Джеймс Ролинс
Кръвна линия (16)

9.

1 юли, 16,55 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър седеше в кабинета си и се бореше с пъзела, от който го заболяваха зъбите. След сутрешния брифинг при президента се беше затворил в помещението без прозорци в централата на Сигма, на няколко нива под Смитсъновия замък и в същото време само на няколко крачки от коридорите на властта и до много от най-добрите научни институти и мозъчни тръстове на страната.

Беше получил видеозапис от Сомалия и бе прослушал разговорите. Нямаше съмнение, че екзекутирането на Амур Махди целеше да му затвори устата. ЦРУ вече мърмореше заради убийството на своя човек, макар да нямаше съмнение, че Амур беше играл двойна игра. И в този случай си беше получил заслуженото, озовавайки се между чука и наковалнята.

Въпреки това убийството му подкрепяше версията, че отвличането на Аманда Гант-Бенет не е обикновено пиратство.

Пейнтър беше сигурен в това.

Но какво точно беше?

Засега не беше отправено искане за откуп. Нямаше разговори между различните местни терористични групи, никой не бе поел отговорност. Ако те държаха дъщерята на президента, щяха да надигнат вой до небето.

Каква игра се играеше?

Пейнтър не можеше да се отърси от чувството, че отвличането на Аманда е свързано по някакъв начин с Гилдията. Може би тя беше използвана като пешка от някаква друга престъпна организация, която упражнява натиск върху фамилията Гант — разбира се, стига Гант да бяха истинските кукловоди зад загадъчната Гилдия.

Трудно му беше да съчетае тези подозрения с неподправения страх в очите на президента, с мъката в прегръдката на първата дама. Дори по-големият брат на Гант, държавният секретар, му се беше сторил напълно искрен с обещанието си, че ще открият Аманда.

Но това не означаваше, че няма замесени други членове на фамилията.

Насочи вниманието си обратно към монитора на бюрото. Прелисти с мишката дългия списък имена екрана, свързани помежду си с множество линии, бележещи роднинските връзки — бракове и деца, дори любовници и незаконно потомство. Схемата показваше генеалогията на клана Гант два века назад. Беше не толкова родословно дърво, колкото взаимосвързана матрица — толкова сложна, че се налагаше да бъде представена в три измерения.

С щракане и влачене той завъртя бавно матрица — спирална галактика на власт и влияние, започнала от основаването на страната. И все още незавършена. Беше мобилизирал историци и специалисти по генеалогия по целия свят, които се трудеха тайно върху пъзела и продължаваха да го попълват, показвайки реалните размери на древния клан. Съмняваше се, че някой някога е извършвал толкова подробен анализ на фамилията Гант.

Не пропускаше и линиите, които излизаха и влизаха обратно в матрицата. Далечни братовчеди, женени или омъжени за свои роднини — нещо, което не бе необичайно за подобни силни аристократични фамилии. Сякаш поколение след поколение никой не бе пожелал да се отдели твърде много от извора на власт и богатство.

А за какъв извор ставаше дума…

Пейнтър беше изгубил броя на изобретателите, учените, държавниците и индустриалните лидери, които блестяха като звезди в това родословие. Без да се споменават черните овце и неколцина с лоша репутация.

„Но пък всяка фамилия си има такива“.

Намръщи се, когато видя смътното си отражение на екрана, наложено върху матрицата. Наистина ли тук бе скрита истината за Гилдията, или гонеше вятъра?

За да си припомни истинската природа на противника, Пейнтър щракна върху един файл и отвори символа на екрана — или по-скоро вписаните един в друг символи.

Знакът на Гилдията.

В центъра имаше малък лунен сърп и звезда — един от най-древните символи на света, който можеше да се проследи до езотеричен орден в древен Египет. Около него бяха разположени по-познатите пергел и прав ъгъл, символите на друго тайно братство — свободните зидари. И накрая, около всичко това, бе щитът на тамплиерите — средновековен орден, прочут с тайните и загадките си.

— Тайната във всички тайни общества — прошепна той, повтаряйки последните думи на един умиращ представител на Гилдията. Това беше значението на вписаните символи. Твърдеше се, че те представляват пътя на Гилдията и проследяват коварната й история назад в миналото.

Същият умиращ мъж подозираше, че има повече нива и пръстени, други тайни общества отвъд онези разкрити в стария символ — тайни, които продължава до нашата епоха и водят до онова, което той бе нарекъл Истинската кръвна линия, върховните господари на потайната Гилдия.

— Една фамилия — промълви Пейнтър, взирайки се в огромното родословно дърво на Гант.

За да оцелее във времето. Гилдията се бе скрила в поредица тайни общества. Дали и тук не бе изправена пред същата маневра? Дали истинската сърцевина на тайната организация не е скрита в разпълзялото се великолепие на тази фамилна династия?

„И ако наистина е така, колко са въвлечените?“

Продължи да изучава триизмерната карта. Имаше чувството, че пропуска нещо — нещо, което е пред очите му, но само го тормози, а така и не излиза наяве.

Почукване на вратата го откъсна от унеса му. На прага стоеше висока жена с кестенява коса и строго облекло. Пейнтър чукна клавиатурата и генеалогията Гант изчезна.

Засега тя беше само за негово ползване.

— Кат — каза той и й махна да влезе.

Капитан Катрин Брайънт беше негов заместник, специалист по събиране на разузнавателна информация за Сигма.

Пейнтър насочи вниманието си изцяло към настоящето и събитията в Сомалия.

— Англичаните поуспокоиха ли се след кашата в Босасо?

— Не бих казала. Но от СРП се съгласиха да потулят нещата и предложиха сътрудничеството си.

— Чудесно.

— Но не това е причината да се отбия — рече Кат. — Доведох ти един човек.

Тя се дръпна настрани. Зад ъгъла срамежливо надникна лице, обрамчено от руса коса.

— Лиза! — радостно възкликна Пейнтър. Стана и заобиколи бюрото си. — Мислех си, че ще се върнеш едва довечера.

Доктор Лиза Къмингс се вмъкна вътре, облечена в джинси и широка светлосиня блуза. Тя почука по китката си.

— Колко е часът според теб?

Както обикновено, не беше усетил колко неусетно си е отишъл денят — но нямаше намерението да позволява и приятелката му да направи същото. Прегърна я топло и я целуна по бузата, оценявайки колко добре се чувства.

Тя се сгуши в него — явно напълно споделяше мислите му.

— Хубаво е да си отново у дома.

Останаха прегърнати още малко, докато най-сетне не се разделиха, но без да пускат ръцете си. Лиза беше отсъствала цяла седмица заради някакъв медицински симпозиум. Пейнтър едва сега осъзна колко много му беше липсвала.

Той я поведе към един стол и я настани, преди да пусне ръката й.

— Чух за дъщерята на президента — кисело рече Лиза. — Помня я от едно официално събиране в Белия дом преди няколко месеца. Току-що беше разбрала, че е бременна.

— Като стана въпрос за това… — Кат се настани на съседния стол. — Директоре, бяхте ме помолили да намеря информация за бременността на Аманда.

Пейнтър се облегна на бюрото си. Разполагаше с пълното досие на дъщерята на президента, но не знаеше почти нищо за бебето, което носеше тя. Не искаше да оставя бели петна. В цялата афера имаше нещо странно — от фалшивите документи до пътуването до Сейшелите, а сега и отвличането.

Трябваше да провери абсолютно всичко.

— Първо, нероденото дете не е от съпруга й — започна Кат.

Пейнтър повдигна изненадано вежди. Това беше новина за него.

Кат обясни:

— Оказа се, че Мак Бенет е имал проблем с плодовитостта, налагащ използването на донор на сперма оплождане ин витро.

— Интересно. — Пейнтър добави новата информация към досието и незабавно започна да обмисля различните последици и пермутации от нея.

„Възможно ли е в това да има някакъв мотив? Нещо свързано с попечителство?“

— Къде е било извършено оплождането? — най-сетне попита той.

— В една клиника в Южна Каролина, недалеч от Чарлстън. Проверих я. Използват най-новите технологии. Има клиенти от цял свят.

— А донорът?

Кат поклати глава.

— Поверителна информация.

Пейнтър мразеше непроверените неща — обикновено именно те забъркваха кашата по-нататък.

Кат сякаш прочете мислите му.

— Мога да се обадя тук-там, но без съдебна заповед…

Пейнтър поклати глава.

— Всяко официално действие ще запали червени лампички и всички ще започнат да питат къде е Аманда. Не можем да рискуваме подобно нещо.

— Да не споменаваме и сериозното навлизане в личното й пространство — напомни му Лиза.

— Пък и в крайна сметка, детето може да няма нищо общо с отвличането й — добави Кат.

Пейнтър скръсти ръце. Не беше особено убеден.

— Аманда е избягала на Сейшелите само няколко седмици преди термина си. Пътувала е с фалшиви документи, сякаш е бягала от някого — или е искала да защити някого.

— Мислиш, че е свързано с бебето — рече Кат. — Но защо?

— Не знам. Но според мен в клиниката ще открием някои отговори.

— Мога да изпратя екип, който да проучи нещата.

— Или пък аз да го направя — предложи Лиза. — Все пак съм лекар. Най-обикновената колегиалност може да отвори вратите по-лесно от рейд на командоси.

Пейнтър сви устни. В миналото Лиза неведнъж беше помагала на Сигма. Медицинската й специалност, особено по отношение на бременността на Аманда, можеше да се окаже полезна — и най-вероятно Кат я бе довела тук именно заради това. Пък и трябваше да признае, че предложението й беше разумно. Така намаляваше рискът да бъдат забелязани, но от друга страна, изобщо не искаше да я излага на опасност.

— Аз ще ида с нея — предложи Кат. — Може да се представя като потенциален нов клиент.

— Имаш си новородено и друго малко дете у дома.

— Плюс съпруг с предостатъчно свободно време — посочи тя. — Монк ще успее да се справи с Хариет и Пенелопи за един-два дни.

Съпругът й Монк Кокалис беше бивш агент на Сигма, който бе избрал да се пенсионира, за да прекарва повече време с жена си и семейството си. През последните мисии на няколко пъти му се случи да се размине на косъм от смъртта и нямаше нищо чудно, че излезе от играта.

— Не ми се вярва мъжът ти да хареса идеята, че работиш на терен — предупреди я Пейнтър.

— Все пак не става въпрос за пътуване до другия край на света. Южна Каролина е на две крачки.

Лицето й я издаваше. В очите на Кат танцуваха пламъчета при мисълта, че ще може отново да си изцапа ръцете. След две последователни бременности определено се нуждаеше от малко свеж въздух и раздвижване. Колкото и да бе ефективна в централата на Сигма, тя си оставаше войник по душа. Не беше завършила Военна морската академия и не се бе издигнала до капитан, за да кисне по цял ден в офис.

Пейнтър понякога забравяше това.

Той кимна.

— Мога да ви уредя полет утре сутринта.

Тя се усмихна и погледна към Лиза, която също бе ухилена.

Едва тогава Пейнтър се усети. Двете го бяха разигравали от самото начало, за да постигнат тъкмо тази цел. Вместо да ги скастри, той просто се примири с неизбежното.

— Да идем в кабинета ми — каза Кат на Лиза. — Трябва да обмислим всичко преди полета.

Лиза стана, целуна го бързо по бузата и тръгна след Кат — но не и преди да спре на прага и да се обърне усмивка, криеща безброй обещания.

— Ще се видим довечера.

Пейнтър ги гледаше как се отдалечават по коридора. Гледката не беше от неприятните. Когато изчезнаха зад ъгъла, тревогите отново го налегнаха.

Посегна към папката на бюрото и извади най-горната фотография. Беше последната снимка на Аманда — стоеше усмихната до съпруга си и придържаше закрилнически и гордо корема си с ръка.

Пейнтър се загледа в снимката. Едва сега забеляза спотаения в крайчеца на очите й страх, начина, по който се беше присламчила към Мак, сякаш търсеше закрила. Дори ръката около кръста на партньора й като че ли беше малко по-напрегната от обичайното.

„Какво те е уплашило, Аманда?“

23,59 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Иглата потъна в корема на Аманда, вкарвайки изгарящата упойка. Пръстите й се забиха в тънките чаршафи на болничното легло. Гледаше всичко, отказваше да се извърне.

Болничната й дреха бе вдигната нагоре, разкривайки издутия й корем и щръкналия пъп. Един чаршаф я покриваше от кръста надолу — не че досега й бяха спестили униженията.

— Това би трябвало да е достатъчно, доктор Блейк — каза високата блондинка, докато изхвърляше употребената спринцовка в червен контейнер за отпадъци. Имаше лек германски акцент. Или може би швейцарски.

— Благодаря, Петра.

Британският доктор потупа ръката на Аманда. Подобно на сестрата, той беше в хирургическо облекло — но вместо типичното синьо, неговото беше старомодно, напълно бяло. — Ще приключим за няколко минути, след което ще можете да си починете. Знам, че денят е бил дълъг за вас.

Двамата я оставиха, за да довършат последните подготовки за процедурата.

Аманда нямаше друг избор, освен да чака. Погали корема си, за да вдъхне увереност на себе си и на детето. Забеляза кожените ремъци на перилата на леглото. Плашеше я, че не си бяха направили труда да я завържат. Това показваше пълната им увереност в охраната около палатката.

Впери поглед в ултразвуковия монитор — в момента изключен, но готов да влезе в употреба при предстоящата процедура. След пристигането й я бяха прегледали веднъж, за да установят положението на бебето, да измерят черепа и приблизителната дължина на тялото. Аманда не се бе съпротивлявала на първия ултразвук. Самата тя искаше да знае какво е състоянието на детето й не по-малко от доктора.

Накрая изпита огромно облекчение, когато видя пулса му, мъничките свити юмручета и бавните сънени движения. След внимателно преглеждане на сонограмата докторът обяви, че момченцето й е в чудесно здраве.

Но явно медицинският екип още не беше приключил с нея.

Доктор Блейк се върна. Петра носеше поднос голяма спринцовка и тринайсетсантиметрова игла Аманда беше подлагана на амниоцентеза през осемнайсетата седмица на бременността си, така че знаеше какво да очаква.

Петра почисти корема й със спирт, включи ултразвука и подаде смазаната сонда на доктор Блейк. Без да откъсва поглед от монитора, Блейк насочи иглата дълбоко в корема й. Болката беше минимална, като слаб менструален спазъм.

Аманда се извърна от монитора, когато иглата доближи спящото й дете. Беше твърде обезпокоително да гледа. Можеше само да си представя до какви поражения може да доведе и най-малкото погрешно движение.

В крайна сметка всичко мина добре.

Докторът умело взе проба от околоплодната течност и извади иглата. Аманда най-сетне се престраши да издиша. Сълзите внезапно размазаха зрението й.

— Наблюдавайте я за треска — нареди докторът на Петра. — И следете за вагинално кървене.

Сестрата кимна.

Доктор Блейк се обърна към Аманда.

— Няма нужда от сълзи. Поне засега. Ще получим резултатите от генетичните тестове чак сутринта.

Първата й амниоцентеза беше рутинна и целеше установяването на различни хромозомни аномалии, като синдром на Даун, и генетични нарушения, като кистозна фиброза. Но Аманда знаеше, че това не беше всичко, което търсеха докторите — нито тогава, нито сега.

Съобщението, което я бе накарало да избяга от Щатите, я беше предупредило, че бебето й е генетично различно — че има нещо, към което се домогват други. Аманда не разбра кой знае колко от останалото, но наученото беше достатъчно, за да побегне, преди да са дошли за детето й.

— Ако показателите са стабилни, детето ви ще живее. И ще бъде първото по рода си — продължи Блейк. — Ако не… е, тогава ще му мислим, нали?

И отново я потупа бащински по ръката.

Дори резултатите да бяха стабилни, Аманда знаеше колко ужасни ще бъдат последиците за момченцето й. А ако не бяха, медицинският екип сигурно щеше да прибегне до принудителен аборт.

Обърна глава настрани. Не знаеше на какъв резултат да се надява на сутринта. Очите й отново се напълниха със сълзи и ръцете й намериха корема й. Беше сигурна в едно. Щеше да защитава бебето си до последния си дъх.

„Няма да им позволя да те наранят“.

Лагерен огън сияеше през платнената стена и очертаваше аления кръст, който бе забелязала на идване. Аманда отново видя необичайната му украса — извиващ се преплетен мотив, който вървеше по раменете му. Само че сега, след амниоцентезата и тревогите за хромозомни аномалии, тя разпозна шарката.

Това беше спиралата на ДНК.

Генетичен код.

Взираше се, без да вярва на очите си. В тялото й пропълзя студ. Макар никога досега да не бе виждала този кръст, тя бе чувала да се шепне за символа, който говореше за древна загадка, продължаваща до началото на фамилията й, до тайната, скрита в сърцето й.

Беше го смятала за мит, за история, с която се плашат малките деца.

Но вече не можеше да отрече ужасната истина. Именно за това я предупреждаваше загадъчното съобщение, което я бе накарало да побегне в ужас към Сейшелите.

„Кръвната линия.

Открили са ме“.