Джеймс Ролинс
Кръвна линия (18)

11.

2 юли, 05,04 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър се събуди от звъна на телефона — засилващо се кресчендо възходящи тонове, от които сърцето му заблъска бясно в гърдите. Лежеше до Лиза, голите им тела бяха преплетени, ръката му беше отпусната върху извивката на гърба й.

Тя се надигна заедно с него. Годините работа на повикване в болницата я бяха научили да се буди за миг. Чаршафът падна от гърдите й; очите й блестяха в мрака преди зазоряване. Тя също познаваше тази мелодия, избрана за крайно спешни ситуации.

Пейнтър грабна мобилния си от нощното шкафче.

— Директоре, имаме проблем.

Беше Кат Брайънт, обаждаше се от централата на Сигма. Пейнтър погледна часовника. Беше едва пет сутринта.

Когато си тръгна снощи с Лиза, Кат още беше в бункера, осигуряваше логистиката за мисията на Грей и координираше различните разузнавателни звена. Беше ли се прибирала изобщо у дома?

— Какво се е случило? — попита той.

— Има сигнал за помощ от онзи лагер на УНИЦЕФ в Сомалия, към който отиваше Грей. Съобщава се за ракетен обстрел. Някаква атака.

— Разполагаме ли с картина?

— Още не. Вече работя с НРС. Опитах се да се свържа с Грей, но засега няма отговор.

„Сигурно е малко зает“.

— Ами подкреплението? Имаме тюлени, които чакат в готовност в съседно Джибути.

— Мога да ги вдигна по тревога, но ще им трябват между четирийсет и петдесет минути, за да стигнат лагера във вътрешността.

Пейнтър затвори очи и трескаво запрехвърля наум различните параметри и сценарии. Ако вдигнеха по тревога тюлените, това можеше да застраши цялата мисия и щеше да разкрие преждевременно коза им. Шести екип беше разположен там с конкретната задача евакуира дъщерята на президента, а не да си играе миротворци от ООН.

— Имаме ли представа кой е нападателят? — попита Пейнтър.

— Лагерът е бил нападан двукратно през последните деветдесет дни. И двата пъти заради лекарства. И преди два месеца един от лекарите бил отвлечен от местен главатар. Възможно е тази атака да няма нищо общо с Грей или издирването на Аманда.

Пейнтър не вярваше в това. Представи си убийството на Амур Махди. Противникът сякаш знаеше всеки техен ход. Покрай всички разузнавателни агенции, заети с мисията — а сега и с намесата на англичаните от СРП — отнякъде изтичаше информация.

Пейнтър имаше доверие в собствената си организация, но в тази международна кухня се бяха събрали прекалено много готвачи — без да се брои президентската фамилия. Изтичането можеше да е отвсякъде.

Налагаше се да вземе трудно решение. Не биваше да действа хаотично. Трябваше да запази екипа тюлени и готовността му за евентуална бърза евакуация.

— Директоре? — попита Кат.

Гласът му беше твърд.

— Осигури ми колкото може по-бързо картина от мястото, но засега Грей ще трябва да се оправя сам.

Кратка пауза, последвана от:

— Разбрано.

Лиза бе пъхнала ръка в неговата. Не каза нито дума, предлагаше само топлината си.

— Да отложа ли мисията в Южна Каролина? — попита Кат.

Пейнтър си спомни планираното разследване в клиниката, където бе станало оплождането на Аманда. Не можеше да се освободи от чувството, че внезапното й бягство на Сейшелите е свързано по някакъв начин с детето. Първо убийството на Амур, а сега и тази атака срещу болничния лагер… някой явно бе твърдо решен Аманда никога да не бъде открита.

— Не — каза той, поглеждайки към Лиза. — Още сега тръгваме към централата. Искам и двете да се качите на първия самолет до Чарлстън.

Последва малко по-дълга пауза. Пейнтър започна да се чуди дали връзката не е прекъснала, но накрая Кат, отново се обади:

— Директоре, получих няколко снимки на лагера. От френски метеорологичен сателит. Не са най-добрите, но въпреки това ги пращам на телефона.

Пейнтър свали устройството от ухото си, превключи на спикърфон и изчака картината да изпълни малкия екран. Ужасът на ситуацията в Сомалия се разкриваше ред след ред.

Беше снимка от голяма височина. Различаваха се малко детайли, особено в гъстия пушек, скриващ по-голямата част от лагера. Мънички точки означаваха хора и коли, опитващи се да се спасят от атаката. Над хаоса се рееше размазаното очертание на хеликоптер, подобно на хищна птица, чакаща да покоси слабите.

— Снимката пристигна ли? — попита тънкият глас на Кат от високоговорителя.

— Да.

Лиза надникна над рамото му и закри уста с ръка.

Пейнтър се опита да се придържа към първоначалния план. Беше по-лесно да изостави екипа на Грей в опасна ситуация, когато не я виждаше с очите си. Но колкото и коравосърдечно да бе, той знаеше, че решението му е правилно.

Даде още няколко нареждания, прекъсна връзката и остави телефона. Загледа се в мрака.

Някой отчаяно искаше да попречи Аманда да бъде намерена.

Но кой?

12,12 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Доктор Едуард Блейк притискаше слушалките към ухото си. Стоеше в свързочната палатка, пълна с апаратура и окичена със сателитни чинии. Денят беше горещ и на челото му бе избила пот.

Но той знаеше, че тази пот не се дължи единствено на жегата.

Дори държеше бялата си шапка за сафари в другата си ръка — но не защото бе вътре, а заради онзи от другата страна на линията. Малцина си позволяваха да го заплашват. Беше израснал в аристократично семейство в Лийдс и в рода му имаше графове и херцози, всички далечни роднини на кралската фамилия. Прочути личности от миналото и настоящето бяха посещавали приемите в дома им, като се започне от генерал Джордж Патън и се стигне до хора на изкуството, удостоени от кралицата с рицарско звание. В Оксфорд съквартирантът му беше син на милиардер, принц от Саудитска Арабия — смъртоносен човек, който по-късно бе застанал начело на група ислямски фундаменталисти, преди да го заловят и обесят.

Но нищо от това не го беше впечатлявало толкова, колкото случващото се сега.

Пръстите на Едуард се стегнаха около слушалките.

Гласът от другата страна беше минал през компютърни филтри, които скриваха самоличността на събеседника. Едуард нямаше представа с кого разговаря, но беше наясно със силата зад маскирания глас. В известен смисъл беше уместно, че гласът е компютъризиран, защото той знаеше, че разговаря с огромна машина, която бе работила векове наред, унищожавайки всичко по пътя си и прекроявайки хаоса за собствените си цели.

А Едуард искаше да е нещо повече от колелце в тази огромна машина; възнамеряваше да я управлява. Беше извадил късмет, че Аманда се бе появила на прага му — неговата клиника за събиране на яйца, една от многото в района, бе избрана за решаването на този проблем — но сега трябваше да използва уменията си, за да превърне късмета във възможност за изкачване по стълбицата.

А за целта му трябваше успех.

— Вземаме мерки за решаването на проблема — обеща Едуард. — Американците никога няма да стигнат навреме планината.

— А плодът? — попита гласът.

— Имаме стабилна ДНК. Както се надявахме.

Попи потта от челото с опакото на ръкава си. Поне това беше добра новина. Можеха да продължат по план — вярно, с известно закъснение, но все още не всичко беше изгубено.

— Колкото до другия въпрос, мога да извърша секцио веднага — продължи той. — Всичко е подготвено.

— Много добре. — Макар гласът да бе равен и безизразен, Едуард си представи задоволството зад бездушните думи.

— А какво ще правим с майката? — попита Едуард. Подозираше, че въпросът е деликатен.

В отговора нямаше нито капка колебание.

— Тя вече не ни е необходима. Смъртта и ще послужи за една по-важна цел.

— Разбрано.

Гласът продължи с детайли за подготовката и процедурите оттук нататък. Накрая бе дадена още една инструкция относно майката.

— Изгорете тялото й. Трябва да бъде неразпознаваемо.

Потта по гърба му изведнъж стана студена. Чистата безсърдечност едновременно го ужасяваше и възбуждаше. Какво беше да се движиш из този свят с подобно; пълно безразличие към смъртността, да се интересуваш единствено от целта си?

Разговорът най-сетне приключи.

Потънал в мисли, той излезе навън, прекоси озарената от слънцето поляна на лагера и изкачи стъпалата към импровизираната медицинска палатка. Направи всичко по силите си да сложи мантията на същото безразличие, докато прекрачваше прага и оставяше вратата да се затвори зад него.

Петра вдигна глава, отметна русата си коса назад и го погледна открито и въпросително.

Едуард погледна покрай нея към болничното легло в дъното. Аманда се взираше в него. Явно не бе успял да надене добре студената мантия и на лицето му се беше изписало нещо. Пациентката сви крака в инстинктивен опит да защити детето си.

„Точно сега не детето ти се нуждае от защита…“

Едуард се обърна към Петра.

— Пригответе всичко. Ще го направим сега.