Джеймс Ролинс
Кръвна линия (26)

19.

2 юли, 22,20 ч.

Дубай, ОАЕ

Грей стоеше пред прозореца на хотела и се взираше във вълшебния силует на Дубай, изумруден оазис, кацнал между пустинята и синьото море. Небостъргачи и извисяващи се до облаците заострени кули сияеха от светлини, издигаха се от съвременната Мека на огромни молове, хотели и модерни жилищни комплекси, свързани с ивици неон с всички възможни оттенъци. Панорамата приличаше не толкова на град, колкото на светеща платка, бръмчаща с електричеството на целия регион.

Изглеждаше му невероятно, че само преди пет часа се беше намирал в страна, съсипана от войни, глад и суша — страна, управлявана не толкова от правителство, колкото от пирати.

А сега погледът му се рееше над град — чудо.

Разраснал се с шеметна скорост, Дубай бе изникнал като мираж от пустинята. Перлата в короната му беше небостъргачът Бурдж Халифа, висок над двеста етажа, най-високата постройка в света, приличаща на тънък планински връх на ръба на морето. Архитекти от целия свят продължаваха да си съперничат в изграждането на будещи благоговение проекти, в които имаше една обща тема — противопоставянето срещу природата и стихиите й. В рамките на града човек можеше да се излежава на слънчев плаж, а час по-късно да кара сноуборд в най-големия закрит ски курорт в света. А който искаше най-доброто от всичко, новооткритият хотел „Палацо Версаче“ имаше свой плаж с климатични инсталации, които да охлаждат туристите, докато се пекат на слънце.

Но най-големият от тези непокорни на природата проекти се намираше отвъд плажовете — прочутите изкуствени острови на Дубай. Техният хотел се намираше недалеч от Палм Джумейра, изкуствен архипелаг във формата на палма, който бе толкова голям, че се виждаше от космоса. Стъблото на палмата започваше от материка и се разделяше на шестнайсет листа, обкръжени от вълнолом във формата на лунен сърп. Изграждаха се още два подобни острова, които щяха да удължат десетократно бреговата линия на Дубай.

Грей беше чел и за други проекти в страната — подводен хотел „Хидрополис“ с площ единайсет хектара; проектиран от германци плаващ дворец, направен изцяло от лед и с подходящото име „Синият кристал“, а още по-навътре в морето се намираше частично завършеният остров Утопия във формата на морска звезда и защитен от вълнолом, извит като лунен сърп, замислен както за туристи, така и като корпоративен анклав поради уникалната си изолираност.

Тук, в Дубай, природата сякаш нямаше думата пред възвишените мечти на човека.

— Трябва да опиташ душа, Пиърс. — Ковалски излезе от банята с кърпа около слабините. — Има струи, които уцелват всички подходящи места — и някои неподходящи.

Изглежда, че мечтите на някои хора не бяха чак толкова възвишени.

Грей обърна гръб на градския силует. Раменете му още бяха в мехури и душът изобщо не му изглеждаше примамливо предложение.

„Може би една вана“.

Групата се беше настанила в апартамент с две спални. Ковалски и Грей бяха в едната, а Сейчан в другата. Тъкър и Каин заемаха дивана в дневната, където имаше маса за билярд, мокър бюфет и огромен телевизор с плосък екран. Грей чу, че текат новините на Би Би Си.

— Отивам да видя дали Тъкър иска да изгуби няколко кинта на билярд — каза Ковалски и тръгна към вратата, докато намяташе халат, оставяйки кърпата да падне на пода.

Грей тръгна към банята.

Нямаха какво да правят, освен да чакат допълнителни сведения от централата на Сигма.

Пейнтър събираше данни за полетите от и до Сомалия, като сравняваше маршрутите, по които похитителите на Аманда биха могли да стигнат Дубай. Освен това проверяваше митническите декларации на пътниците и митническите доклади, като следеше за лица, които да приличат на Аманда — някой можеше да се опита да я прекара с фалшив паспорт. Един екип преглеждаше записите от камерите на международното летище на Дубай.

Грей не таеше особена надежда. Хората му вече бяха прекарали цял час на летището и обиколиха всички изходи и районите за багаж, за да видят дали Каин няма да може да открие миризмата й.

Без резултат.

„Може изобщо да не е идвала тук — или да е дошла и да е заминала“.

Не му се вярваше, но и не можеше да каже защо точно. Беше по-скоро като предчувствие — нещо, което те тормози подсъзнателно, нещо, което пропускаше.

Пусна водата, провери я на топлина и след като остана доволен, бавно свали ризата си. На места платът беше залепнал за спуканите мехури по раменете му. Със стон успя да се отърве от ризата, свали останалите си дрехи и влезе във ваната.

Беше чудесна агония да се потопи в димящата жега.

Остави ваната да се пълни, докато не заля корема му. Наведе се напред и обви с ръце коленете си, като внимателно опъваше кожата по раменете си.

— Мили Боже, Грей… гърбът ти изглежда ужасно.

Извъртя се към вратата. Сейчан стоеше на прага, без да се притеснява от голотата му. Той беше твърде уморен, за да се смущава. И двамата се бяха виждали в добри и лоши ситуации. Какво означава малко гола кожа?

Завъртя кранчето на водата.

— Добре съм. Какво има?

— Не си добре. Защо не каза на някого, че си изгорял толкова лошо? Отивам за медицински пакет. Вземи. — Тя пристъпи в банята и му подаде сателитния телефон. — Обаждане от Сигма.

Грей взе телефона.

— Директоре?

— Грей, просто реших да те държа в течение, докато имам свободно време.

Грей се надигна във ваната.

— Някакви новини?

— Боя се, че не. Претърсихме всички записи от летището в Дубай. Не намирам никакви данни, че Аманда е минавала оттам. Ще продължа да наблюдавам летището и документите на пристигащите самолети, но освен това разширих търсенето и върху заминаващите. Трябва да имаме предвид, че е възможно вече да е била преместена.

— Ако наистина е така, малко вероятно е да я открием.

„Не и жива“.

— Ще продължа да търся — каза Пейнтър. — Но засега екипът ти остава на място. Дори да е заминала, може да не е отишла далеч и искам ти и останалите да сте в района.

— Разбрано.

Грей тъкмо затваряше, когато Сейчан се върна. Тя взе телефона, остави го и потупа ръба на ваната.

— Кацай тук. С гръб към мен.

Отвори военния медицински пакет и извади тубичка с крем против изгаряне и марля с гел на водна основа.

— Не е нужно да…

— Мога да накарам и Ковалски да го направи. Но подозирам, че и на двамата няма да ви хареса.

Грей въздъхна тежко, надигна се и седна на ръба на ваната. Сейчан много внимателно изсуши кожата му. С. периферното си зрение той зърна отражението й в огледалото. Тя разтърка крема между дланите си и ги постави върху сгорещената му кожа.

Охлаждащият агент на балсама проникна дълбоко в плътта му, очертавайки всеки неин пръст. Грей тихо изстена.

— Боли ли те?

— Не — каза той малко по-дрезгаво, отколкото му се искаше.

Ръцете й се разделиха, прогонвайки най-лошото от болката. Грей изпъна гръб и отпусна още повече рамене. Дишането му стана по-дълбоко и равномерно. Клепачите му започнаха да се затварят.

Сейчан мълчеше. Той чуваше само дишането й. Пръстите й се движеха по врата му и надолу по гръбнака. Откри, че се отпуска под докосването й — и не само заради охлаждащия ефект на балсама. Всъщност топлината се връщаше в кожата му, но не от изгарянията. Надигаше се от огън, който се разгаряше дълбоко вътре. Тялото му реагира, но той не си направи труда да го скрие — не че можеше да го направи.

— Грей…

Чу в гласа й копнеж, досущ като неговия.

Пресегна се назад и улови едната й ръка. Задържа я, колебаейки се дали да я придърпа, или да я отблъсне, уловен между рая и ада. Меките й копринени пръсти трепереха в ръката му като птичка, мъчеща се да избяга.

Не и този път.

Пръстите му се стегнаха около нейните. Най-сетне бе взел решение.

Избра „рай“.

Докато я прегръщаше и се обръщаше към нея, устните им се докоснаха — и изведнъж прозря истината. Замръзна от шок.

— Грей? Какво има?

Той се дръпна назад и очите му се разшириха. Сигурен беше.

— Знам къде е Аманда.

23,32 ч.

— Продължавайте да вървите — каза доктор Блейк, като я придържаше за лакътя. — Това ще помогне на бебето да заеме по-добре позиция.

Аманда се тътреше по безличен бял коридор. Нямаше представа къде се намира, нито кое време от денонощието е. Беше се събудила преди четири часа в болнична стая без прозорци. Направиха й нов ултразвук и преглед на таза, като махнаха някакъв подобен на гъба предмет от нея.

„Вкарахме синтетичен осмотичен разширител, докато бяхте под упойка, за да разширим шийката — беше й обяснил д–р Блейк. — Стара техника, но доста ефективна при подготовката за раждане“.

Едва тогава беше научила, че предизвикват преждевременно раждане. Запротестира, но никой не я чу. Единственото, което получи, бе снизходителното уверение, че е добре и че няма никакъв риск за бебето или за самата нея.

Това не я успокои. Спомни си какво беше чула по време на полета — плановете детето й да бъде подложено на дисекция като лабораторно животно. Трябваше да намери начин да ги спре.

Вървеше, като поддържаше корема си с една ръка, сякаш се опитваше да задържи бебето си на сигурно място, заповядваше на тялото си да не се предава. Но преди десетина минути й бяха приложили вагинално гел простагландин — първата стъпка към предизвикване на преждевременно раждане.

„Няма да им дам бебето си“.

Отпред видя широк прозорец от едната страна на коридора, от който струеше ярка светлина. Забърза натам, като се освободи от ръката на Блейк.

„Може би там има някакъв изход. Или ще успея да разбера къде съм“.

А дълбоко в нея се надигна мрачната мисъл да се хвърли някъде от високо, да предпочете смъртта, вместо да им позволи да измъчват бебето й.

Стигна до прозореца и замръзна, след което отстъпи назад, обзета от ужас. Светлината не идваше от слънцето, а от ярките халогенни лампи на стерилна лаборатория. За миг през съзнанието й мина картина на подобна лаборатория в Чарлстън, където бяха извършили оплождането ин витро. Тази лаборатория също имаше множество работни станции и микроскопи. Всичко беше сияеща неръждаема стомана и гладки повърхности.

Но онова, което накара краката й да омекнат, беше изследователският проект, който я гледаше — в буквалния смисъл на думата. Пред нея стърчеше човешка глава, закрепена на подпора върху стойка, висока колкото човек. На една стъпка под този ужас имаше плетеница от пластмасови тръби и човешко сърце. Подобно на пейс-мейкър устройство беше включено към тъмния мускул и бе кацнало върху тъканта като някакъв сребрист паяк. Сърцето се свиваше на всеки две секунди, като леко подскачаше в мрежата си. А под него в стъклен резервоар имаше розови бели дробове, които се разширяваха и свиваха, свързани към вентилатор. В по-тъмни съдове отдолу се виждаха други човешки части, но тя се извърна уплашено от страх какво може да види.

Погледът й се насочи към лицето на жертвата. Устата беше залепена, клепачите бяха отпуснати. Краят на отрязания врат беше здраво бинтован и от него стърчаха тръби, пренасящи кръв, както и плетеница от жици, спускащи се към машина с размерите на бюро зад стойката.

Сякаш някой беше разглобил човек на съставните му части и ги бе отделил за някакво страховито изследване.

— Какво е това? — изплака Аманда.

— Спасяваме живот — спокойно отвърна Блейк. — Продължаваме една руска изследователска програма, започнала през четирийсетте години на миналия век. По онова време са използвали кучета, за да открият колко дълго могат да запазят частите на тялото живи по изкуствен начин. Дори преди седем десетилетия и с грубите инструменти, с които са разполагали тогава, учените са успели да запазят отделените глави на опитните образци живи дни наред и в достатъчно добро състояние, за да реагират на звук, да се опитват да лаят и да мърдат уши.

Аманда поклати ужасено глава.

— А, това може да ви се струва отвратително, Аманда, но именно онези ранни експерименти довели до разработването на първия медицински вентилатор и първата машина за кардиопулмонарен байпас. Огромен скок напред в технологията, спасила живота на десетки хиляди души през следващите десетилетия.

— Но това… — Аманда махна немощно към прозореца.

— Това е също толкова важно и революционно. Животинският модел може да се използва само до определен момент. И с все по-големия напредък в областта на нанотехнологиите, микрохирургията, неврологията, кардиопулмонарната медицина и фармацевтиката, няма граници за нещата, което сме на път да постигнем. Това, което правим тук — експериментиране върху запазването на живота на основните тъкани — обещава не само да спасява живот, но и да го удължава.

Аманда долови екзалтацията в гласа му. Блейк открито свещенодействаше пред олтара на студената наука, където моралът нямаше дума. Той вярваше в истината на убежденията си непоколебимо като проповедник и подобно на всеки отдаден вярващ, се опитваше да приобщи неверниците.

Но тя нямаше намерение да се хваща точно на тези проповеди.

Движение в лабораторията привлече погледа й отново към ужаса вътре. Някаква фигура, облечена в защитен костюм с качулка, се появи от съседно помещение, носейки поднос с хирургически инструменти. Забеляза публиката при прозореца и погледна към тях.

Аманда разпозна студените воднисти очи над бялата маска.

Петра.

В същото време си спомни похвалата на Блейк за страховитите умения на сестрата, за таланта й, който щеше да приложи върху детето в утробата й. Погледът й се премести от лицето на Петра върху отрязаната глава. Нима възнамеряваха да направят същото на момченцето й?

Думите на Петра отекнаха в съзнанието й.

Ще се отпусна, след като видя плода й на масата за вивисекция в лабораторията.

Аманда впери поглед в подноса с острите инструменти.

Кръвта се оттече в краката й и тя се олюля.

„Защо?“ — изкрещя мислено. Защо точно нейното дете беше важно за тези отвратителни „проучвания върху продължителността на живота“? Какво се опитваха да открият в бебето й?

Петра пристъпи напред и остави подноса на една маса. Стомана издрънча в стомана. Звукът бе рязък като изстрел.

Клепачите на главата се вдигнаха.

Мъртви зеници погледнаха към Аманда.

Тя изпищя и в писъка й бяха събрани всички насъбрани ужаси от този ден. Падна на колене, усети как нещо поддава дълбоко в корема й. Между бедрата й рукна гореща течност.

Доктор Блейк клекна до нея и я подхвана.

— Водите й изтекоха! — извика той на Петра през стъклото, след което отново насочи вниманието си към Аманда. Потупа крака й. — Още малко остава.

Аманда затвори очи. Най-сетне беше разбрала къде е.

„Попаднала съм в ада“.

23,45 ч.

— Тя е в рая — каза Грей на групата в дневната и на Пейнтър във Вашингтон.

Беше включил сателитния телефон на говорител. Отиде отново до големия прозорец, който гледаше към града и морето. Далеч при хоризонта среднощното море беше озарено от сияние, сякаш лунните лъчи се отразяваха във водата. Но това не беше отражение или луната, а друго небесно тяло.

Грей дъхна върху стъклото и започна да рисува с пръст.

Петолъчна звезда.

— Новият остров Утопия има формата на морска звезда. — Грей се обърна към останалите. Пейнтър също слушаше от другия край на света. — Момчето в Сомалия каза, че Аманда била отведена в рая. Може би е разбрало погрешно думата утопия и е превело името по най-добрия възможен начин, като някакво място на небето. Или може би е чуло, че целта на похитителите е някакво място с формата на звезда, част от небето — или от рая.

— Или може би се хващаме за сламка — предположи Ковалски.

Сейчан стоеше със скръстени ръце и също не изглеждаше впечатлена.

Грей си спомни интимното изживяване в банята. През онзи кратък момент тревогите за семейството и мисията бяха избледнели. Съществуваше в простата чистота на докосването и възможностите. Умът му се бе изчистил и парчетата от дразнещия пъзел се бяха наредили сами, без участието на съзнанието му. Отговорът се бе появил напълно оформен, сияещ с увереността на истината.

Може би той беше единственият убеден в правотата си.

Дори Пейнтър реагира резервирано на откровението му.

— Мога да проверя. Може би до сутринта…

— Не можем да чакаме до сутринта. Аманда може да бъде преместена отново или наранена. Трябва да се възползваме от тъмните часове, които са ни останали.

— Това означава да хвърлим много ресурси само въз основа на едно предчувствие — възрази Пейнтър. — Можете да издъните прикритието си и ако не друго, да покажете на противника си, че знаете, че Аманда все още е жива.

— Знам, че съм прав — не отстъпваше Грей.

— Откъде си така сигурен? — попита Сейчан.

Грей се върна при прозореца.

— Защото вълноломът около Утопия е същият като онзи, който можем да видим оттук около палмовите острови.

Отново дъхна върху стъклото и допълни рисунката си с вълнолом във формата на лунен сърп около звездата на острова.

— Луна и звезда — каза той и мушна с пръст символа.

Сейчан ахна.

Ковалски изруга.

Тъкър сви рамене.

— Не схващам.

Грей го погледна и едва сега си спомни, че той няма представа за Гилдията.

— Това е основният символ на една тайна организация, извършваща терористични актове по целия свят. Директорът вече подозира, че именно те стоят зад отвличането на Аманда.

— Ако го знаех, нямаше да го подмина просто така, нали? — измърмори Ковалски.

Тъкър обаче поклати глава.

— Полумесец и луна. Подобна емблема може да се види на повечето арабски национални флагове. Обединените арабски емирства са ислямска страна. Дизайнът на островите може просто да представя този техен символ.

Пейнтър се съгласи с него.

— Той е прав, Грей. Но въпреки това ме убеди, че островът си заслужава да бъде проучен. Наредих на екип да събере информация за онова място. Вече намерих снимки в мрежата, показващи строящите се небостъргачи в централната част. Впечатляващо. Няколко вече са заети от различни фирми, а останалите места — от корпорации от цял свят. Доколкото виждам, охраната е доста сериозна.

— Именно затова поисках да тръгнем натам през нощта. Докато е тъмно.

— Идеята не е добра. — Пейнтър звучеше така, сякаш четеше доклад. — Разполагат с радарна система за наблюдение, обхващаща целия остров. Ще ви засекат от километър и половина.

— В такъв случай трябва да приближим максимално и да използваме водолазни костюми, за да…

— Май мога да предложа по-добър начин — каза Пейнтър и въздъхна дълбоко. — В района има един човек, с когото ще се свържа. Името му се появи при първоначалното събиране на информация от Дубай. Занимава се с изваждане на потънали съдове и товари. Има две подводници, с които може би ще ви помогне да стигнете до Утопия. В момента се занимава с проучване на морското дъно за някакъв подводен хотел, чието строителство тече в момента.

— „Хидрополис“ — каза Грей, спомняйки си последното допълнение към морските чудеса на Дубай.

— Именно.

Съдейки по гласа му, Пейнтър не беше особено склонен да ангажира трета страна, особено този човек.

— Директоре, ако му нямате доверие…

— Не е това. Може да му се вярва. Работил е върху множество свръхсекретни проекти за правителството и дори за военните.

— Тогава какъв е проблемът?

Последва нова тежка въздишка.

— Той е бивш приятел на Лиза.

Ковалски се извърна и измърмори под нос:

— Сега се вкарахме във филм.