Джеймс Ролинс
Кръвна линия (31)

24.

2 юли, 18,39 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

Кат прекрачи прага.

Ейми я следваше по петите. След първоначалния вик от шока и ужаса се беше смълчала. Големите стоманени врати се затвориха зад тях със съскане на въздух под налягане.

Кат знаеше, че не разполагат с много време. Скоро бягството им щеше да бъде открито.

След затварянето на вратите светлината стана приглушена, с лек червен нюанс, напомнящ на Кат командната зала на подводница от годините й във военноморското разузнаване. Уникалното осветление запазваше възможността да се вижда на тъмно. Или може би целта му бе да скрие отчасти ужасите, спотайващи се тук.

Пред тях имаше дълъг коридор, който отделяше две редици резервоари с гъста розова течност. Полупрозрачните завеси пред тях не скриваха онова, което се криеше вътре. Кат отиде до един от тях и разтвори завесите.

— Недей — изстена Ейми и стисна палката с две ръце, но въпреки това я последва. Явно изпитваше нужда да не се отделя от Кат — не толкова за защита, колкото заради човешката близост в това нечовешко място.

Кат забеляза табелата в коридора.

„ЛАБОРАТОРИЯ ЗА ОПЛОЖДАНЕ И ИНКУБАЦИЯ“

Пред себе си видя въплъщение на предназначението на това място.

Гола жена се носеше в гъстата течност — желатинова среда, която я предпазваше от образуване на рани от залежаване и държеше тялото й овлажнено. Коремът й беше подут, пъпът бе щръкнал, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Натежалите й гърди бяха провиснали, макар че никога нямаше да нахранят живота, растящ в нея. Главата на пациентката се подаваше над ръба на резервоара, очите бяха залепени, шията се извиваше назад, сякаш жената чакаше да сапунисат косата й. Коса обаче нямаше. Скалпът блестеше на слабата светлина, разкривайки шевове и електроди, потъващи в черепа. Други тръби влизаха в носа и устата и стигаха до уреди за следене, вентилиране и хранене.

— Какво са й направили? — ужасено прошепна Ейми.

Кат погледна по дългата редица, към другите жени, потопени в идентични резервоари, в същата замръзнала мъчителна поза, в различни етапи на бременност. Разбираше какво вижда. Жените тук бяха сведени до живи продълговати мозъци с една-единствена ясна функция.

— Превърнали са ги в безмозъчни човешки инкубатори — каза тя, треперейки от безсилна ярост и пронизваща костите й мъка.

Изпъшка и впери немигащ поглед в тях.

„И аз щях да свърша тук“.

По лицето на Ейми личеше, че тя е осъзнала същото.

Кат се сви при мисълта, че може да е на това място. Не можеше да съпостави този чудовищен акт с простите чудеса и мистерии на собствените си бременности, с отглеждането на мъничкия живот в себе си. Пропъди парализиращия ужас, като си спомни първия плач на бебетата си, мъничките уста, смучещи чувствителните зърна на гърдите й, докосването на пръстчетата, така настоятелни, така гладни.

Представи си другите четири сгради на комплекса, проучванията и разработките, извършвани тук — най-новите техники за вземане и запазване на яйцеклетки и сперма, развитието на процедурите за оплождане ин витро, последните иновации в отглеждането и трансфера на ембриони. Много от най-големите учени в тази област и генетици от целия свят работеха тук или бяха работили в миналото. Колко от тях са подозирали какво произтича от откритията им, какво се просмуква като токсичен отпадък, за да изпълни това място с отровата си?

Кат се извърна. Знаеше, че разполага само с половината отговори за загадъчната лаборатория. И знаеше къде да намери останалите.

— Хайде — каза тя. Усещаше, че времето им е на свършване.

Върна се в коридора между редиците. Беше забелязала остъклените кабинети в дъното и се насочи натам, като крачеше бързо, следвана от Ейми. Мислите й препускаха, прехвърляше различните стратегии за измъкване. Малко вероятно беше да има заден изход от тази лаборатория — не и при това, което се криеше тук. Единственият път към спасението бе оттам, откъдето бяха дошли, през червените врати и въоръжената охрана.

Оглеждаше се, докато вървеше към дъното — с надеждата да открие някакво оръжие или друг начин за измъкване.

Не беше единствената, която търсеше.

Ейми ахна зад нея.

— Денис…!

Без да се обръща, Кат се пресегна и сграбчи китката, й, преди да се е хвърлила към един от резервоарите. Ейми беше дошла с Кат, за да види какво е сполетяло сестра й.

— Това не е тя — рече Кат, като я придърпа към себе си. — Това е само обвивка. Сестра ти е умряла, когато е стъпила тук.

Ейми отначало се запъна, но накрая се предаде. Знаеше, че Кат е права. Забързаха заедно напред. Всяка от тях се нуждаеше от топлината на другата.

Коридорът свършваше с три кабинета със стъклени стени, гледащи към ужасното представление. Отляво и отдясно започваха други коридори, които вероятно водеха към по-малки лаборатории, складове и сервизни помещения.

Кат прочете имената, гравирани върху вратите. Запомни ги наизуст; смяташе да им потърси сметка, ако успее да се измъкне от това място. Тръгна към централното помещение, което бе и най-голямото. Надписът на вратата гласеше Д-Р НАНСИ МАРШАЛ, ДМН, АГ. Многото съкращения и титли сякаш заличаваха всичко човешко.

През стъклото Кат видя работещ компютър. Забеляза нещо странно в скрийнсейвъра. Сияещото изображение показваше двойната спирала на ДНК, която бавно се въртеше. Различните цветове представяха нуклеотиди, кодони и химични връзки. Кат се загледа в странната аномалия — трета протеинова нишка, която се виеше в генетичната матрица на двойната спирала, подобно на змия в тревата.

Биологията и генетиката не бяха нейна специалност, но познаваше човек в Сигма, който можеше да анализира по-добре тези данни. Раздвижи мишката и събуди компютъра. Появи се стандартен десктоп. Трябваше да измъкне колкото може повече данни от диска и да ги прати във Вашингтон, но знаеше също, че няма време да разбие защитите, изолиращи системата от външния свят. Нямаше начин да прати файловете по имейл или друг подобен път. Защитните стени на комплекса бяха от военен порядък.

Налагаше се да импровизира и да се надява на успех.

Бръкна в джоба на ризата си и извади химикалката. Данните от камерата бяха записани на микрочип, свързан с клетъчен предавател, но картата позволяваше и допълнителен запис през вградената USB връзка. Развъртя химикалката и махна камерата, оставяйки картата с обем 2 терабайта и адаптера.

Бързо намери свободен порт и пъхна устройството. Намерението й беше не да свали съдържанието на картата, а да качи файлове на нея с надеждата, че ще стигнат до Сигма. Забеляза, че клетъчният предавател свети в зелено. Беше активен, но дали някой получаваше сигнала?

Изправи се, когато на екрана се появи нова икона, представяща външното устройство.

Някакво боботене я накара да се обърне. Ейми стоеше при отворената врата и се взираше към другия край на лабораторията. Стоманените врати бяха започнали бавно да се отварят, между тях се процеждаше сребриста светлина.

Рязката заповед на доктор Маршал достигна до тях.

— Намерете ги!

Кат се обърна към компютъра.

„Нямам време да подбирам файлове“.

С мишката извлече твърдия диск на компютъра върху иконата на картата.

Копирането започна незабавно.

Това беше единственото, което можеше да направи засега.

Освен да оцелее.

18,41 ч.

— Какво беше това, по дяволите?

Пейнтър зяпна генерал Меткаф. Никога не го беше чувал да ругае и рядко го бе виждал да губи самообладание. Двамата стояха пред редицата монитори в комуникационния център. Преди минути техникът, който следеше химикалката на Кат, съобщи за нов поток данни от второто й устройство. Това беше първата картина от активирането на химикалката. Отначало бяха получавали малко звук, откъси от разговор, но след това нямаше нищо.

И ето че сега екранът най-неочаквано бе оживял.

През първите няколко минути образът подскачаше, но накрая камерата показа червени метални врати с кръст върху тях.

Меткаф тъкмо си тръгваше, когато сигналът започна да постъпва. Генералът отиде с Пейнтър да види какво получават. Двамата гледаха с растящ ужас как Кат оглежда тъмната лаборатория с редиците жени в резервоари. След това тя продължи към някакви офиси в дъното на помещението.

— Записа ли имената? — попита Пейнтър техника. — Онези върху стъклените врати?

— Да, сър.

След това мониторът отново потъмня.

— Това ли е всичко? — попита Меткаф. — Откъде са снимките?

Пейнтър знаеше, че трябва да бъде открит — за всичко. Върна генерала обратно в остъкления кабинет и затвори вратата след тях.

— Капитан Брайънт проучваше една клиника по фертилитет в Южна Каролина. Същата, в която е извършено ин витро оплождането на Аманда.

Проучването обаче не се водеше единствено от Кат. Лиза също бе отишла с нея. Страхът го обхвана с нова сила, но Пейнтър трябваше да остане съсредоточен.

Меткаф се обърна към него.

— За каква клиника по фертилитет говорите? Кой е позволил…?

Пейнтър го прекъсна, преди да се е отприщил. Трябваше да го шокира и да го накара да слуша — заради всички.

— Аманда може би все още е жива.

Както и очакваше, тези няколко думи зашеметиха генерала.

Пейнтър продължи, без да му позволява да се опомни. Трябваше да му представи цялата картина, преди Меткаф да е започнал да издига мислени бариери. Само пълният разказ можеше да спечели този упорит човек за тяхната кауза.

Започна от самото начало, с отвличането на Аманда и предположението му, че то е свързано с нероденото й дете. Приключиха пред компютъра на Кат. Пейнтър му показа кръста върху остров Утопия. Едва сега си даде сметка, че той отговаря на символа върху червените метални врати.

„Какво означава това?“

Меткаф се отпусна на стола, без да откъсва очи от екрана. Генералът беше врял и кипял в коридорите на властта; някои дори биха го нарекли опортюнист, но това беше задължително условие, ако искаш да оцелееш в рамките на пояса Белтуей във Вашингтон. Пейнтър знаеше също, че шефът му е обигран стратег, способен да поставя логиката пред емоциите.

Надяваше се и сега да стане същото.

— И всичко това е собственост на фамилията Гант? На фамилията на президента? — попита Меткаф, взирайки се в острова. — И вече сте получили информация, че Аманда е отведена там?

— Да.

Пейнтър виждаше как мозъкът на генерала смила трескаво сведенията въпреки шока.

Накрая Меткаф поклати глава — не невярващо, а по-скоро признавайки поражението си.

— Мили Боже… ако сте прав… — Постави длан на челото си и погледна Пейнтър право в очите. — Дори Гант да са кукловодите зад Гилдията, как може президентът да въвлече собствената си дъщеря в подобно нещо?

Генералът погледна тъмния монитор в другото помещение. Явно си представяше ужаса, който бе видял преди малко там.

— Джеймс Гант може и да не знае — обясни Пейнтър. — Нямаме представа кои Гант са във вътрешния кръг, кои са Истинската кръвна линия. Именно затова играх тази игра толкова предпазливо. Имам чувството, че въпросният кръг не е застрахован от вътрешни противоречия и конфликти.

— Защо смятате така?

— Нещо е накарало Аманда да побегне на Сейшелите, сякаш са я предупредили. Сякаш някой се е опитвал да я защити.

— Или нарочно са я накарали да побегне тайно, за да могат да я отвлекат по-лесно, далеч от очите на публиката.

Хипотезата беше цинична и Пейнтър изобщо не я бе обмислял, но тя за пореден път доказваше, че Меткаф е опитен гросмайстор.

— Представихте доводи против Гант — призна Меткаф, — но те далеч не са сигурни. Нито една от уликите не е достатъчно силна, за да се изправим срещу тях, особено срещу администрацията. Ако опитаме, ще ги предупредим преждевременно, че сме по петите им. Ответният удар ще ни съсипе. А онази Кръвна линия ще се окопае още по-дълбоко. Има само едно решение.

Пейнтър го разбра.

— Трябва ни Аманда.

Меткаф го погледна в очите в мълчаливо съгласие. Всички надежди Сигма да се издигне от пепелта зависеха от откриването и спасяването на президентската дъщеря — и Кръвната линия със сигурност също го осъзнаваше.

Почукване на вратата ги откъсна от мислите им. Беше главният анализатор на Кат, Джейсън Картър. Пейнтър му направи знак да влезе, но хлапето само пъхна глава вътре.

— Директоре, получаваме нови данни от устройството на капитан Брайънт.

Пейнтър се загледа покрай главата на младежа. Мониторът още бе тъмен.

— Видео… или само звук?

— Нито едното, нито другото. Файлове.

Пейнтър за момент се обърка… после осъзна какво прави Кат — сваля информация от някой компютър в лабораторията.

„Умно, Кат… много умно“.

— Започнете да ми ги прехвърляте — нареди той.

Джейсън кимна и изчезна.

Меткаф зачака с Пейнтър.

— Иска ми се да не ми бяхте казвали нищо за това — рече той. — Със сигурност щях да спя по-добре в неведение. Между другото, защо ми разказахте? Защо ми се доверявате? Откъде сте сигурен, че не съм на заплата при Гилдията?

Добър въпрос. И Пейнтър имаше само един отговор.

— Защото бяхте трън в задника на Сигма от самото начало.

— По-скоро самият задник.

Пейнтър не оспори поправката.

— Но освен това сте ни подкрепяли, сър, особено когато наистина сме се нуждаели от помощта ви. Пък и не мога да действам на своя глава. Нуждая се от съюзник, който да държи вълците настрана, ако искаме да се доберем до Аманда.

— Дадено — но това е всичко, което мога да направя. След случилото се в Сомалия на Сигма са й вдигнали сериозно мерника. А вие познавате Вашингтон… надушат ли веднъж кръв…

„Започва оргията“.

Интеркомът избръмча.

— Директоре, първите файлове са на десктопа ви.

— Оставям ви да работите — каза Меткаф и стана, за да освободи мястото на Пейнтър. — Предстои замъкът да бъде нападнат, така че по-добре да подсиля вратите и бойниците.

Пейнтър знаеше, че думите не са просто метафора. Централата на Сигма се намираше в бункерите под Смитсъновия замък, в сянката на Белия дом — а сега помежду двете враждебни страни се прокарваше линия.

След като Меткаф си тръгна, той насочи вниманието си към компютъра и файловете, изпратени с цената на такъв голям риск. Тревожеше се за Кат… и още повече за Лиза. Въпреки това имаше чувството, че всички загадки, истинският пулс на Кръвната линия се крият в живота и смъртта на друга жена.

„Грей, трябва да намериш Аманда“.