Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
danchog (2012)
Корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джеймс Ролинс. Кръвна линия

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Евгения Мирева

Коректор: Веселина Симеонова

ISBN: 954-655-331-7

История

  1. — Добавяне

23.

3 юли, 2,18 ч.

Териториални води на Дубай

Грей и екипът му бяха приклекнали в края на тъмното игрище за голф, скрити в сянката на клуба. Луната беше залязла, докато прекосяваха поляните, бързайки от една група палми към друга. Въпреки че нощта беше тъмна, етажите на няколко небостъргача наблизо сияеха ярко, осветявайки зелените площи.

Според предварителния инструктаж по-голямата част от охраната на острова обикаляше покрай брега и на пристанищата, но въпреки това имаше известна вероятност някой случаен патрул да ги забележи и тук.

А ето че беше изникнал и друг проблем. Грей свали сателитния телефон. Минута преди това се бе свързал с Пейнтър, за да докладва, че са стигнали до Утопия. Искаше му се изобщо да не се беше обаждал.

— Сега пък какво има? — попита Сейчан, която бе успяла да прочете изражението му.

— Наредено ни е да прекъснем мисията и да се върнем в Щатите — каза Грей на останалите. — Явно големите клечки във Вашингтон се нуждаят от изкупителна жертва за смъртта на президентската дъщеря.

— Тоест от нас — кисело промърмори Ковалски.

— Пейнтър готви обжалване на решението, но се налага официално да ни нареди да си обираме крушите.

— Но Аманда не е мъртва — обади се Тъкър. — Защо директорът не съобщи това на президента?

Още в Сомалия Грей беше обяснил на останалите решението на Пейнтър — как най-добрият шанс за спасяването на Аманда е в удара по врага, докато той смята, че никой не я търси.

Въпреки това нещо не му се връзваше. Грей вярваше, че семейството на президента има правото да знае, и ето че сега всички те понасяха последиците от решението на директора. Освен това Грей усещаше, че Пейнтър не им казва всичко и че спестява нещо.

Но каквото и да бе то, можеше да почака.

Трябваше да вземат решение.

— Може би Пейнтър ще съобщи на президента като част от обжалването. Но какво ще му каже? Не знаем със сигурност дали Аманда все още е жива. Ясно е само, че овъгленото тяло в лагера не беше нейното. Така че трябва да избираме — да се върнем на „Дух“ или да продължим напред. Ако не се подчиним на пряката заповед и не постигнем успех, могат да ни повдигнат обвинения. А и дори да продължим напред, ще имаме ограничена поддръжка.

Грей огледа малката група.

Сейчан сви рамене.

— И без това съм търсен беглец. Едно престъпление повече или по-малко е без значение.

— Аз пък никога не съм бил официално член на Сигма — обади се Тъкър. — Никой не може да каже, че двамата с Каин трябва да се подчиняваме на заповедите на шефа ви.

Грей се обърна към последния от екипа си.

Ковалски въздъхна.

— Гащите ми и без това вече са мокри, така че майната му…

— В такъв случай да измислим как да започнем издирването. — Грей взе телефона и зареди подробна триизмерна карта на острова. Завъртя я, за да покаже очертанията на кръста. — Това са фирмите и районите, които вероятно са свързани с Гилдията.

— Чакай малко — каза Сейчан. — Пейнтър откъде знае това?

Грей я погледна и сбърчи чело. В суматохата и покрай толкова много информация изобщо не си беше задал този въпрос.

Сейчан явно прочете всичко това в очите му. Поклати глава, сякаш мълчаливо го кореше за поредното недоглеждане. Пръстите му стиснаха телефона. Беше раздразнен колкото от пропуска, толкова и от това, че Сейчан го е хванала.

„Събери парчетата…“

— Продължавай — каза Сейчан.

— Ако Аманда е на острова, най-вероятно се намира някъде в отбелязаните имоти.

— Това е доста територия за претърсване — обади се Тъкър.

— Именно затова ще започнем тук, от най-вероятната цел, и ще продължим в спирала навън.

Грей посочи центъра на кръга.

— Мястото е отбелязано с кръстче — промърмори Ковалски. — Какво пък, нали търсим съкровище на пирати.

Грей се изправи.

— И да се надяваме, че е още там.

Свали телефона и се загледа към центъра на острова с блестящата централна ос, около която се въртеше звездата. И наистина се въртеше — кулата, а не островът. Етажите й, всеки с ромбовидна форма и леко изместен спрямо предишния, създаваха впечатление за огромен тирбушон, но най-изумителният аспект на архитектурата бе, че всеки етаж се въртеше, независимо от останалите, създавайки динамична структура, захранвана от вятърни турбини и слънчеви панели. Гледката беше хипнотизираща. Отделните нива се преместваха бавно и се преливаха в нови форми, имитирайки някакъв трептящ мираж.

— Бурдж Абаади — каза Тъкър, който също гледаше централната сграда на Утопия. — Вечната кула.

Високият петдесет и четири етажа небостъргач беше построен само за осемнайсет месеца заедно със създаването на самия остров. Двата проекта се бяха издигнали едновременно от морето.

Грей чувстваше, че ако на острова има нещо скрито, то ще е именно тук, в сърцето на Утопия. Имаше само един начин да проверят.

Обърна се към Тъкър и Каин.

— Време е да се хващаме на работа.

2,22 ч.

Тъкър водеше — или по-скоро Каин водеше.

Овчарката тичаше цяла пряка пред тях по пустия булевард, който пресичаше лъча на звездата. Тъкър слушаше запъхтяното дишане на партньора си в лявото си ухо и следеше екрана за случаен охранител или обитател на Утопия.

Придържаха се максимално към сенките, докато изминаваха четиристотинте метра до целта си. От двете страни на пътя и по средата между платната му се издигаха палми. Някои от дърветата все още бяха в масивни саксии и очакваха да бъдат наместени с кранове по местата им и засадени.

Целият остров създаваше сюрреалистично впечатление. Сякаш бяха попаднали в детски макет на град, в който отделните парчета още се търкаляха наоколо, за да бъдат сглобени и залепени.

Но с приближаването към центъра градът престана да бъде така фрагментарен. Сградите ставаха по-високи, по-лъскави, озарени от светлини. Започнаха да се появяват признаци на живот — количка за голф или автомобил на празен паркинг, малко магазинче с препълнени рафтове, неонова реклама в прозореца на корейски ресторант.

Въпреки това Тъкър подозираше, че островът е населен от съвсем малко хора, които най-вероятно бяха свързани по един или друг начин с Гилдията.

За него тази терористична организация още звучеше като нещо от евтин трилър. Но от друга страна, беше имал вземане-даване с много различни наемнически групи и частни военни компании с не по-малко цветисти имена — „Сабя“, „Титан“, „Глобална сила“. И макар да не се връзваше на разни конспиративни теории, знаеше, че военнопромишленият комплекс е пропит с корупция и машинации, създаващи куп тайни организации, които смесваха в едно въоръжени сили, разузнавателни служби, политически амбиции и дори научни изследвания.

Една подобна организация повече — какво толкова?

По-рано Ковалски го бе дръпнал настрани и му беше разказал какво се бе случило с майката на Пиърс, като намекна и за предишни сблъсъци с тази организация. Така че независимо от името на врага Тъкър и останалите в момента нахлуваха на негова територия — и беше по-добре да внимават къде стъпват.

Същото се отнасяше и за партньора му.

— БАВНО — нареди той на Каин.

Образът на екрана престана да подскача толкова много, когато овчарката премина от тръс в бавен ход. Тъкър се обърна и направи знак на останалите, скрити зад един жълт „Хъмър“. На каросерията зад големия джип имаше лъскав скутер, който предлагаше допълнително прикритие. След още една пресечка булевардът, подобно на другите централни оси на лъчите, свършваше в централен парк около въртящата се Бурдж Абаади.

Вечната кула се издигаше като сияеща скулптура в нощното небе. Всеки етаж се въртеше бавно, създавайки впечатлението, че цялата структура леко се поклаща на морския вятър. Само долните пет етажа бяха неподвижни. В тях се намираха лобито и сервизните нива, в това число електроцентралата, която събираше енергията от хоризонталните вятърни турбини, разположени между всеки два етажа.

— Не трябва ли да приближим още? — попита Грей.

— Няма нужда — отвърна Тъкър. — Паркът е целият в сенки, с много дървета и места за криене. Не искам случайно да се натъкнем на някой охранител. Оставете Каин да си свърши работата.

— Прав е — каза Сейчан.

— Нищо против — обади се Ковалски и прокара замечтано пръсти по плавната линия на жълтия скутер.

Останал малцинство, Грей кимна на Тъкър да продължи. Той прати Каин напред с кратка команда.

— РАЗУЗНАЙ!

 

 

Каин бавно се промъква напред, като се придържа към сенките. Движи се срещу вятъра, оставя миризмите да минат през него, вдигнатият му нос не пропуска почти нищо.

Надушва соя и водорасли от далечните вълни и пясък.

По-наблизо… удря го острата миризма на прясно окосена трева… сладък аромат на разтворили се нощни цветя.

А на фона на всичко това долавя воня… воня на пот, масло и тела.

Хора.

Спотайващи се хора.

Улавя всяка силна, отвратителна миризма. Остава в сенките, зад храстите покрай редицата пейки. Проследява всеки човек, докато не чува доволен шепот в ухото си.

ЗАБЕЛЯЗАН.

След това продължава напред.

Промъква се внимателно, със спусната опашка, напрегнати крака и щръкнали уши, улавящи всяко почукване, шумолене и скърцане. Вонята на човек избледнява зад него, отнесена от вятъра, за да остави място за нови миризми.

Спира.

Козината му настръхва от възбуда. Вдига нос и подушва отново, поема миризмата дълбоко в себе си, опитва я, разпознава я. Тръгва напред, като проследява следата във въздуха.

Миризмата идва от един пикап — той познава пикапите, возил се е на тях и е подавал глава навън на силния вятър. Но сега е друго. Хвърля се през откритото пространство и отново се озовава в сенките под колата — миризма, воняща на петрол и грес.

Измъква се от другата страна и проточва врат. Завърта се и прави няколко крачки напред-назад, за да е сигурен.

След това изскимтява тържествуващо и посочва.

 

 

— Добро куче — казва му Тъкър.

Гордостта го изпълни — наред с обич, от която чак болеше.

Всички бяха наблюдавали лова на Каин, скупчени пред малкия екран на телефона. Овчарката беше забелязала четирима охранители в района, след което се бе пъхнала под един пикап, паркиран накриво на кръговата алея пред входа на Бурдж Абаади.

— Уловил е миризмата на Аманда — каза Тъкър. — Тя е на острова!

— Можеш ли да наредиш на Каин да се качи в каросерията на пикапа? — попита Грей.

— Няма проблем. — Никога не беше имал проблеми да накара Каин да се качи в кола. Изпрати командата. — Горе в колата!

Кучето незабавно отстъпи метър назад, рязко се засили и полетя във въздуха, като кацна в каросерията и леко се плъзна, за да не се блъсне в онова, което бе натоварено там.

Каин се озърна, душейки усилено.

Сейчан се наведе към екрана.

— Това ковчег ли е?

Грей посочи тиксото по краищата на сандъка.

— В него са преместили Аманда. Нищо чудно, че така и не е била забелязана на летището. Докарали са я тук най-вероятно като дипломатическа пратка.

Ковалски надникна над рамото му.

— Добре де, но къде е тя сега?

Всички се загледаха към петдесет и четири етажната сграда, която бавно се въртеше в нощта. И разбраха истината.

Ловът тепърва започваше.

Но дали вече не бяха закъснели?

 

 

2,32 ч.

 

Мъничкото момченце лежеше на голия корем на Аманда, която вече беше притихнала.

Пещта на тялото й, разпалена в огнена влага от раждането, го топлеше. Отгоре му бяха наметнали одеялце, под което се подаваше мъничко юмруче, не по-голямо от орех.

Аманда го гледаше, поглъщаше го с очи. Ръцете й бяха завързани и не можеше да го прегърне. Това беше най-голямата жестокост. Дори този момент, който й бяха дали с детето, беше необходимост, а не израз на съчувствие. Беше прочела всички книги за бебета. Новороденото се поставяше с лице надолу, за да се ускори изхвърлянето на течности; непосредственият контакт подбуждаше тялото й да отдели по естествен начин окситоцин, който да помогне на последните контракции да изхвърлят плацентата.

И тялото й беше изпълнило първобитната си работа.

Изтощена, останала без сили, Аманда се опита да превърне момента във вечност.

— Моето момченце — прошепна тя и сълзите й се смесиха с потта на разгорещеното й лице. Искаше синът й да чуе поне веднъж гласа на майка си. Отправи към него цялата си любов, кръсти го с името, което бе мълвила нощем с Мак, докато широката му длан почиваше върху издутия й корем.

— Моят малък Уилям.

Но за съжаление детето не бе от съпруга й, поне не генетично. Тя знаеше част от истината, бе виждала медицинските записи в ужасяващото съобщение, което я бе накарало да побегне на Сейшелите. Въпреки това Мак беше обичал бебето не по-малко от нея. Любовта сияеше на лицето му дори след като беше научил истината.

„Той толкова те обичаше, Уилям“.

Сълзите й потекоха — сълзи за семейството, което никога нямаше да бъде заедно.

Натрапиха се гласове, но тя така и не откъсна очи от детето си.

— Петра, погрижи се да вземеш най-малко пет милилитра кръв от пъпната връв. Ще ни трябва за серум и за стандартните изследвания. Искам също да вземеш стволови клетки.

Аманда слушаше, осъзнавайки истината. Вече разделяха детето й на части.

— Доктор Блейк, апаратът за нагревки е готов — обади се стоящата до нея Петра. — Приготвих витамин К и капките за очи. Искате ли да извършите огледа?

— Не. Ти го направи. Трябва незабавно да съобщя за раждането.

Блейк пристъпи до леглото на Аманда и посегна да вземе детето.

— Не, моля ви — замоли Аманда. — Още минутка.

— Съжалявам. Така е по-добре. Справихте се чудесно.

Тя се помъчи да се надигне, от раздраното й гърло се изтръгна стон.

— Неее…!

Без да обръща внимание на молбите й, Блейк вдигна Уилям от корема й, отнемайки топлината му, оставяйки след себе си пустота, която никога нямаше да изчезне.

Отнесе детето до мъничкото легло под ярките лампи — и при студените очи на сестрата. Аманда си представи блестящия поднос със сребристите инструменти за дисекция.

Хлиповете й се превърнаха в задавени викове. Аманда с все сили се опитваше да се отскубне от ремъците. Продължаваше да не откъсва очи от момчето си.

„Моят малък Уилям…“

2,38 ч.

Доктор Едуард Блейк стоеше до бюрото си, уморен до смърт и със замъглен поглед. Мекото кресло го примамваше, но остана прав. Не искаше да се отпуска, не и по време на този разговор.

— Да, всичко мина гладко — докладва той. — Генетиката остава стабилна. След като направим основните изследвания, ще изпробваме стабилността на спиралата в различна среда и условия.

Това беше целта на зловещата работа на Петра в лабораторията й — да се отделят различните органи, като мозък, сърце, бял дроб и други, и да се запазят живи, за да могат да бъдат подложени на различни тестове. Детето на Аманда от самото начало беше предназначено за тази лаборатория.

— Мисля, че имаме основания да бъдем оптимисти по отношение на това момче — завърши той.

Оптимизмът е без значение — възрази дигитално измененият глас, който бе като полъх на лед — макар Едуард да подозираше, че студенината му не е изцяло по вина на компютъра. — Важни са единствено фактите.

Едуард преглътна.

— Разбира се. Ще започнем да събираме конкретни данни в рамките на следващия ден.

Трябва да се вземат образци от тъканите и да бъдат изпратени при първа възможност в Щатите.

— Разбрано. Получих списъка. Асистентката ми вече подготвя стволови и кожни клетки. Предстои да направим биопсия на червата и алвеолите и ще вземем проби от мозъчната кора и гръбначния мозък до края на деня. Имам обаче друг въпрос.

Мълчанието го окуражи да продължи.

— Майката… има ли окончателен консенсус какво да правим с нея?

Едуард можеше да познае отговора. Недалеч от лагера му в Сомалия имаше обширно гробище.

Тя може да се окаже биологично полезна. Засега не знаем дали тези резултати могат да се повторят масово, или не става въпрос за нещо уникално в нейната генетика.

Огромното облекчение, което изпита, изненада Едуард. Представи си нежната обич на Аманда през потта и сълзите, силата в очите й, когато й отнеха бебето. Тази смес от сила и майчина закрила явно го беше трогнала по-силно, отколкото бе подозирал.

„Или може би съм просто уморен и емоциите надделяват“.

— Тук ли да я държим? — дрезгаво попита той. — На Утопия?

Не. Плановете ни изискват тя да бъде върната в Щатите.

Отговорът беше неочакван и Едуард прехвърли различните сценарии през ума си. Аманда бе леко упоена за краткия път от Сомалия, за да мине по-лесно през митницата. Но пътуването до Щатите щеше да отнеме много време и рискът от разкриване беше далеч по-висок.

— Как смятате да…?

Прекъснаха го.

Трябва да бъде прехвърлена в оп/инк лабораторията.

Едуард се подпря на бюрото. Беше виждал лабораторията за оплождане и инкубация само веднъж, но това му беше предостатъчно. Моментално разбра какво се изисква от него.

Очакваме да бъде обработена и доставена на дубайското летище в осем сутринта — завърши гласът.

— Смятайте го за направено.

Връзката прекъсна, преди да изрече думите. Нямаха нужда да чуят потвърждението му. То се подразбираше.

Остана да стои още две дълги секунди. Облекчението, което беше изпитал за Аманда, се бе изпарило.

По-добре да беше получила смъртна присъда.

Включи интеркома.

— Петра, трябва да подготвим операционната.

— За каква процедура? — попита металическият й глас.

Той й каза, като отново си представи какво бе видял в клиниката за оплождане и инкубация, онова съвършено въплъщение на чистата наука, където моралът нямаше дума. Свят, в който значение имаха единствено методологията и резултатът.

Горчилката се надигна към гърлото му.

„Горката Аманда“.