Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
danchog (2012)
Корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джеймс Ролинс. Кръвна линия

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Евгения Мирева

Коректор: Веселина Симеонова

ISBN: 954-655-331-7

История

  1. — Добавяне

22.

2 юли, 17,46 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

„Иди на безопасно място… не на улицата, но сред хора“.

Думите звъняха в главата на Лиза. Болката пронизваше крака й на всяка стъпка, докато бързаше по Ийст Бей Стрийт. Правеше всичко по силите си да скрие куцането си. Следобедното слънце я печеше безмилостно.

Когато Пейнтър й изкрещя по телефона да се маха от стаята, не се бе поколебала нито за миг. Всяка сутрин тичаше по шест километра, повечето вечери се занимаваше с йога, а брат й, който беше професионален алпинист, я бе научил и на няколко щури трика.

В паниката си и в желанието да освободи ръцете си, тя пусна мобилния телефон, обърна се и се втурна към балкона. Чу как вратата се отваря с трясък зад нея, но вече бе излетяла през френската врата и се прехвърляше през перилата. Хвана се за парапета и се спусна на ръце надолу по железата, след което скочи на тротоара.

Макар да носеше удобни обувки, падна достатъчно тежко, за да изкълчи левия си глезен. Погледна нагоре и видя маскиран нападател, надвесен над парапета. Той вдигна пистолет, но Лиза се хвърли под балкона. Отгоре се разнесоха викове, последвани от изстрели.

Тя побягна.

Нямаше друг план, освен да се отдалечи колкото се може повече от хотела. Можеше да избира между съседния крайбрежен парк или тесния лабиринт стари къщи с причудливите им веранди, дърворезба и пъстроцветни градини. Избра тях, не се доверяваше на откритите пространства в парка. Освен това туристи и местни изпълваха уличките, магазините и кафенетата в квартала. Инстинктивно знаеше, че трябва да е сред хора.

Изминаха цели двайсет минути, преди сърцето й да забие нормално и притокът на адреналин да намалее достатъчно, за да може да мисли. Въпреки това продължаваше да се озърта през рамо, макар да не знаеше кои лица да търси и колко са преследвачите й. Всеки можеше да представлява заплаха за нея. Нямаше пари и телефон, не познаваше никого в този чужд град, на когото да се довери. Затова се обърна към единствения човек, който можеше да й помогне.

Зае телефон от един клиент в кафене на открито и се обади на Пейнтър. Не можеше да каже кой изпита по-голямо облекчение да чуе гласа на другия, но Пейнтър си остана строг и рязък. Нареди й да се махне от улицата, да не се набива на очи. Нападателите най-вероятно претърсваха района.

„Остани на обществено място…“

Това означаваше, че трябва да влезе вътре — в бар, ресторант, в лобито на някой хотел.

Някаква суматоха привлече вниманието й към калдъръмената пресечка на главната улица. Жени в красиви рокли и мъже в смокинги се бяха събрали недалеч, смееха се и се поздравяваха. Като че ли имаше сватбено празненство или годеж в близкия ресторант; съдейки по облеклото и леко надутия тон на южняшкия им акцент, компанията беше доста състоятелна.

„Идеално“.

Скри куцукането и докосна прическата си, за да се увери, че ще я допуснат в ресторант от подобна класа. Надяваше се празненството да е в отделен салон и да успее да си намери място в основната зала или на бара.

Над табелата светеше малък газен фенер.

„При Макрейди“.

Стигна до ресторанта и се извини, докато си пробиваше път през събралата се група — както се беше надявала, празненството се провеждаше в отделни салони на втория етаж. Отиде при бюрото на разпоредителя.

— Извинете. Боя се, че нямам резервация, но се надявах, че ще успея да си намеря маса.

Разпоредителят, слаб мъж с меки маниери, се усмихна.

— Това не би трябвало да е проблем в този ранен час. Само момент, ако обичате.

Лиза се дръпна настрани, но остана права. Страхуваше се, че ако седне, няма да може да се изправи. Кракът й пулсираше чак до коляното. За да се разсее, прочете малкото табло за историята на ресторанта. Сградата била построена през 1788 г. През вековете служила като склад, таверна и дори като публичен дом. Твърдеше се, че дори Джордж Вашингтон веднъж посетил заведението за официална вечеря. Лиза се надяваше, че това не е било по времето, когато сградата е била бардак.

При подобна история нямаше нищо чудно, че каймакът на Чарлстън беше избрал това място за специални събития. Отгоре се чуваше смях и музика.

В лобито влязоха още неколцина участници в партито. Съдейки по количествата дантели и скъпо фризираните бели коси, явно сред посетителите имаше и грандами от висшето общество на града.

— Последвайте ме, ако обичате — покани я разпоредителят. — Масата ви е готова.

Една от възрастните жени я изгледа от висотата на положението си, след което се наведе към друга и зашепна нещо. Очите на другите също я заразглеждаха оценяващо.

Лиза изведнъж се смути, приглади с длан скъпата си рокля и тръгна с разпоредителя.

Той се наведе съзаклятнически към нея.

— Сега е сезонът на светските забави. Организирали са малък бал за дебютантка горе.

Лиза си представи парти с шифон и диаманти, официалния дебют на някоя млада жена във висшето общество. Подобни балове в миналото са играли роля на място за запознанства и срещи, за да се представят порасналите дъщери на ергените от подбрани кръгове.

Иначе казано — изложба на висококачествен добитък.

— Много специално празненство — каза разпоредителят, докато я водеше към масата. Погледна я и вдигна вежда. — Някаква далечна племенница или втора братовчедка на президента.

Лиза се почувства по-добре. Едва ли някой щеше да се осмели да нахълта на подобно място. Правеше всичко по силите си да не куца, докато прекосяваше основната зала. Въпреки това болката явно си беше проличала — може би в изпотената кожа или нещо в очите й.

— Добре ли сте, госпожо? — попита разпоредителят, когато стигнаха масата и той й дръпна стола, за да седне.

— Добре съм — отвърна тя и се усмихна, но усети, че лицето й е сковано. — Просто прекарах дълъг ден по магазините.

— Разбира се — отвърна той, но погледът й се задържа за момент върху нея. Явно беше забелязал, че няма чанта. — Очаквате ли някого?

Лиза погледна часовника си. „Надявам се“. Пейнтър й беше казал да си намери сигурно място и да му се обади. Екип вече пътуваше към центъра на града, за да я измъкне. Тя взе менюто — надяваше се, че спасителите й ще оправят и сметката. Нуждаеше се от нещо силно във висока чаша, без лед.

— Моят човек май закъснява — рече тя. — И се боя, че съм забравила мобилния си. Мога ли да използвам телефон на заведението?

— С удоволствие ще ви донеса.

— Идеално. Благодаря ви.

Облегна се назад и се потопи в тихото бърборене на ранните вечерни посетители. Ресторантът имаше колониален чар с дървените греди по тавана, полирания паркет, голите тухлени стени и камината, която бе достатъчно висока, за да влезеш в нея, без да се навеждаш.

Разпоредителят се върна с мобилен телефон. Лиза каза поръчката си на келнера — малцово уиски.

— „Макалън“, ако обичате. От шейсетгодишното.

Скъпо, но си го предписа като лекар.

„И определено ще мине по сметката на Сигма“.

Набра личния номер на Пейнтър — не само да го информира къде се е свряла, но и защото с нетърпение очакваше да научи новини за Кат.

Чу се изщракване.

— Къде си? — незабавно попита той.

Тя му каза и съобщи адреса.

Пейнтър въздъхна с облекчение.

— Екипът е на петнайсет минути от теб. Остани на място.

— Никъде не смятам да ходя.

Келнерът пристигна с питието й. Уискито трептеше в кристала, когато вдигна чашата. Отпи глътка, за да се успокои, и се наслади на начина, по който отлежалият алкохол се изпарява на езика й и загрява хранопровода.

— Тук съм в безопасност — каза тя, опитвайки се да увери колкото Пейнтър, толкова и себе си. — Поръчах си питие и съм заобиколена от хора. Събрал се е елитът на Чарлстън. — Чу музиката от партито горе. — Всъщност има цяло празненство. Някакви далечни роднини на президента Гант. Но пък в Чарлстън едва ли можеш да намериш някого, който да не е свързан по един или друг начин с тази фамилия.

Следващите думи на Пейнтър последваха твърде бързо и едва не я задавиха.

— Някой от тях разпозна ли те?

Лиза изсумтя развеселено.

— Разбира се, че не. Трябва ли някой от фамилията на президента…?

— Сигурна ли си?

Паниката в гласа му се предаде и на нея. Лиза впери поглед към дървените греди, вслуша се в музиката и смеха. Спомни си погледа на грандамата, шепненето.

— Пейнтър, за какво става дума?

— Искам да се махнеш оттам. Веднага.

Лиза погледна скъпото питие в ръката й.

— Нямам как да платя. Ако се втурна навън, ще предизвикам суматоха и само ще привлека още внимание към себе си.

Пък и не знаеше как точно ще се втурне с този неин глезен. Седеше от няколко минути и болката я пронизваше до бедрото дори при най-малкото движение.

— Какво не ми казваш? — тихо попита тя. — Едвам ходя… Трябва да знам срещу какво съм изправена.

Мълчанието се проточи. Лиза си представи как Пейнтър търка с пръст бръчката между веждите си, като се чудеше какво да каже или изчисляваше следващия си ход. През годините, прекарани в директорския кабинет, тази бръчка бе станала по-дълбока — и никакво търкане не можеше да я изглади.

— Кажи ми. — Беше й писнало от всички тези полуистини и тайни.

Накрая Пейнтър заговори. Бързо.

— Не съм ти казвал това. Нито на Кат, нито на Грей или на някой друг от Сигма. Дори на теб. Преди беше само опасно подозрение, но преди няколко минути май получих доказателство.

— За какво?

— За Гилдията.

Лиза изстина. Знаеше, Пейнтър бе разтревожен, че отвличането на Аманда може да е свързано със смъртоносния картел. Нима вече беше намерил доказателство?

Пейнтър изрече следващите думи внимателно, сякаш ги произнасяше за първи път на глас:

— Знам кой управлява Гилдията.

— Фамилията на президента.

Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае чутото. Пейнтър със сигурност се шегуваше. Умът й се опита да събере всички парчета в една картина, да проумее как е възможно подобно нещо да бъде истина. Заключението беше само едно.

— Невъзможно — с премалял глас промълви Лиза.

— Именно затова не казах на никого — докато не разбрах със сигурност. Ще обясня по-подробно, когато се върнеш във Вашингтон. — Гласът му отново стана твърд. — Лиза, вече разбираш. Искам да се махнеш оттам колкото може по-незабелязано.

Въпреки страха я жегна гняв, че е крил тайната от нея. И не само от нея.

— Какво става с Кат?

— Не се безпокой за нея… просто се махни от ресторанта.

Обеща да го направи и затвори телефона. Погледна към тавана. Още не можеше да повярва. Трябваше да се довери на Пейнтър, че е прав. Събра кураж и пресуши на един дъх остатъка от уискито — истинско прахосване на такова фино питие, но се нуждаеше от допълнителни сили.

Изправи се предпазливо на крака, като се вкопчи в облегалката на стола. Вече не можеше да скрие болката в крака си. Закуцука обратно към лобито.

— Госпожо, сигурна ли сте, че сте добре?

„Не. Изобщо не съм“.

— Нищо ми няма — излъга тя и вдигна телефона на заведението. — Обхватът тук е лош. Нещо против да изляза навън, за да довърша разговора?

— Разбира се. Позволете да ви помогна.

— Не е необходимо. — Тя забърза към изхода и излезе на улицата. Направи няколко крачки, но неравният калдъръм се оказа прекалено голямо предизвикателство. Залитна и за малко да падне.

Някакъв мъж се хвърли да й помогне и я хвана.

— Благодаря… — промълви тя… и впери поглед в лицето на д-р Пол Кранстън, директорът на Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън.

В ребрата й опряха пистолет.

Други двама мъже се появиха зад него.

Директорът се усмихна.

— А, доктор Къмингс. Крайно време е да довършим започнатия разговор.

Направи знак на другите. Железни пръсти се вкопчиха в ръцете й със сила, от която щяха да й излязат синини — но това беше най-малкият от страховете й.

Лиза погледна назад към ярките светлини на втория етаж, чу звуците на пиано.

Кранстън изсумтя пренебрежително.

— Досещам се какво си мислите, но не се бойте, късметът ви не ви е изневерил чак толкова. Тази част на фамилията не знае нищо съществено, освен как да харчи пари и да си вири носа пред обикновените хора. Не, следяхме ви, откакто напуснахте хотела. Имах хора отвън, когато предприехте онова дръзко бягство.

Лиза впери поглед в него.

— Надявахме се, че ще ни отведете при онези, с които работите — каза Кранстън и извади химикалка от джоба си.

Беше химикалката на Кат. Явно я бяха открили в лобито, но още не знаеха кой я е оставил.

— Жалко — каза той и я поведе. — Май се налага да го направим по трудния начин. Но трудно или не, ще открием партньора ви.

18,16 ч.

Бръмчащата машинка мина покрай лявото ухо на Кат. Дълги кичури кестенява коса паднаха по раменете й и на пода, увеличавайки още повече купчината около стола.

Все още усещаше устата си като пълна с памук от упойката. Седеше в центъра на кръглото помещение. Единствено тънкото болнично облекло я отделяше от студения метал. Китките й бяха закопчани отзад и се налагаше да изтърпи унижението — а несъмнено целяха именно да я унизят и пречупят.

Другата затворничка, млада жена с очи на кошута, на не повече от двайсет и пет, гледаше зад стъклената врата на килията си и мълчаливо я подкрепяше. Двете с Кат като че ли бяха единствените тук. Останалите килии бяха празни. Явно отделението беше останало без материал.

Кат си спомни думите на доктор Маршал за някаква си хижа.

„Искат още опитни образци“.

Явно това бе едно от предназначенията на това място — осигуряване на човешки опитни зайчета за различни проекти. Събираха жени без минало и семейства, които можеха лесно да изчезнат. И вероятно това не беше единственото подобно място. Най-вероятно имаше и много други подобни обекти по цял свят.

Но с каква цел? Какво правеха тук?

С периферното си зрение заразглежда червените стоманени врати и релефния генетичен кръст.

В тази клиника се вършеше нещо важно.

И тя знаеше, че евентуалните отговори се крият зад онези врати.

По-рано Кат бе насилствено съблечена гола в килията си, за да може доктор Маршал да й направи подробен преглед с помощта на санитаря Рой. След това Маршал беше изчезнала с поднос епруветки, пълни с кръвта на Кат.

Пръстите й се свиха в юмруци, докато Рой приключваше с остригването на косата й. Може да бяха отнели дрехите и голяма част от достойнството й, но тя изчакваше удобен момент, за да си ги върне.

— Готово — обяви Рой и прокара длан по късите косъмчета на скалпа й, от което по тялото й полазиха тръпки. — Винаги ми харесвате прясно обръснати.

Кат яростно тръсна глава.

— Майната ти.

— Ама че огън момиче — разсмя се той и хвърли поглед към затворената врата. Явно се оглеждаше за доктор Маршал.

Личеше си, че Рой прекарва повечето си време в слушане на конско и изпълняване на заповедите на шефката си. Несъмнено му доставяше удоволствие да излее част от натрупаното върху онези, които бяха поверени на внимателните му грижи.

Ръката му посегна към оръжието на колана му. Не беше електрически остен като онзи на д-р Маршал, а просто сгъваема палка. Веднъж вече я беше използвал върху Кат — беше я шибнал през прасците, защото се събличаше прекалено бавно.

Кожата й още пареше от удара.

Кат беше забелязала следите от удари по ръцете и краката на другата пленничка.

„Копеле мръсно“.

Рой откачи палката и с майсторско движение на китката я разгъна до пълната й дължина. Най-вероятно компенсираше нещо по-късо другаде.

— Няма да си имаме повече неприятности, нали? — подигравателно прошепна той в ухото й.

Кат стисна зъби и наведе глава.

— Така е по-добре. — Той опря палката на рамото й и се наведе, за да я откопчае. — Стани. Ръцете на гърба.

Кат се подчини. От упойката още й се виеше малко свят. Студеният въздух лъхна през цепката на дрехата й, когато се обърна с лице към Рой. Ръцете й останаха зад гърба й.

Рой повдигна брадичката й с върха на палката.

— Така е по…

Кат сграбчи мълниеносно палката и я дръпна към себе си. Изненаданият Рой залитна напред. Кат замахна с другата ръка и в нея нещо проблесна. Заби ножа в гърлото му, под ларинкса, прекъсвайки трахеята.

Рой я зяпна зашеметен, давещ се, неспособен да изкрещи… но тя разбра безмълвния му въпрос.

„Как?“

— Тази котка е с нокти — изсъска му Кат.

Завъртя рязко камата. Кръвта пръсна на цял метър по безупречно белия под. Секунди по-късно той беше мъртъв и Кат остави тялото му да тупне в краката й.

Избърса острието в дрехата и сгъна ножа. Когато Рой я беше хвърлил в килията, докато действието на упойката отмине, Кат се беше преборила достатъчно с мъглата, за да събуе лявата си обувка и да извади сгъваемия нож, скрит в подметката. Остави шперца в подметката на дясната обувка; за съжаление вратата на килията нямаше ключалка отвътре. След като се обу отново, тя скри оръжието в гънките на одеялото.

По-късно, когато я съблякоха, за да я прегледат и надупчат с игли, Кат изчака да остане сама, за да може да се облече. През цепката на гърба беше пъхнала сгънатия нож между бузите на задника си и го бе задържала там. Не беше най-пристойният начин за укриване на оръжие, но понякога и една дама трябва да действа според обстоятелствата.

След това трябваше само да изчака да остане насаме с Рой.

Знаеше, че ще има само една възможност.

Кат се възползва от момента и бързо прибра ключовете му, електронната карта и палката. Изтича при другата килия и я отвори.

Младата жена излезе, залитайки, и се опули към трупа.

— Благодаря… казвам се Ейми.

— Да вървим — подкани я Кат.

Прекоси бързо помещението към купчина дрехи и навлече късите панталони, блузата и обувките. Прибра ножа в джоба си и подаде палката на Ейми.

Ейми стисна оръжието и погледна към изхода.

— По коридора има въоръжена охрана. Не знам как ще минем през нея. — Забеляза, че Кат се насочва към червената врата от другата страна. — Те… те отведоха сестра ми оттам преди две седмици.

— Значи тръгваме в тази посока — заяви Кат.

Нямаше намерение да се махне оттук, без да разбере какво става.

Ейми вървеше до нея и явно беше готова да я следва във всичко.

— Вземи картата — нареди й Кат. — Ще разберем какво се е случило със сестра ти.

Ейми кимна отсечено.

Кат не пропусна да вземе чантата си, която беше оставена при дрехите. Отвори я и извади химикалката, която бе активирала преди това. Пъхна я в джоба на блузата, като камерата стърчеше отгоре.

„Ако не успея, искам да остане запис на всичко това“.

Двете спринтираха към другия край на помещението. Щом стигнаха вратите, Кат взе картата от Ейми и я прекара през електронния четец. Тежко се задвижи механизъм. Червена светлина замига ярко над главите им, вероятно свързана с аларма за охраната от другата страна. При всички мерки за сигурност тук някой знаеше, че вратата се отваря.

Колко време щеше да мине, преди да проверят какво става?

Тежките врати се разтвориха с тихо съскане на въздух под налягане.

Кат надникна през тях — и в същия миг Ейми запищя.

18,18 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Разпитайте всички в проклетия ресторант.

Пейнтър крачеше из комуникационния център на Сигма, придържайки слушалката към ухото си, и даваше указания на екипа в Чарлстън, който издирваше Лиза. Най-сетне хората му бяха пристигнали на място.

Обърна се към един от анализаторите, седнал зад работната си станция.

— Кога ще получим записите от уличните камери?

— След пет до десет минути.

Пейнтър се обърна отчаяно.

„Лиза, къде изчезна?“

След като й нареди да се махне от ресторанта, очакваше тя да му се обади минути по-късно и да му каже къде е, за да могат хората му да я приберат. Времето обаче минаваше без никакви вести от нея и започваше да го обзема паника.

— Директоре — обади се друг техник и посочи тъмен монитор. — Още не мога да получа сигнал от камерата на капитан Брайънт. Онази, която беше оставила на рецепцията. Или са я открили, или батерията й се е изтощила.

Пейнтър кимна, че е разбрал, и заговори на водача на екипа.

— Отдели двама души. Прати ги в клиниката по фертилитет. Искам пълен доклад за положението там.

— Разбрано, сър. Приключихме с разпита на персонала на ресторанта. Потвърдиха, че е дошла жена, отговаряща на описанието на доктор Къмингс. Поръчала си питие, след което внезапно, без никаква причина, напуснала сградата. Разпоредителят я видял да разговаря с трима мъже навън и каза, че тръгнала с тях. Според показанията му тя му казала, че очаква гости.

Пейнтър затвори очи. Лиза беше очаквала екипа му.

Нещо не се връзваше.

— Разширете периметъра на издирване — нареди той. — Вижте дали някой е забелязал накъде са заминали.

— Слушам, сър.

Кръвта туптеше в ушите му, но въпреки това чу плътния бас откъм вратата.

— Директор Кроу… ако обичате.

Обърна се. Шефът му, генерал Меткаф, стоеше на прага. Беше облечен в същия костюм, в който го бе видял сутринта. Още изглеждаше свеж и сякаш току-що изгладен. За лицето на генерала обаче не можеше да се каже същото. Беше изтощено, със зачервени очи и хлътнали бузи.

— Сър?

— Трябва да поговорим.

Пейнтър изобщо не искаше да чува тези думи. Меткаф разбираше сериозността на работата на Сигма и рядко стъпваше в централата. Предпочиташе имейлите, факсовете и конферентните разговори. Присъствието му тук не вещаеше нищо добро.

Пейнтър стисна и отпусна юмрук. Точно сега не бе моментът да го прекъсват, но нямаше избор.

— Можем да използваме кабинета на капитан Брайънт.

Отведе Меткаф до стъкленото помещение и разкара Джейсън Картър от стола на Кат. Младият анализатор продължаваше да работи върху един личен проект на Пейнтър.

— Дай ни няколко минути — каза Пейнтър на хлапето. След като останаха сами, той се обърна към Меткаф. — Какво има?

— Бях на среща с министъра на отбраната и началник-щабовете. Президентът също се появи за малко.

Пейнтър чу барабаните на войната, биещи в такт със сърцето му.

— И? — попита той, усещайки какво предстои.

— Закриваме Сигма.

Пейнтър поклати глава — не от неподчинение, а защото отказваше да повярва на ушите си. Очакваше сипна отрицателна реакция от шефа си, но не и това. И определено не толкова бързо.

— Кога? — попита той.

На лицето на Меткаф бе изписано съжаление, но гласът му не трепна.

— Трябва да прекратите всякаква дейност незабавно.

Това дойде на Пейнтър като удар в корема.

— Сър, имам агенти на терен, много от които в опасни ситуации.

— Отзовете ги. Прехвърлете всяка от тези ситуации на местните власти или нагоре по веригата на военното командване.

— А ако откажа… ако някои агенти не се съгласят…?

— Всякакви по-нататъшни действия ще се смятат за несанкционирани и за неподчинение. Може да се стигне до повдигане на обвинения в зависимост от спецификата на случая.

Пейнтър пое дълбоко дъх и загледа мъжете и жените, които работеха трескаво в гнездото от другата страна на стъклената стена. С периферното си зрение зърна проекта, върху който работеше Джейсън — родословното дърво на Гант бавно се въртеше на екрана като спирална галактика на мощ, студена и неуморима като всяко небесно тяло.

Пейнтър разбра истината.

Гилдията беше спечелила.

— Прекратете дейността си — нареди Меткаф. — И изтеглете всички агенти.