Джеймс Ролинс
Кръвна линия (33)

26.

2 юли, 18,48 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

— Намерете ги!

Кат тихо се вмъкна в едно съседно помещение до тъмния коридор. В последния момент зърна в другия край доктор Маршал, която вървеше енергично към кабинета си, заобиколена от охранители.

— Разделете се! Претърсете всеки шкаф, склад и лаборатория от двете страни!

Кат тихо затвори вратата; ръката й беше мазна и се хлъзгаше по дръжката. Помещението бе осветено единствено от скрийнсейвъра на компютърен монитор. Отново същата странна тройна спирала. Кат се надяваше, че файловете са стигнали до някого в Сигма.

Когато очите й свикнаха с полумрака, тя забеляза, че покрай съседната стена има лавици с петлитрови стъкленици, които отразяваха слабата светлина. Вътре се носеха някакви тъмни неща. Кат зърна мънички свити пръсти. Извърна се. Не искаше да вижда повече ужаси, онези жени в резервоарите в основното помещение й бяха достатъчни. Стъклениците явно съдържаха крайния продукт от същото проучване.

Все още държеше сгъваемия си нож, вече изтъпен от цялото рязане. Беше имала само две минути да се подготви за онова, което предстоеше, и едва успя да скрие Ейми на сигурно място. Продължаваше да изчислява наум, докато времето изтичаше.

„Седем резервоара… двайсет и един килограма на квадратен сантиметър… приблизителен обем на лабораторното пространство…“

Започнаха да се отварят и затръшват врати, чуха се викове. Охранителите бързо претърсваха помещенията и приближаваха. Кат беше оставила една врата отворена надолу по коридора, но щяха да стигнат първо до нея.

Какъвто бе планът.

Затвори очи и пое дълбоко дъх. Използва последните секунди, за да размаже на дебел пласт гъстата като желатин течност по лицето и обръснатата си глава. Дрехите и тялото й също бяха омазани в хидрофилния гел — същото възрозово вещество, което изпълваше чудовищните резервоари в основното помещение.

Стъпки задумкаха към скривалището й. Кат се обърна към вратата, когато тя рязко се отвори. В помещението влезе охранител, следван от втори. Насочиха пистолетите си към Кат.

— Пусни ножа! — изрева единият.

Тя се подчини и вдигна ръце над главата си.

— Намерихме едната! — извика другият към коридора.

— Доведете ми я — нареди Маршал.

Охранителите я измъкнаха навън в коридора. Кат не оказа съпротива и се остави да бъде поведена под дулото на пистолетите към осветения кабинет на Маршал.

Жената стоеше с ръце на кръста. Стъпка ядосано нещо. Кат чу хрущене и по пода се пръснаха парчета пластмаса.

Бяха открили устройството, включено в мрежата им.

Маршал се обърна към нея с пламнали бузи и яростен поглед. Вече беше отпуснала ръка върху дръжката на електрическия си остен. Кат очакваше да бъде наказана. Искаше да бъде наказана.

— Къде е другото момиче? — остро попита Маршал.

Кат не откъсваше поглед от нея — не искаше да издаде с очи скривалището на Ейми.

— Ще те накарам да се разприказваш… — Маршал пристъпи към нея и опря остена в корема й.

Кат се завъртя в последния момент, когато сините искри изскочиха от черния край на палката. Токът я удари отстрани, кракът й се подгъна в агония и тя падна на коляно.

Стисна зъби от болка — и от отчаяние.

„Прекалено слабо беше“.

Оттласна се със здравия си крак и сграбчи Маршал за китката. Единият охранител се опита да я зашемети с пистолета си, но Кат успя да се извърти и ударът попадна в рамото й.

Тя се помъчи да се изправи на треперещия си крак, като сграбчи за допълнителна опора найлоновата завеса на близкия резервоар. Още държеше китката на Маршал и успя да вдигне високо остена. Металният връх се удари в пръта на завесата.

Затанцуваха искри.

След което светът избухна в пламъци.

Детонацията отхвърли Кат назад и тя полетя във въздуха. Над нея сини пламъци облизаха тавана и се разпространиха навън. Тя закри очите си с ръка и си представи как огънят се носи към най-отдалечената стая — склад и сервизно помещение с различни бутилки с газ под налягане, използван в лабораториите на комплекса. Сред тях имаше седем големи резервоара, маркирани с Н2.

Водород.

Без мирис, четиринайсет пъти по-лек от въздуха, силно експлозивен.

Беше пробила маркучите и съдържанието на големите бутилки бе изтекло в затвореното пространство. Водородът се бе събрал покрай тавана и не можеше да се надуши.

Кат падна по гръб и се плъзна по пода. Ужасната жега сваряваше всичко около нея. Единственото, което предпазваше кожата й, бе дебелият слой хидрофилен гел. Свойствата му, които поддържаха жените в резервоарите хидратирани и без рани, сега й предлагаха някаква форма на защита.

Това не можеше да се каже за останалите.

Макар и оглушена от взрива, чу писъците.

Мятаха се тела, горяха дрехи и лица.

В мига на самата експлозия Кат бе видяла как косата на Маршал се подпалва и се превръща в огнен ореол.

„Подходящ край за някого, който си играе на Бог“.

Надигна се с мъка, полузадушена от дима, жегата и липсата на кислород. Насълзените й очи превръщаха картината в размазан ад. Навсякъде около нея танцуваха пламъци, найлоновите завеси се топяха на черни потоци, обгорената апаратура пръскаше искри и съскаше.

Кат се изправи и залитна назад.

На два метра от нея се надигна друга фигура, която се беше скрила зад близкия резервоар. Скалпът й бе обгорен и напукан, по главата й се стичаше кръв.

Маршал вдигна пистолета на единия охранител и излезе от прикритието си.

Кат се опита да избяга, но краката й се подгънаха. Тя падна, поддържайки се на едната си ръка.

Маршал направи още една стъпка напред, насочила оръжието към лицето на Кат. В погледа й нямаше ликуване от предстоящото убийство — само болезнена необходимост, последен акт на отмъщение.

Но не тя беше онази, която си отмъсти.

От съседния резервоар се надигна голо тяло, подобно на труп, излизащ от гроба си.

Маршал забеляза движението и се обърна… и в мъртвите й очи проблесна ужас.

От гъстото желе се надигна ръка, стиснала дълга черна палка. Замахна с цялата мъка на скърбяща сестра. Твърдият метал улучи Маршал в носа и счупи костиците му.

Маршал рухна на пода.

Кат осъзна — това е по-подобаващ край за някого, който си играе на Бог.

Ейми излезе от резервоара, забърза към Кат и й помогна да се изправи.

— Помислих си, че си мъртва.

— И аз си помислих същото.

Преди това Кат беше измъкнала Денис от резервоара й и бе сложила на мястото й сестра й. Беше съблякла Ейми и се увери, че момичето се е потопило изцяло в течността и е омазано в изолиращия гел. След това беше намазала и самата себе си и бе замъкнала тънкото тяло на Денис в склада.

Искаше Ейми да е скрита пред очите на всички — никой нямаше да се заглежда прекалено внимателно в обитателките на резервоарите. Искаше също момичето да бъде близо до изхода, за да избегне пламъците в коридора.

Решението й се оказа добро — надолу по коридора последва мощна експлозия и въздухът се изпълни с шрапнели и парчета стъкло.

Кат си представи всички онези бутилки под налягане в склада, които изпускаха газ и се възпламеняваха. Представи си как пламъците се понасят по тръби и климатични инсталации, за да достигнат другите етажи и сгради.

— Да вървим — изхриптя Кат.

Взе пистолета от отпуснатите пръсти на Маршал и двете побягнаха през пушека и огъня обратно към червените врати. В кръглото помещение ревяха сирени, противопожарната система се беше включила и пръскаше енергично вода. Кат спря колкото да вземе дреха за Ейми и забърза навън. На поста на охраната нямаше никого.

Никой не се опита да ги спре, докато бягаха от пламналите недра на сградата към партера на една от задните постройки на комплекса. Оказа се, че пожарът е обхванал и останалите сгради. Лятното слънце още беше високо в небето, но пушекът беше превърнал деня в здрач и скриваше градините. Пламъци танцуваха зад прозорците. Експлозия отнесе горната част на основната сграда, във въздуха полетяха тухли и изпочупени керемиди.

Всичко се рушеше.

Кат сграбчи ръката на Ейми и я поведе през изхода към паркинга. Изпаднали в ужас изследователи тичаха презглава към портала.

Кат ги последва, като правеше всичко възможно да скрие пистолета.

В далечината завиха сирени.

Кат и Ейми излязоха тичешком през портала, следвани от още взривове и тътен. Около тях валяха отломки; пушекът стана още по-гъст и скриваше почти всичко.

Затичаха се по улицата, мъчейки се да се отдалечат колкото може повече от пожара. Накрая излязоха на чист въздух и спряха задъхани, опрели ръце на коленете си.

Воят на сирените се засили. Екипите за спешна помощ на Чарлстън се събираха от всички страни към комплекса.

Кат се изправи и посочи проблясващите през пушека сини светлини.

— Трябва да…

Изтрещя изстрел.

Ейми политна назад и седна на пътя. Посегна към цъфналото кърваво петно на гърдите си.

Кат се извъртя и се отпусна на коляно, вдигайки пистолета.

Край пътя беше спрял джип. Тъмното стъкло на страничния прозорец беше смъкнато.

Кат забеляза някакво движение вътре.

И стреля напосоки по черната кола.

18,55 ч.

Лиза се наведе ниско на задната седалка, когато предното стъкло се пръсна. Беше прикована между двамата яки мъже. Отпред шофьорът и доктор Пол Кранстън също се снишиха.

— Господи! — възкликна стрелецът, който седеше до нея. — Въоръжена е.

Лиза прикри главата си.

„Какво става?“

След като я отмъкнаха в самия център на Чарлстън, Кранстън и хората му се бяха върнали в клиниката, уверени и доволни от улова си — само за да бъдат посрещнати от силна експлозия точно когато комплексът се появи пред тях. От взривната вълна прозорците на джипа задрънчаха. Едната сграда в дъното на комплекса бълваше пушек. Пламъците започнаха да се разпространяват, последвани от нови взривове, които разкъсваха клиниката.

Кранстън нареди да се върнат една пресечка и се загледа как огънят поглъща целия му труд. Беше като хипнотизиран.

— Елиминирайте я, по дяволите — изсъска той. — Преди да е избягала. Ако успее да се измъкне…

Докато наблюдаваше разрухата от безопасно разстояние, Кранстън бе забелязал двете жени, които излязоха от дима — с обръснати глави, едната в болнично облекло. Позна ги веднага. „От долната лаборатория са!“ Нареди на хората си да стрелят, да ги убият като бесни кучета. Но едната жена се беше оказала със зъби.

Стрелецът до Лиза отново изкара ръка през прозореца и се прицели. Последваха още изстрели и куршумите се забиха в автомобила. Мъжът изруга, но не потърси прикритие.

Лиза рискува да надникне. Видя жената с пистолета да мъкне раненото момиче към прикритието на гъстия пушек. Сирените вече ревяха оглушително и блясъкът на светлините ставаше все по-ярък.

Тогава жената се озърна през рамо към джипа.

Едва тогава Лиза успя да разгледа лицето й. Гледката я разтърси — позна приятелката си, въпреки че косата й беше обръсната.

„Кат“.

— Пипнах я — със задоволство обяви стрелецът.

Не!

Лиза блъсна мъжа с рамо. Пистолетът му изтрещя, но стрелецът беше изгубил прицела си. Тя подаде глава навън и видя, че Кат не е пострадала — и искаше това да си остане така.

— Кат! Бягай!

Другият охранител грубо я дръпна назад.

Кранстън се надигна, колкото да надникне назад. Изгледа многозначително Лиза. Беше разбрал какво става.

— Значи с нея сте били в тандем — каза Кранстън и нареди на хората си да заловят Кат.

Стрелецът сграбчи Лиза за косата и я измъкна навън, използвайки тялото й като щит.

Кат беше намерила някакво подобие на прикритие зад едно кошче за боклук.

— Хвърли оръжието! — извика й Кранстън от колата. — Излез! Или ще пръснем главата на приятелката ти.

— Не го слушай! — изкрещя Лиза.

Стрелецът стисна косата й още по-силно, изтръгвайки кичури.

Лиза отчаяно гледаше как Кат хвърля пистолета и излиза на открито.

— Хвани я — нареди Кранстън на другия охранител. — Трябват ми отговори. Но ако се опита да създаде проблеми, можеш да я застреляш.

Кат явно разбра каква е заповедта и дойде доброволно, вдигнала ръце върху главата си.

— А другата? — попита Кранстън, когато охранителят се върна с Кат.

— Мъртва е.

Лиза и Кат отново се събраха на задната седалка, между двамата въоръжени мъже.

— Ужасно съжалявам — прошепна Лиза.

Лицето на Кат се бе превърнало в маска на яростта — но гневът й не беше насочен към Лиза. Ръката й намери нейната й я стисна.

В малкия жест имаше утеха, прошка и обещание за отмъщение.

Появиха се пожарни, линейки и полицейски автомобили, които профучаваха покрай тях с надути сирени и пуснати светлини.

— А сега накъде? — попита шофьорът, докато палеше.

Кранстън се загледа към горящите останки от клиниката си.

— Извън града… тук стана прекалено горещо. — Извърна се от пожара и дима. — Ще ги заведем на разходка сред природата. До Хижата.

19,12 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

От мястото си в комуникационния център Пейнтър гледаше огнения репортаж от Южна Каролина. Картината се предаваше на живо от един от двамата, които бе изпратил да проверят клиниката по фертилитет в Чарлстън.

Екипът му беше пристигнал на място преди петнайсет минути. Пожарникарите вече се сражаваха с огъня. Водни струи бликаха от камиони и стълби. Парамедици и други екипи за спешна помощ се грижеха за пострадалите от изгаряния и онези, които бяха вдишали твърде много дим. Други жертви имаха порязвания и натъртвания от летящите отломки и стъкла.

Четири тела бяха покрити с чаршафи.

Пейнтър очакваше, че ще има и още.

Дали Кат или Лиза щяха да бъдат сред тях?

Когато хората му докладваха, той се беше надявал, че цялото това унищожение е дело на Кат, но със същия успех можеше и да е мярка за прикриване на следите. Някой беше открил следящото устройство на Кат, а Гилдията бе прочута с политиката си на изгорена земя. Самият той се бе сблъсквал с нея неведнъж в миналото. Ако някой се приближаваше прекалено много, Гилдията изгаряше всички мостове, които водеха към нея — и към тайните й. Цената, последствията и жертвите нямаха значение.

— Директоре.

Обърна се и видя — за пореден път — Джейсън Картър, застанал зад него.

— Искам да видите нещо — каза хлапето и го помъкна към един монитор, зад който работеше друг анализатор. Макар човекът да бе десетина години по-възрастен, Джейсън постави ръка на рамото му, сякаш беше баща, окуражаващ отрочето си. — Двамата с Лайнъс работехме по един проект за Кат, преди тя да замине.

— Работим вече от около три месеца — добави Лайнъс.

„За какво става дума?“

Търпението на Пейнтър вече се изчерпваше, но той им даде знак да продължат.

— Помолих Лайнъс да изпробва новите протоколи при издирването на капитан Брайънт и доктор Къмингс — каза Джейсън. — Надявам се, че нямате нищо против.

— Разбира се. — Точно сега би се хванал и за сламка. — Какво изпробвахте?

— Нова система за наблюдение и следене, подобна на сегашните програми за разпознаване на лица. Но вместо върху лица, ние я приложихме върху превозни средства. Щом влезе в употреба, автомобилът започва да се износва по уникални начини, които са индивидуални като пръстовите отпечатъци или чертите на лицето.

— И стигнахте ли донякъде? — попита Пейнтър.

Джейсън заговори по-бързо.

— Позволих си да използвам базата данни от екипа в Чарлстън. Бяхте им наредили да съберат видеозаписите от камерите около ресторанта.

— И не открихме нищо.

— Да. Затова казах на Лайнъс да събере данни и от камерите в Северен Чарлстън със записите на всички автомобили, минали през района. Взехме цялата информация и я пуснахме през новата ни програма.

— И какво?

Джейсън стисна рамото на Лайнъс. Анализаторът зареди две изображения на монитора и ги подреди едно до друго. И на двете се виждаше някакъв джип „Форд“ — без никакви биещи на очи белези.

— Мисля, че целите ни нарочно са избягвали камерите — продължи Джейсън. — Не е трудно, ако знаеш кои кръстовища се наблюдават.

„А те несъмнено са знаели — помисли си Пейнтър. — В края на краищата, това е тяхната територия“.

— Тези картини са от две камери на банкомати. Лявата снимка е направена на три пресечки от ресторанта, където изчезна доктор Къмингс. Втората е от един мост на около четири преки от клиниката. — Джейсън се обърна към него. — Колата е една и съща.

— По пътищата могат да се видят много джипове „Форд“ — скептично отбеляза Пейнтър.

— Но не и такива, които да са се износили по абсолютно един и същи начин. Исках обаче да съм сигурен. Именно затова ви извиках. — Джейсън отново потупа Лайнъс. Колегата му увеличи второто изображение и пусна записа. — Както казах, картината е зърнеста, но успяхме донякъде да я подобрим.

Пейнтър се наведе към екрана.

Увеличеният образ показваше затъмнен прозорец. Зад него можеше да се различи фигурата на мъж — и на жена до него. Макар чертите им далеч да не бяха ясни, жената определено бе светлокоса, с познат профил — но онова, което накара сърцето на Пейнтър да забие по-бързо, бяха стойката й и движенията.

Отново се изпълни с надежда.

— Това е Лиза.

— Не бях сигурен — каза Джейсън.

„Аз обаче съм“.

— Ами Кат? — попита Пейнтър.

В колата имаше и други хора, но се виждаха само като размазани силуети.

— Не мога да кажа със сигурност — призна Джейсън. — И за съжаление така и не успяхме да видим номера. Ако бяха минали пред някоя улична камера…

Е, все пак беше някакво начало.

И нещо още по-важно — Лиза беше жива.

Пейнтър пое дъх, като не позволи на облекчението да го залее — знаеше, че положението може да се промени всеки момент. Достатъчно му бе да погледне горящите руини на клиниката на съседния монитор, за да си припомни политиката на Гилдията.

Кучите синове не оставяха недовършени неща.

А точно в момента „недовършени неща“ бяха и Лиза и Кат.

Същото можеше да се каже и за екипа на Грей. Той проникваше в най-новата крепост на Гилдията по следите на дъщерята на президента.

Пейнтър гледаше как последната сграда на клиниката рухва сред пламъци и дим. Това бе огнено предупреждение и за Грей.

„Внимавай къде стъпваш“.