Джеймс Ролинс
Кръвна линия (12)

5.

1 юли, 20:34 ч.

Босасо, Сомалия

— Ще се грижат добре за нея — обеща Амур Махди. — Поне засега.

— Защо казвате това? — попита Грей.

Сейчан също изглеждаше скептично настроена. Беше облечена в джинси и местно гунтиино, което много й отиваше — дълга алена тъкан, завързана на рамото и стегната в кръста. Външният й вид явно беше проработил, защото Амур непрекъснато й хвърляше погледи.

До нея седеше Ковалски, облечен в нормални цивилни дрехи, който бъркаше чая си и като че ли изобщо не слушаше.

Четиримата седяха на маса в ресторант, кацнал над пристанищния град Босасо. От откритата тераса се откриваше гледка към Аденския залив. Осветеният от луната залив бе пълен с големи кораби с флаговете на различни арабски държави, както и с триъгълните платна стотици по-малки дървени платноходи.

Екипът на Грей бе пристигнал на международното летище „Бендер Касим“ край Босасо четирийсет минути по-рано под прикритието на Върховния комисариат за бежанците на ООН. Спасителната група избра да се настани тук, в Пунтленд — североизточната провинция на Сомалия, където действаха повечето пирати.

Предварителната среща беше с Амур Махди, бивш пират и настоящ агент на ЦРУ. Беше по-възрастен от американците, облечен в местна носия, състояща се от широки панталони и подобна на саронг туника, известна като макавиис. Върху прошарената си коса носеше традиционно бродирано кепе. Амур беше изгубил единия си крак до коляното преди няколко години и нараняването беше сложило край на кариерата му на пират.

Протезата напомняше на Грей за баща му, който беше пострадал по същия начин. Изпита вина, че се намира на половин свят разстояние от него, но потисна чувството и се съсредоточи върху разговора.

Срещата бе уредена от директор Кроу със съдействието на различни разузнавателни агенции. Целта бе да се прецени ситуацията в Сомалия. Все още чакаха информация от сателита за кораба на похитителите, но Пейнтър искаше да разполага и с очи на земята.

Междувременно двойка хеликоптери „Блекхоук“ беше в готовност в една американска база на север — в съседната малка източноафриканска страна Джибути. Шести екип на тюлените, който бе на разположение на Общото командване на специалните операции, чакаше заповеди за действие веднага щом бъде определено местоположението на Аманда.

Но къде се намираше дъщерята на президента?

АМУР обясни защо не е обезпокоен за безопасността на заложницата. Не знаеше, че става въпрос за президентската дъщеря, а само, че е американка.

— Като цяло сомалийските пирати са прилични домакини. Побоите са редки, но понякога се случват. Иначе държат гостите си защитени и нахранени. Никой няма изгода от смъртта на заложник. Всъщност изхранването и настаняването на заловените екипажи помага за поддържането на икономиката в Пунтленд.

Грей знаеше колко доходоносно е пиратството. Само за миналата година сомалийските пирати бяха събрали 160 милиона долара от откупи. И това беше само върхът на реалната цена на разбойничеството в района. За същия период търговските компании и правителствата бяха похарчили седем милиарда за застраховки, засилена охрана и дори за спасителни мисии като една неотдавна, при която бяха спасени един американски и един датски гражданин.

— А сомалийското правителство? — попита Сейчан. — То какви мерки взема срещу пиратството?

Амур се облегна назад и вдигна безпомощно ръце.

— Какво сомалийско правителство? Централното правителство падна през деветдесет и първа и страната потъна в хаос. Нямаше кой да патрулира териториалните ни води и богатото на риба тон море беше опоскано от чужди риболовни флотилии, които откраднаха храната и поминъка на местните хора. Нима е чудно, че рибарите ни се въоръжиха, организираха своя милиция и се опълчиха срещу незаконните кораби и екипажите им?

Грей беше чел съответните материали по време на полета насам.

— И тези сблъсъци в крайна сметка стигнали дотам, че рибарите започнали да конфискуват корабите и да искат откуп за тях и за хората…

— По-скоро такса — поправи го Амур, с което си спечели пренебрежително изсумтяване от страна на Ковалски. Лицето на информатора пламна и той се изпъна рязко в стола си. Макар да бе минал на другата страна, поговорката си оставаше в сила — „Веднъж пират, завинаги пират“. Или може би оправдателната реакция на Амур беше просто израз на национална гордост.

— Заслужавахме компенсация за ограбените ни води — продължи той. — Кого го е грижа за нас? Вижте пристанището. — Той кимна към оживения залив. — Това място навремето беше адска дупка без никаква инфраструктура, без надежди. Всичко се разпадаше.

Ковалски повдигна скептично вежда към прашния град. Явно смяташе, че определението „адска дупка“ продължава да е в сила.

— След падането на правителството — продължи Амур — сами поехме грижата за себе си. Един местен бизнесмен положи основите на телефонните ни съобщения. Учителите работеха без пари. Всички полицаи също са доброволци. Сега сме едно от най-оживените пристанища в региона. Бурно развиващ се град, както казвате вие. Изнасяме десетки хиляди кози, овце и камили в арабския свят.

Веждата на Ковалски си остана скептично повдигната. Грей разбра отношението му, когато погледна към цялото ново строителство из вечерния град, към подобните на дворци имения зад високи стени. Съмнително беше цялото това изобилие да идва от импортно-експортната индустрия на Босасо.

Грей беше чел, че градът продължава да е на челните места по опасност от отвличания. Това едва ли можеше да се нарече почетно звание. Все пак местните власти се опитваха да променят този имидж. Затворите бяха пълни с пирати — но дали това не бе само представление за пред света? Пиратството си оставаше основната индустрия, движеща икономиката на Пунтленд.

Как можеха да открият президентската дъщеря при подобни икономически условия? Парите бяха в състояние да развържат езиците (както бе станало с Амур Махди) но също така купуваха и мълчание.

— И сега рибата се завръща във водите ни — каза Амур с нотка на отмъстителност и категоричност. — Чуждите флотилии се страхуват да приближават, морето ни отново е пълно с риба тон и хората ни вече не гладуват.

Грей трябваше да признае, че поне това е вярно. Сомалийското пиратство имаше положителен ефект върху рибната популация в териториалните води на страната. Но на каква цена?

Амур стана.

— Вечерта напредна. Ще видя какво мога да науча за изчезналата американка. Но както знаете, спасителните мисии през миналата година доведоха до смъртта на доста пирати. Няма да бъде лесно да намеря информация.

Грей също се изправи и стисна ръката му. Добре беше разбрал скрития намек за разчупването на мълчанието бяха необходими допълнителни средства. Той обаче се страхуваше, че ако за търсенето бъдат похарчени много пари, това ще събуди подозрението на похитителите на Аманда. Трябваше да се намери някакъв деликатен баланс, но засега нямаха избор.

— Разбирам. Направете, каквото трябва — рече Грей. Ръкува се с Амур и му пожела лека нощ на родния му език, с което си спечели усмивка на симпатия. — Хабен ванаагсан.

Грей изчака Амур да излезе от ресторанта и даде знак на останалите да стават.

— Да се връщаме в хотела.

Излязоха на група. Дори в този вечерен час градът беше задръстени с камиони, хора и колички. Покрай улицата имаше импровизирани сергии, предлага цвърчащо месо, чай и всевъзможни стоки. Босасо блъскаше, ръгаше и крещеше навсякъде около тях.

Вървяха плътно един до друг през претъпкани улици към хотела.

Сейчан заговори в ухото му и Грей усети горещия й дъх.

— Прав беше. Имаме си опашка.

Грей спря при една сергия за плодове и се престори, че разглежда екзотичните стоки, докато в същото време изучаваше улицата. Забеляза две невзрачно облечени фигури, които побързаха да се скрият.

— Двама ли са?

— Трима — поправи го Сейчан. — И жената със зеления саронг при входа на онова интернет кафене.

Грей не забеляза нищо необичайно във външния й вид, но имаше доверие на преценката на Сейчан.

Ковалски не подозираше нищо. Той взе един банан и го подуши.

— Ще купуваме или не?

Грей продължи нататък към хотела, увличайки опашката след себе си.

— Значи Амур не е толкова лоялен, колкото твърди ЦРУ — прошепна Сейчан.

Присламчи се към него като към любовник. В тази страна не се гледаше с добро око на физическия контакт между мъже и жени, но въпреки това имаше странно вълнуваща интимност в това да бъдат толкова близко един до друг, без да се докосват.

— Пейнтър го подозираше — промърмори Грей.

Директорът беше разгледал различните потенциални контакти и се беше спрял върху Амур най-вече поради противоречивото му поведение в миналото. Изглеждаше, че той няма нищо против да сменя страните, особено ако са замесени много пари.

„Веднъж пират, завинаги пират“.

Грей продължи да върви небрежно по улицата с другарите си, без да си прави труда да се отърве от опашката. Искаше да следят екипа му. Амур играеше опасна игра, но тя отговаряше на целите им.

Защото същата игра можеше да се играе от двама.

21,00 ч.

Тъкър Уейн спазваше безопасна дистанция зад Амур Махди — вървеше на една пресечка зад него.

Радиостанцията в ухото му избръмча.

— С него ли си?

Беше командир Пиърс. Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Да.

За да се смеси с местните, беше нахлузил широк кариран макавиис над бронежилетката си и тюрбан, за да скрие косата и чертите на лицето си. Не че тук нямаше бели лица. Градът явно привличаше мъже без принципи от цял свят. Наред с вездесъщите африкански диалекти бе чул германска, испанска и френска реч.

Въпреки това Тъкър се стараеше изобщо да не попада в полезрението на целта си, като се доверяваше на другия чифт очи повече, отколкото на своите.

На няколко метра пред него Каин се спотайваше в сенките и се прокрадваше напред, придържайки се плътно към рушащата се стена на нечие имение и прескачайки или заобикаляйки препятствията. Малцина обръщаха внимание на овчарката. По улиците скитаха предостатъчно бездомни кучета, измършавели от глад, с четящи се ребра.

Пред тях Амур зави на следващата пресечка и започна да се отдалечава от оживената зона на новите хотели и големите къщи. Движеше се решително към една изравнена от булдозери част на града, заета от кранове, купчини чакъл и метални фургони, подготвящи разширяването на деловия център.

Тъкър съобщи за промяната в посоката.

— Напуска новия град и върви към една по-занемарена част. Определено не се прибира у дома.

Беше запомнил всичко, което успя, за целта си къде живее, къде се среща с приятели на питие, къде намира любовницата му. Сега Амур не отиваше в никое от обичайните си свърталища.

— Продължавай да го следиш, но спазвай дистанция — предупреди го Грей. — Не искаме да го подплашваме.

„Знам как да си върша работата — кисело си помисли Тъкър, докато наближаваше ъгъла. — Нали затова ме нае… тоест нали затова ни нае“.

Каин вече беше спрял на ъгъла и погледна назад. Тъкър вдигна длан.

На място.

Тъкър огледа терена пред тях. Високи огради, скрити зад платнища, минаваха от двете страни на пътя и не позволяваха достъп на минувачите до строителните площадки. В този час наоколо нямаше жива душа. Не му оставаше друг избор, освен да чака.

„Ако го последвам, незабавно ще ме видят и с прикритието ми е свършено“.

Засега имаха известно преимущество. Грей беше направил всичко възможно да запази в тайна факта, че Тъкър участва в мисията. Дори пристигнаха от Танзания в Сомалия с различни самолети. Грей искаше очите на всички да бъдат насочени към екипа му, за да може Тъкър да действа необезпокояван.

В края на улицата Амур спря при заключена порта в оградата. Посрещна го охранител с АК-47. Двамата доближиха глави, след което охранителят кимна и отключи. После изчезнаха вътре.

„Какво е намислил?“

Тъкър тръгна напред и няколко метра по-нататък попадна на дупка между оградата и песъчливата земя. Висок метален контейнер за отпадъци скриваше мястото. Извика Каин, посочи дупката, направи кръг с пръст докосна носа си.

Изпълзи под оградата и потърси миризмата на целта.

Тъкър знаеше, че Каин може да се справи с тази задача. Хората имат 6 милиона обонятелни рецептори в носовете си; ловните кучета — 300 милиона, което прави обонянието им хиляда пъти по-силно и им позволява да надушат миризма от две футболни игрища разстояние.

В края на командата Тъкър свали ръка с дланта надолу, нареждайки по този начин на Каин да остане скрит, ако открие целта си.

След като приключи, прокара длан по черната жилетка на овчарката, която се сливаше идеално с козината. Това бе тактическа щурмова жилетка К9, водонепроницаема и подсилена с кевлар. Провери слушалката на Каин, която им позволяваше да общуват в полеви условия, след което включи миниатюрната камера за нощно виждане на нашийника и я закрепи между щръкналите уши на кучето.

Екипът се нуждаеше от очи и уши.

Тъкър извади мобилен телефон, въведе код и на малкия екран се появи собственото му зърнесто изображение. Наведе се и бързо почеса партньора си по врата, като не пропусна да провери жилетката, за да е сигурен, че нищо няма да издаде местоположението на Каин.

Удовлетворен, клекна и обгърна главата на кучето в дланите си. Треперещите мускули издаваха вълнението на Каин. Езикът му се изплези. Тъмните очи срещнаха погледа на Тъкър. Това бе една от уникалните черти на кучетата — те ни разглеждат така, както и ние тях.

— Кой е добро момче? — прошепна той на приятеля си. Това си бе техен малък ритуал.

В отговор Каин вирна нос и докосна неговия.

Тъкър най-сетне стана и посочи към дупката под сградата.

Тръгвай.

Каин се обърна и се пъхна плавно отдолу. Опашката му изчезна за секунди. Тъкър погледна телефона. На малкия екран се появи картина на булдозери и купчини трошени плочи от железобетон. Образът трептеше и люлееше като в някакъв зле режисиран филм на ужасите.

Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Имаме видеовръзка, командире. Ако искате да гледате представлението.

Докато чакаше отговор, пъхна блутуут слушалка свободното си ухо. През нея чу тихото запъхтяно дишане на Каин.

— Разбрано — отвърна Грей в другото му ухо. — Да видим какво е намислил приятелят ни Амур.

Тъкър се спотаи в сянката на контейнера и загледа напредването на партньора си. Кожата му беше настръхнала от страх.

„Пази се, приятел“.

 

 

Каин се носи плътно долепен до земята, наострил всичките си сетива, издирващ плячката си. Нощта около него е в различни оттенъци на сивото, примесени с приглушени цветове. Купчини камъни се извисяват от двете му страни и му осигуряват тайни пътеки напред. Смачкана картонена чашка оживява под лекия полъх на вятъра и движението отвлича вниманието му, но само за миг.

Когато видимостта е слаба, обонянието компенсира — миризмите се трупат пласт върху пласт, маркират времето, изграждат рамка на стари пътеки около него.

Горчива мускусна диря на диво животно…

Парлива воня на урина, бележеща територия…

Изгоряло масло откъм притихналите машини…

Каин се движи през лабиринта, като поема миризмите с влажния си език и ги прекарва дълбоко през гърлото и синусите си. Ушите му се обръщат и към най-тихия шепот на пясъка — от лекия вятър, от собствените му лапи…

Напред и пак напред…

Спира на един завой и вдига високо нос.

Ето… до него достига познатата миризма на пот, остра и пикантна, буквално бликаща от целта му.

Краката му забавят ход.

Снишава се, придържайки се към сенките.

Дишането му става тихо.

Целта приближава някакви други хора. Не се виждат, но миризмата им ги издава. Скрити са зад купчина метал, лъхаща на ръжда и някакви дребни животни. Миризмата на човек доминира над всичко, силна и неприятна.

Целта върви напред, следвана от друг човек с оръжие.

Каин познава оръжията — по миризма, външен вид и звук. Познава ги.

Скритите други най-сетне излизат на открито. Целта забавя крачка и миризмата му на страх става по-остра… след което бързо изчезва.

Четиримата раздвижват устни и оголват зъби, но не заплашително. Говорят, вдигат шум.

Каин изпълзява по-близо и си открива място, от което да наблюдава и да остане невидим. Ляга неподвижен по корем, но задните му крака си остават напрегнати, готов е да побегне или да нападне.

Засега остава на място. Послушен, наблюдаващ.

Защото той го беше помолил.

Каин остава на поста си, бдителен както винаги, възприемайки света около себе си в миризми и звуци. Надушва собствената си следа, която продължава назад, смесена със следите на много други. Но сред всичко това една диря блести като слънце в тъмнината и го води към другия, с когото са свързани чрез кръв и доверие.

Той знае това име.

Познава го по миризма, по звук, по външен вид.

Знае това име.

21,12 ч.

Тъкър шпионираше срещата на Амур с тримата сънародници — също пирати, ако се съди по белезите в грубите им маниери. Бяха спрели край купчина от стоманени греди и изпотрошени тухли. Чуваше резкия им смях и думите на местен сомалийски диалект. Програмата преводач предаваше разговора с тънък компютърен глас.

— Колко време ще можеш да ги разтакаваш? — попита един. — Колко пари можеш да измъкнеш? — добави втори.

— Хасан, Хабиб, повярвайте ми. — Амур се усмихна и вдигна ръце. — Работата е по-голяма от онова, което ми казват. И затова мога да ги накарам да ми играят по свирката.

— Така казваш ти — недоверчиво рече третият.

Като доказателство Амур извади пачка банкноти и отдели по няколко за всеки.

— Но първо — рече той, — трябва да пусна някаква муха на американците, за да продължат да ми вярват, нали така?

Останалите не го слушаха, а брояха банкнотите и ги прибираха в джобовете си.

— Какво сте чували за онази американка? — попита Амур, привличайки отново вниманието им.

— Само слухове, Амур. — Думите бяха съпроводени с кимания.

— Засега съм доволен и на слухове — обади се глас в другото ухо на Тъкър.

Коментарът беше на командир Пиърс. Явно водачът на екипа слушаше толкова внимателно, колкото и самият Тъкър.

— И каква е мълвата? — натисна ги Амур.

— Един приятел на чичото на брат ми от района на Еил казва, че през селото му минала някаква бяла жена. Откарвали я към планините.

— Към Кал Мадо ли?

В отговор единият от мъжете сви рамене.

— Това е голяма територия — отбеляза Амур, но не личеше да е разочарован. Той потърка замислено брадичка. — Ако наистина е там, никога няма да я намерят. Мога спокойно да предам тази информация на американците, без да им казвам нищо на практика. И ако Аллах е благосклонен, мога да продължа връзката с тях още няколко доходоносни дни.

— А след това?

— След това няма да ми бъдат нужни повече. Ще бъде жалко, ако с тях се случи нещо — жалко, но не и необичайно в тези коварни земи, нали така?

Четиримата се спогледаха ухилени.

— Значи Амур не е толкова добронамерен, колкото се представя — каза Грей в ухото на Тъкър. — Мисля, че ще се наложи да…

Думите на командира бяха прекъснати от тихо ръмжене.

Картината на малкия екран се промени — партньорът му се оттегляше, явно усетил нещо.

— Какво прави кучето ти? — попита Грей, който също бе забелязал внезапното раздвижване.

— Момент. Нещо го е стреснало.

Зърнестата картина подскачаше и се мяташе, докато овчарката се провираше и заобикаляше купчината бетонни отпадъци. Като че ли кучето се опитваше да заобиколи Амур и групата му.

После картината се успокои отново.

По-нататък на строителната площадка имаше група от шестима мъже, придвижващи се към групата на Амур. Бяха екипирани в черна броня и шлемове с очила за нощно виждане. На раменете си носеха щурмови карабини. Новодошлите не бяха пирати; личеше си, че са минали военно обучение. И намеренията им изобщо не изглеждаха приятелски.

Явно запитванията на Амур бяха достигнали до неподходящите уши.

Лошо. Особено сега.

Тъкър видя как водачът даде сигнал с ръка. Хората му се разделиха на две групи, хващайки като в клещи Амур и другарите му.

За съжаление бившият пират не беше единственият, попаднал в капана. Сърцето на Тъкър затуптя в гърлото му.