Джеймс Ролинс
Кръвна линия (36)

29.

2 юли, 20,01 ч.

Оринджбърг, Южна Каролина

Пътуваха вече около час на запад от Чарлстън. Кат забеляза табела с надпис „ОРИНДЖБЪРГ“. Похитителите й — директорът на клиниката доктор Пол Кранстън и тримата с него — избираха предимно второстепенни пътища и се движеха с много по-висока скорост от допустимата за този селски район.

Кранстън прекара по-голямата част от пътуването, говорейки по мобилния си телефон. Кат подслушваше, но не научи почти нищо от думите му. Личеше си, че той и останалите още не знаеха какво се бе случило в клиниката, не подозираше, че истинският виновник за цялата разруха седи на задната седалка в собствената му кола.

Кат нямаше намерения да попълва знанията му, но съдейки по погледите, които й хвърляше Кранстън, докторът несъмнено подозираше, че тя е в основата на всичко. Отговорите обаче явно трябваше да изчакат, докато не стигнат до целта си.

Научи последното от телефонния разговор преди малко. Кранстън се бе поизправил в седалката, характерният му презрителен тон бе изчезнал, гласът му звучеше угоднически и уплашено.

„Веднага ще доведем и двете“.

Онзи от другата страна на линията явно му беше натрил здравата носа. След разговора Кранстън дълго остана неподвижен и пребледнял, с телефона в скута, загледан унило през прозореца към полетата с тютюн и памук.

Накрая излезе от унеса си и позвъни отново.

На жена си.

„Добре съм, скъпа. Дори не бях в клиниката, когато е избухнал пожарът. Сигурно е изтекъл газ. Знам, знам… но имам куп други пожари за потушаване. Целуни Майкъл от мое име. Кажи му, че ще се върна за фойерверките на четвърти. Какво? Да, извинявай, аз… връзката се разпада. Не чух какво… ох, както и да е“.

Накрая се предаде. Извън града обхватът беше лош.

Кат слушаше и не можеше да съчетае в едно този отдаден на семейството си мъж с ужасите, скрити под изследователския център.

Разговорът събуди болезнения й копнеж по собственото й семейство. Монк сигурно подготвяше децата за сън в момента, обличаше Пени в широката й пижама и слагаше Хариет в люлката й с висящите над нея мечета. Представи си как я прегръща през кръста, след като ги е сложил да спят, привлича я към себе си, доволен, че е заобиколен от момичета.

Лиза стисна ръката й, сякаш беше прочела мислите й.

Кат бе благодарна за жеста, но определено смяташе да се върне в обятията на Монк. А това означаваше, че първо трябва да се освободи.

Възможността да постигне това намаляваше с всеки следващ километър. Кат подозираше, че след като стигнат целта си — Хижата, бягството ще бъде невъзможно. Въпреки това трябваше да бъде търпелива. Трябваше да изчака удобния момент, подходящия шанс.

И най-сетне го получи.

Джипът зави по дълъг второстепенен път, по който не се виждаха други коли. Лятното слънце беше увиснало ниско над хоризонта, грамадните дъбове покрай шосето хвърляха плътни сенки.

Тя стисна малко по-силно ръката на Лиза, за да я подготви.

— Трябва да ида по нужда — на висок глас заяви Кат.

— Ще търпите — пренебрежително отвърна Кранстън.

— Няма. Действам сега — или навън, или вътре.

Кранстън се обърна и я изгледа, като се опитваше да прецени тази нейна решимост. Кат отвърна на погледа му. Очите й се стрелнаха за момент към празния път и тя въздъхна.

— Добре. Спри колата. — Следващите му думи бяха към единия охранител. — Побегне ли… застреляй я.

Фордът отби и спря.

Кат леко подръпна Лиза с надеждата, че тя ще я разбере.

В отговор Лиза стисна ръката й.

— Аз също ще ида… така и така спираме.

„Добро момиче“.

— Ще се редувате — каза Кранстън. — Нямам намерение да рискувам.

Слязоха от вратата зад шофьора, оставяйки двамата отпред. Единият охранител хвана Лиза за ръката и отпусна длан върху дръжката на пистолета си.

Кат тръгна към сянката на един дъб.

— Достатъчно! — извика й Кранстън през отворения прозорец.

Нейният охранител извади пистолета си, за да подсили заповедта.

Кат клекна сред шубрака и смъкна шортите си. След всички онези упойки мехурът й беше на път да се пръсне. Охранителят я наблюдаваше. В отговор тя го изгледа предизвикателно. След като приключи, се изправи и тръгна към колата.

Охранителят продължаваше да държи пистолета насочен към нея, като стоеше на разстояние.

Колегата му бутна Лиза към полето.

— Твой ред е. И по-бързо.

На Кат й трябваше точно това.

Замахна с ръка и направи рязко движение с китката. Скритата палка се разгъна напълно. Кат беше извън обхвата на охранителя — но не и палката й.

На улицата в Чарлстън беше взела оръжието от Ейми, след като я издърпа зад кошчето за боклук. Беше затъкнала палката отзад в колана на шортите и бе хвърлила пистолета, за да си помислят, че е невъоръжена.

Искаше Лиза да е на безопасно разстояние от похитителите, преди да действа. И да издебне момент, когато вниманието им е отвлечено.

Като сега.

Твърдата палка се стовари върху китката на охранителя. Изхрущя кост. Пистолетът падна от пръстите му.

Кат вече се бе хвърлила напред и улови оръжието, преди да е паднало на земята. Приземи се на рамо и се претърколи, стреляйки. Улучи охранителя в коляното, обърна се и простреля другия в главата, после отново се прицели към своя охранител и го довърши с куршум в гърлото.

Хвърли се към колата. Атаката й беше така внезапна и жестока, че шофьорът изобщо не бе успял да реагира. Кат пъхна пистолета през отворения прозорец и стреля от упор в слепоочието му. Парчета кост, кръв и мозък полетяха в купето и опръскаха гърдите и лицето на Кранстън.

Докторът седеше зашеметен, вдигнал едната си ръка. Другата стискаше отворения телефон.

„Съжалявам, копеле, няма сигнал“.

Кат нямаше никакво намерение да рискува с него. Докторът знаеше отговори, които бяха нужни на Сигма. Смяташе да го достави на Пейнтър на тепсия.

— Сега е наш ред да караме.

20,12 ч.

Лиза караше големия „Форд Експлорър“ по второстепенния път, като правеше всичко възможно да не обръща внимание на кръвта и мозъка по седалката. Като лекар не беше гнуслива, но бруталната атака на Кат я беше шокирала. Досега бе познавала Кат предимно като майка и стратег, работещ заедно с Пейнтър. Никога не бе виждала уменията й на терен, чисто животинската й коварност и жестокост.

Макар да бяха осигурили свободата им, тези й способности бяха изнервили Лиза.

Както и студената кръв, просмукваща се от седалката в роклята й.

След атаката Кат бе принудила Кранстън да замъкне труповете в канавката и да ги скрие от пътя, макар и да беше рядко използван.

Което се оказа проблем.

— Има ли вече сигнал? — попита Лиза.

— Не — отвърна Кат от задната седалка.

Приятелката й седеше зад Кранстън с пистолет в едната ръка и с телефона на доктора в другата. Кранстън още беше на предната седалка, китките му бяха вързани отзад за облегалката за глава. Доста неудобна и мъчителна поза, но Кат пренебрегна протестите му.

Освен студения професионализъм Лиза разпозна и омразата в очите на Кат. Макар още да не бе чула целия разказ за случилото се в клиниката. Лиза беше разбрала достатъчно, за да знае чия е вината.

Зад красивото си лице Кранстън беше истинско чудовище.

При това с огромни амбиции.

— Вече би трябвало да има сигнал — каза Кат. — Но въпреки това — нищо.

След като овладя положението, Кат бе казала на Лиза да обърне джипа и да потегли обратно. Искаше да стигне до телефон или до някоя клетка, за да може да се обади.

— Виждам някаква ферма отдясно — предложи Лиза. — Можем да отбием и да помолим за помощ.

— Ще сигнализират на местните власти. Не знам на кого можем да имаме доверие тук.

Лиза си спомни, че Пейнтър бе изразил същата загриженост. Гант притежаваха голяма част от Южна Каролина. Кой знае докъде стигаше влиянието им в местната полиция?

— Виж. — Лиза посочи напред. — Табела за Оринджбърг. В градчето със сигурност трябва да има сигнал.

— Тръгни натам — съгласи се Кат, но продължаваше да се оглежда подозрително.

Лиза зави и измина още седемстотин метра. В далечината над дърветата щръкна камбанария на църква. Това трябваше да е Оринджбърг.

Прекалено съсредоточена в хоризонта, Лиза мина през кръстовище с мигаща червена светлина. Отпред имаше малък подвижен мост, пресичащ скрита река. Предупредителната бариера пред него започна да се спуска.

Лиза наби спирачки и спря пред нея.

— А сега има ли сигнал? — попита тя, докато чакаха бариерата да се вдигне.

— Няма.

Лиза видя в огледалото как погледът на Кат се спира върху тила на Кранстън. Докторът беше странно умълчан и вече не се оплакваше от начина, по който го бяха завързали.

Глухо боботене оповести вдигането на моста… но след това се усили, превръщайки се по-скоро в ръмжене.

Лиза се намръщи. Явно механизмът на стария мост се беше повредил.

Реакцията на Кат беше по-груба. Тя рязко се изправи и изхвърли мобилния телефон през прозореца. В същото време стисна рамото на Лиза.

— Разкарай ни оттук! Веднага!

Предупреждението дойде твърде късно.

Сив хеликоптер внезапно се появи от речното корито от лявата им страна и увисна високо над моста.

Лиза превключи на задна и натисна газта. Понесе се обратно към кръстовището, завъртя колата на 180 градуса, готова да побегне, но хеликоптерът беше по-бърз. Пресече им пътя и се спусна, блокирайки пътя.

Лиза наби спирачки, за да не се блъсне в перката.

Вятърът от ротора заблъска предното стъкло на джипа.

— Хвърлете оръжията си през прозорците! — изрева високоговорител. — Излезте с вдигнати ръце!

За подсилване на заповедта малката картечница, монтирана под хеликоптера, затрака и изплю редица куршуми пред форда.

Лиза се обърна към Кат.

Тя поклати глава.

— Изпълнявай.

Кранстън се усмихна в настъпилата тишина.

— Дами, не сте единствените, които крият изненади. — Той се обърна неловко назад. — Успях да изключа клетъчния предавател на телефона и да пусна сателитния сигнал.

„Превърнал е телефона в проследяващо устройство — осъзна Лиза. — Нищо чудно, че Кат го изхвърли“.

Кранстън се намръщи.

— Все пак трябва да призная, че реакцията беше побърза, отколкото очаквах. Явно работодателите ми наистина не искат да се измъкнете. Но защо? Кои сте вие, по дяволите?

Кат опря пистолета в ухото му.

— Така и няма да разбереш.

Очите му станаха огромни, миг преди пистолетът да изтрещи и да отнесе половината му лице.

Лиза се сви от внезапната бруталност. Ушите й пищяха, докато Кат хвърляше оръжието през прозореца. Все пак успя да чуе свирепия шепот на приятелката си.

— Това беше за Ейми.

20,15 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър седеше на стола на Кат и търкаше очи. От едва доловимия аромат на жасмин не беше останала нито следа. Може би се беше разнесъл покрай цялото влизане и излизане от кабинета. Или пък вече бе свикнал с него. Така или иначе го гризеше усещане за загуба и го изпълваха лоши предчувствия.

„Просто си уморен“ — опита се да се убеди той.

Джейсън и Лайнъс продължаваха да издирват форда. Пейнтър беше пуснал безброй пъти записа и бе гледал неясната фигура кадър по кадър. Знаеше, че това е Лиза.

Изпитваше облекчение, че тя още е жива, но и от нея, и от Кат продължаваше да няма нито вест и Пейнтър имаше чувството, че някой е забил леден нож в корема му и бавно го върти.

Застави се отново да погледне картата на монитора. На нея се виждаше Южна Каролина и части от Северна Каролина и Джорджия. На зеления фон имаше големи червени петна. Това бяха земите, собственост на фамилия Гант.

Пейнтър подозираше, че Лиза и Кат са скрити някъде сред аленото поле.

А това беше силно предизвикателство.

Фамилията Гант бе пристигнала на бреговете на двете Каролини един век преди основаването на страната и бе създала град Чарлз Таун, който по-късно станал просто Чарлстън. Богатството и властта им растели бързо благодарение на връзките им със Стария свят, както в Англия, така и във Франция. С разрастването на фамилията се разраствало и влиянието й, което започнало да обхваща университети, власти, военни институции и банкови кръгове.

И голяма, част от това богатство се превърнало в земя.

В началото на миналия век се говорело, че Гант можели да яздят от единия край на щата до другия — от бреговете на Чарлстън през низините и нагоре към планините Блу Ридж, без нито веднъж да излизат от собствената си територия.

Днес Гант можеха да прекарат стадо говеда през щата и да твърдят същото.

Пейнтър разтърка слепоочия, изумен от богатството и властта, която се беше изправила срещу малката му група. Как можеха да се надяват на успех срещу толкова здраво окопана сила? И ако врагът научеше, че Сигма продължава да го разследва тайно, каква щеше да бъде реакцията му?

Можеше да се досети. През 146 г. пр.н.е. Рим унищожил Картаген, като разграбил града, изгорил го, поробил оцелелите и дори осолил земята, за да е сигурно, че там вече няма да порасне нищо.

Пейнтър очакваше нещо по-лошо и от това.

Джейсън Картър, който се бе превърнал в негова сянка, се появи на прага.

— Директоре, поискахте да ви уведомя, когато приключа с онзи проект.

— Готов ли си? Вече?

— На нашия компютър. Но мога да ви покажа.

Пейнтър стана и отстъпи стола на главния анализатор на Кат. Хлапето побърза да заеме мястото. Затрака бързо на клавиатурата и зареди родословното дърво на клана Гант. Пейнтър беше поискал експертната му помощ за изграждането на по-детайлна версия, съобразена с неговите специфични параметри.

От самото начало нещо в родословното дърво на Гант не му даваше мира. Имаше чувството, че пропуска някакъв жизненоважен детайл. Подозираше за проблема, но не знаеше какво означава той и дали изобщо означава нещо. Единственият начин да се увери бе да създаде генеалогична презентация, която не пропускаше нито една подробност.

Искаше пълната картина — и беше помолил Джейсън да я състави.

Щракане на мишката и триизмерната диаграма се появи на екрана. Потомци и роднини образуваха монументален гоблен, отделните нишки се разклоняваха и събираха в продължение на две столетия, до времето на основаването на страната.

Трудно бе да се получат надеждни сведения за по-ранния период.

Но явно не и за Джейсън.

— Добре, директоре, знам какво поискахте, но си позволих да потърся още един век назад — просто за по-пълна картина.

„Искам да клонирам това хлапе“.

Пейнтър се наведе към екрана.

— И си успял в същото време да разшириш търсенето настрани.

Джейсън кимна.

Пейнтър беше прекарал часове в изучаване на графиката и най-сетне бе разбрал какво го гризеше. Някои нишки показваха фамилни линии, които се отделяха и вплитаха в основната генеалогична матрица — далечни братовчеди се женеха отново за роднини. За такъв богат род това не беше необичайно — инбридингът на власт и кръв беше типичен за аристократите.

Но тези нишки във фамилия Гант го тревожеха, защото изглеждаха твърде много, дори за подобна династия. Изглеждаха подозрителни. Пейнтър нямаше как да не им обърне внимание, за да се опита да разбере какво могат да разкрият те.

Помоли Джейсън да разшири генеалогичното търсене настрани от основното дърво и да проследи всички нишки. Освен това му заръча да гледа за нови и по-конкретно за такива, които се отделят още повече, преди да се върнат в лоното на Гант.

— Покажи ми — каза той.

— Подгответе се. Графиката е огромна. Няма да се виждат отделни имена, само точки.

— Направи го.

Джейсън чукна няколко клавиша и първоначалната матрица, конструирана от Пейнтър, се смали до размерите на юмрук. Имената изчезнаха и се превърнаха във възли в мрежа, звезди в галактика. Около ядрото на галактиката заблестя мъглива корона от нови точки, които го обкръжаваха и в същото време бяха част от него.

Пейнтър прокара пръсти през новите спирални ръкави на галактиката.

— И всички тези точки показват къде някоя нишка от дървото се е отделила от другите…

— … Само за да се върне по-късно обратно — потвърди Джейсън. — Средното отклонение е две поколения, но в няколко случая има отделяне за пет или шест. Двама от блудните роднини, върнали се във фамилията, са седемнайсети или осемнайсети братовчеди. Но въпреки това са се върнали.

— Като нощни пеперуди около лампа — каза Пейнтър. — Отдалечават се и пак политат обратно. Отново и отново.

Джейсън сви рамене.

— Вероятно мога да потвърдя, че това е изключение дори за фамилия като Гант, но ще ми отнеме време, докато намеря годна за сравнение династия. Въпреки това не съм сигурен какво значение има това.

Пейнтър също не бе сигурен — но дишането му стана по-дълбоко, притокът на адреналин се усили, сякаш беше застанал на ръба на пропаст.

„Нещо…“

Погледът му остана прикован към екрана и бавно въртящата се матрица. Чувстваше, че този мъглив облак по краищата на генеалогичната карта има някакъв модел. Просто му трябваше ключ, за да го разкрие.

„Какво пропускам?“