване на донори и събиране на материал.

Лиза погледна триетажната постройка.

„Значи Кат е там“.

— Другите две са изцяло за изследвания — каза той. — Правим репродуктивни проучвания за дузина университети, сред които Токийският университет и Оксфорд.

Лиза обърна гръб на прозореца.

— Надявам се, че никакви биологични материали от моите пациенти, било то яйцеклетки или ембриони, няма да се използват за подобни проучвания без тяхното съгласие.

— Разбира се, че не. Имаме сериозна донорска програма, която осигурява необходимия материал. Позволете да ви уверя, доктор Къмингс, че изследователската ни програма и услугите за пациентите ни са напълно отделни. Между тях няма пресечни точки.

— Много добре. — Лиза се върна при креслото срещу просторното бюро и седна, като постави чантата си в скута. — А сега позволете да бъда открита с вас, доктор Кранстън.

— Моля, наричайте ме Пол.

Тя се усмихна и отстъпи.

— Пол, трябва честно да кажа, че проучих и други центрове. И изборът ми се ограничава или до вас, или до една клиника край Филаделфия.

— Разбира се.

Кранстън външно запази спокойствие, но Лиза не пропусна да долови желанието му — по-добре беше да открадне клиент, отколкото просто да го спечели. Това беше стръвта.

— Но ви уверявам — продължи той, — че няма да намерите клиника с по-модерни технологии, най-нова екипировка и професионален екип, който се грижи за всеки етап от процеса.

Кранстън явно държеше на нейните въображаеми високопоставени клиенти — но доколко?

Реши най-напред да отпусне малко въжето, колкото да го изнерви малко.

— Разбирам и оценявам това, Пол, но Филаделфия е много по-близо до Вашингтон. Трябва да имам предвид и това удобство. За клиентите ми времето е особено важно.

Кранстън оклюма.

— Не мога да оспорвам подобно нещо.

А сега идваше ред на малка доза надежда.

— Но вашата клиника има едно характерно преимущество. Освен невероятната ви медицинска репутация, вие имате и великолепна социална репутация, отлично родословие, ако мога така да се изразя.

— В смисъл?

— Аманда Гант-Бенет.

Ъгълчетата на очите му се напрегнаха, когато тя спомена Аманда.

— Някои от пациентите ми са близки приятели на първото семейство — продължи Лиза. — Те знаят за деликатното положение на президентската дъщеря и че въпросът е бил решен във вашата клиника. В много отношения Вашингтон е като село.

И му се усмихна скромно.

Той отвърна със същото — точно както целеше.

— Една моя пациентка е изправена пред подобен проблем — безплоден съпруг. Помоли ме да се поинтересувам конкретно за донорската ви програма. Или ако позволите да я цитирам дословно, „щом е достатъчно добра за президентската дъщеря, значи е добра и за мен.“

Завъртя очи с престорено шеговито пренебрежение.

— В някои вашингтонски кръгове, независимо дали става въпрос за дамски чанти или модни течения, марката е единственото, което е от значение. Същото се отнася дори за избора на медицинското обслужване, а в този случай — за предпочитанията за донор.

Той кимна разбиращо и сплете пръсти под брадичката си.

— Разбира се, няма как да разкриваме кой е мъжкият донор в тази ситуация. Но мога да ви гарантирам, че всеки от тях се подлага на много обстойно и всеобхватно проучване. Всички са класифицирани според няколко критерии — външност, интелект, медицинска история, етнически произход и много други.

— А ако някой поиска да си избере донор с — да кажем — същите критерии като онзи на президентската дъщеря…?

Усмивката му стана по-сигурна, когато откри начин да я спечели. Типично за човешката природа — ако почти си се добрал до нещо и внезапно го изгубиш, това само засилва желанието ти да си го върнеш. Именно затова хазартът бе така пристрастяващ.

— Сигурен съм, че това може да се уреди — каза той. — Не бихме искали да ви изгубим.

„Не се и съмнявам“.

— Чудесно. — Тя го награди с искрена доволна усмивка. — А ще мога ли да получа списък и описание на подобни донори? Нещо веществено, което да представя на клиентката си? Както казват, око да види, ръка да пипне.

Кранстън се обърна към компютъра си.

— Разбира се. Ако ми дадете няколко минути…

Лиза се настани удобно в креслото си. Пейнтър искаше този списък на донорите като средство да намали броя на потенциалните биологични бащи на нероденото дете на Аманда. Но също така се нуждаеше от начин да превърне анонимността им в реални имена.

А това означаваше осигуряване на достъп до архива на клиниката.

Докато Кранстън работеше, Лиза отвори чантата си и се престори, че проверява телефона си. Натисна бутон, както я бе инструктирал Пейнтър, след което пъхна тънкото устройство между меката седалка и облегалката, като прикриваше действията си с чантата. Телефонът имаше вграден безжичен микрорутер, който щеше да позволи на Сигма да се свърже със сървъра на клиниката и да проникне в него. Пейнтър се беше опитал да й обясни по-подробно, но електрониката не беше нейната стихия. Просто изпълняваше инструкциите — да изчака Кранстън да влезе в системата с паролата си, след което да активира рутера и да го остави някъде наблизо.

Закопчалката на чантата й щракна.

Задачата й тук беше изпълнена.

Изглеждаше прекалено лесно, но пък това се очакваше.

Пейнтър беше описал мисията като мека инфилтрация. Вместо да атакуват фронтално портата, Кат и Лиза имаха за цел да оставят следа от електронни трохи — подслушващи устройства, камери, безжични микрофони. Повечето инструменти бяха проектирани от самия Пейнтър, пригодени за лесно скриване и с минимална сигнатура.

„Но всичко може да бъде открито, стига да има достатъчно време“ — беше я предупредил Пейнтър.

Затова втората част на мисията й беше да не се заседява тук.

И сега трябваше да изпълни и тази инструкция.

Набързо взе всичко необходимо от д-р Кранстън, заедно с папката брошури и отчети. Той я изпрати обратно до лобито, обеща да поддържат контакт и не след дълго Лиза се озова отново под безмилостното лятно слънце.

Качи се в колата си — луксозен седан, който трябваше да отговаря на прикритието й. Макар нейната част от мисията да беше изпълнена, тя си оставаше напрегната. Планът беше да се срещнат с Кат в хотела им в центъра на Чарлстън. Щеше да се успокои едва след като двете отново бъдат заедно. От там нататък електронните устройства щяха да поемат шпионирането.

Обърна седана и излезе на улицата, все още разтревожена за Кат. Чувстваше се виновна, че изоставя партньора си.

Единствената й утеха беше, че Кат е професионалистка.

Нищо не можеше да я извади от равновесие.

13,14 ч.

„Какво става, по дяволите?“

Крачейки напред-назад в малката стая, Кат погледна часовника на предплатения си телефон. Беше минал повече от час, откакто влезе в клиниката. Вече трябваше да е излязла. Бе попълнила формулярите и ги беше предала на същия санитар, който я доведе тук и я заключи.

Беше й казано да чака, първоначалното одобрение щяло да отнеме известно време. И че процедурата не се изчерпваше с формулярите. „След няколко минути ще дойде доктор, който ще ви прегледа и ще ви направи ултразвук. Ще получите скромна сума, за да ви вземем кръв и урина. В рамките на пет работни дни ще ви бъде съобщено по телефона дали сте одобрена за донор“.

Това й бе съобщено с отегчен монотонен глас, сякаш санитарят изнасяше една и съща реч стотици пъти на ден. Може и да беше така. Чуваше как идват и си отиват други мъже и жени, как се отварят и затварят врати в дългия коридор за прегледи.

Беше се надявала да я разведат из донорския център и да успее да постави камера и там, може би дори да се опита да стигне и до другите две изследователски сгради. Сега това не изглеждаше особено вероятно, освен ако не проявеше повече дързост.

Отиде при заключената врата. Имаше шперц в токчето на дясната си обувка и сгъваем нож в лявата, но трудно щеше да обясни бягството си, ако я хванеха. Имаше и по-лесен начин.

Почука силно и завика умоляващо:

— Ехо! Трябва да отида до тоалетната! Моля ви, някой може ли да ми помогне?

Не след дълго вратата беше отключена.

Очакваше да види същия санитар — но вместо това се озова пред облечена в бяло стройна лекарка със сиви очи. Санитарят беше зад нея с поднос стъкленици за кръвни проби и няколко спринцовки.

Единственият сигнал за тревога беше, че една от спринцовките бе пълна.

Преди да успее да реагира, жената пристъпи напред и опря къса черна палка в корема й. Електрическият заряд изпращя високо в тясното пространство. Агония прониза цялото й тяло, концентрира се в корема й и стегна мускулите й. Крайниците й излязоха от контрол и Кат залитна настрани, на път да изпадне в конвулсии.

Лекарката явно очакваше това, подхвана я и я положи на пода. Санитарят затвори вратата и застана от другата й страна със спринцовка в ръка. Дори през болката от електрошока Кат усети как иглата се забива в шията й.

Полезрението й започна моментално да се стеснява.

Тя се опита да се съпротивлява, като се питаше как ли са я разкрили. Беше положила сериозни усилия да изгради фалшивата си самоличност на случайно минаваща жена, без роднински връзки в района — нищо, което би могло да се проследи и провери лесно.

За съжаление това се оказа фатално.

— Изглежда в по-добра форма от средната — каза жената на санитаря, като оглеждаше Кат, сякаш беше свиня на селски панаир. — Странно. Виж само мускулите й. Не виждам признаци за хронична употреба на наркотици или нещо подобно. Сигурни ли сте, че отговаря на стандартния протокол?

— Всичко е проверено, доктор Маршал. Току-що се е преместила тук. Няма работа. Няма семейство. Сменяла е градове три пъти през изминалата година, преди да дойде тук. Гейнсвил, Атланта, а сега и Чарлстън. Никой няма да забележи изчезването й.

Светът се нагъваше и затваряше около Кат.

Разговорът им я последва в забравата.

— В такъв случай е пристигнала точно навреме. Преди малко получих съобщение от Хижата. Искат още опитни образци.

Кат усети как якият санитар я вдига.

— Хижата? — попита той. — С какво се занимават там?

— Повярвайте ми, по-добре да не знаете.