Джеймс Ролинс
Кръвна линия (40)

34.

4 юли, 12,00 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Не се чу никакъв гърмеж — само пукането на балон. Дори този звук стресна всички на подиума.

Но не и Тъкър.

Той очакваше този сигнал. Използва момента, за да натисне копчето на предавателя в джоба си. Малките капси под бялото поло на президента експлодираха. Пакетчета с кръвта на президента се пръснаха на гърба му и плиснаха съдържанието си.

Първата дама изпищя, част от кръвта изпръска лицето й.

Агентите на Сикрет Сървис незабавно наобиколиха президента от всички страни, поеха го и го свалиха от платформата. Тъкър беше изблъскан; Каин успя да отскочи настрани.

Друг кордон образува жив щит, защитаващ президент, когото измъкваха оттам. Агенти се струпаха около първата дама и бързо я поведоха в друга посока.

Тъкър потупа крака си, за да повика Каин, и се втурна след групата на президента. Сред публиката цареше хаос, внезапното насилие беше сварило всички неподготвени. Хора викаха, деца се криеха зад телата на родителите си, едно барбекю бе преобърнато и подпали близкия навес. Но мнозинството присъстващи бяха военни или бивши военни. Повечето от тях сигурно се бяха оказвали под обстрел.

Те направиха място за оттеглянето на ранения си главнокомандващ; някои дори се включиха в живия щит, за да защитят поразения президент.

Антуражът стигна до паркинга и колоната. Както беше планирано, Отделът за електронно противодействие на Сикрет Сървис, предназначен за предотвратяването на евентуални въздушни атаки, задейства арсенала си от инфрачервени димни гранати и създаде дебела димна завеса, която да защити президента в последния етап от придвижването му към чакащите линейки.

В моментната суматоха двама агенти на Сикрет Сървис, които участваха в заблудата, замъкнаха президента в една от колите. Тъкър се качи отзад. Каин скочи след него.

Съседната линейка наду сирена и потегли с включени светлини. Мобилният команден и контролен център прати фалшиви инструкции и накара кортежа да я последва. Бронираните коли полетяха след линейката, докато местните правоохранителни сили блокираха улиците.

Тъкър гледаше през прозореца как бронираната президентска лимузина потегля през дима с допълнителен ескорт, за да откара първата дама, която сигурно не беше на себе си, след като простреляха съпруга й пред очите й. Налагаше се тя да бъде покрусената съпруга за камерите през следващите няколко часа.

Беше жестоко, но днес никой не биваше да научава за уловката.

Особено врагът.

Колкото и да бе изумително, Пейнтър бе организирал мащабната заблуда само за един ден. Използваше само онези, на които можеше напълно да се довери, беше се обърнал към шепа хора от различни разузнавателни служби, но като цяло операцията беше вътрешна работа на Сигма.

Агент на Сикрет Сървис помогна на президента да свали съсипаното поло. На лицето на Гант беше изписана болка. Причината стана ясна, когато свалиха тениската му и махнаха останките от капсите. Под лопатката му имаше сериозно изгаряне.

— Сър… — тревожно започна човекът от Сикрет Сървис.

Президентът махна с ръка.

— Нищо ми няма. По-добре това, отколкото куршум в главата.

Друг агент запали двигателя и потегли — без сирени и сигнални светлини. Движеха се в посока, обратна на тази, в която бе заминал кортежът. Първата линейка летеше към Университетската болница „Джордж Вашингтон“, където чакаше екип, който да продължи заблудата. Предстоеше да се обяви, че президентът е подложен на спешна операция на белия дроб и че шансовете му за оцеляване са малки. Не искаха да рискуват второ покушение и затова трябваше да представят нещата в лоша светлина. Но постановката не можеше да бъде продължавана дълго без опасност да бъде разкрит.

Затова си бяха дали срок от шест часа.

„Шест часа за разбиването на тайна организация, оцеляла векове наред“.

— Докладвайте — разнесе се в слушалката гласът на Пейнтър.

— Пратката е на сигурно място — отвърна Тъкър. Говореше по канал, кодиран с модифицирана версия на алгоритъма ССЕР-1, разработен от НАСА специално за президента. — А как стоят нещата с командир Пиърс?

— В момента работим по въпроса.

Тъй като знаеше предварително за покушението, Пейнтър беше разположил малки камери с висока разделителна способност, обърнати към балона. Камерите би трябвало да са записали минаването на куршума и да позволят незабавното изчисляване на траекторията му. Триизмерен лазерен модел на парка позволяваше на анализаторите на Сигма бързо да проследят пътя на куршума обратно до източника му.

Трябваше да открият командир Пиърс колкото се може по-бързо — не само заради собствената му безопасност, но и за да получат евентуална информация за действията на врага, а евентуално и за местоположението на внука на президента.

Тъкър изпитваше съжаление. Не можеше да се отърси от вината, че е оставил детето на Аманда. Смяташе да направи всичко по силите си, за да коригира грешката си.

Първата стъпка към тази цел бе да открият Грей.

Без информация от него цялото това представление нямаше да постигне нищо. След шест часа трябваше да обявят, че президентът е оцелял като по чудо, и щяха да изгубят малкото предимство, с което разполагаха в момента.

Тъкър знаеше, че Пейнтър не очаква с тези действия да изкорени напълно Кръвната линия, но и той имаше ясна цел, същата като Тъкър — да открие и спаси детето на Аманда и да разобличи всички въвлечени в тази мръсна афера.

Дори при такава ясно определена цел шансовете бяха изключително малки.

А без Грей изобщо не съществуваха.

— Определихме местонахождението му — прозвуча гласът на Пейнтър. — Сервизен бункер на офис сграда. На седемстотин метра разстояние.

Тъкър въздъхна с облекчение.

Погледна президента в очите.

— Открихме го, сър.

Джеймс Гант кимна и се намръщи.

— По-добре да не го губим.

12,01 ч.

Грей гледаше как люкът се отваря.

Снайперистката карабина още беше в ръцете му. Беше видял хаоса, последвал изстрела. Гледаше със затаен дъх, опасявайки се, че ще пуснат отровния газ и ще избият всички в парка. Когато не се случи нищо, заподозря, че заплахата в крайна сметка е била лъжа. Видя как Тъкър се изнася с президента, за да го отведе на сигурно място.

Моментално разбра ситуацията.

Инсценираха смъртта на държавния глава.

Рискован ход от страна на директора, но Грей разбираше защо е бил предприет. Действията ясно показваха колко голямо е отчаянието им. Сигурно вече проследяваха траекторията на куршума и щяха да се опитат да го открият с надеждата, че може да им достави допълнителна информация.

Това беше проблем.

„Не зная нищо повече от тях“.

Разбира се, стига Пейнтър да не подозираше за ролята на Робърт Гант в Гилдията. Директорът може и да се съмняваше, че фамилията на президента или някакъв вътрешен кръг от нея са замесени, но това не означаваше, че е наясно кой в администрацията е къртицата.

Грей се загледа в ръката си. Оставаше му още един патрон. Беше ли достатъчен, за да забави противника и да даде време на Пейнтър да го намери?

— Остави пушката! — разнесе се вик отдолу. — Покажи си ръцете!

— Къде ме водите? — извика в отговор той, мъчейки се да протака и да изкопчи допълнително информация.

Отговорът го шокира — в буквалния смисъл. Електрическият удар в ухото го ослепи, мускулите на челюстта му се стегнаха, коленете му се подгънаха и Грей се просна на пода.

— Остави пушката — повтори гласът. — Покажи си ръцете.

Грей запълзя по корем и показа ръцете си през отвора. Дишаше тежко и с мъка.

— А сега слез по сервизната стълба.

Грей се забави — не защото го болеше да се движи, а за да спечели време. Спусна крака в отвора и затърси първата скоба.

— Беше предупреден — каза охранителят.

Грей се приготви за нов шок, но вместо това механичен глас започна обратно броене в имплантираната слушалка.

Десет… девет… осем…

Това беше таймерът за пластичния експлозив в дясното му ухо. Явно онзи, у когото се намираше предавателят, бе излязъл от десетметровия обхват. Принуждаваха го да го последва, сякаш го дърпаха на електрически повод.

Нямаше друг избор, освен да се подчини. Посегна към запушеното си ухо. Знаеше, че няма да бъде от никаква полза за Сигма, ако половината му череп липсва. Трябваше да остане жив и да направи всичко възможно да научи повече — а това означаваше, че трябва да действа бързо.

… седем… шест… пет…

Заряза скобите и се плъзна направо по перилата. Краката му достигнаха бетонния под на коридора, когато броенето стигна до три.

И слава Богу, престана.

Беше заобиколен от войници в черно, с готови за стрелба оръжия. Един от тях, с латексови ръкавици, забърза нагоре по стълбата и огледа помещението.

— Пушката е на място, има и кръв за ДНК анализ — докладва той и слезе обратно долу. Държеше спринцовка в едната си ръка и сега я прибра, потулвайки всички следи. — Чисто е.

Лидерът на екипа пристъпи напред. Беше цяла глава по-висок от останалите и имаше татуирано разпятие на врата. Прибра в джоба си някакво устройство с големината на пакетче дъвки.

„Предавателят“.

— Мърдай — нареди той.

Пистолетите накараха Грей да се подчини и да слезе по стълбите в някакво подземие до скрита врата, водеща към тунели.

Той се загледа в затварящата се зад него врата. Надяваше се, че планът му е проработил.

Беше се забавил и обратното броене започна отново.

Десет… девет… осем…

Подобно на куче на каишка, Грей забърза послушно.

Засега.

12,32 ч.

— Докладвайте — нареди Пейнтър от комуникационния център на Сигма.

— Пристигнахме на място — съобщи ръководителят на екипа. — Бункерът е празен. Няма следа от командир Пиърс. Само снайперистка карабина и няколко капки кръв.

Пейнтър затвори очи и се опита да потисне отчаянието, че е изгубил следата на Грей. Вместо това насочи вниманието си към онова, с което разполагаха.

„Карабина и кръв“.

Пейнтър разбра.

Смятаха да хвърлят вината за покушението върху Грей и съответно да унищожат репутацията на Сигма. Но подобно на всяка партия шах, сега бе ред на Пейнтър.

— Вземете пушката и я донесете тук — нареди той. — Заличете кръвта и почистете мястото. По възможно най-бързия начин.

Хаосът след атаката още беше в разгара си, но не след дълго някой следователски екип щеше да открие скривалището на снайпериста. Екипът му трябваше дотогава да е приключил. Пейнтър нямаше намерение да позволява на паниката да отклони вниманието му.

Знаеше, че Грей също ще остане съсредоточен.

— Преди да започнете почистването, претърсете внимателно всеки квадратен сантиметър от помещението — нареди Пейнтър. — Доколкото познавам Грей, трябва да е оставил някаква следа.

— Разбрано.

Пейнтър прекъсна връзката и се обърна към Джейсън Картър, който стоеше на прага на кабинета на Кат.

— Поеми нещата тук. Уведоми ме, ако стане нещо.

„Сякаш вече не е станало“.

— Всичко е под контрол — увери го Джейсън.

Пейнтър забърза по стълбите към най-долното ниво.

Президентът Джеймс Гант вече се намираше там заедно с дъщеря си.

Беше пристигнал тайно преди няколко минути. Смитсъновият замък беше затворен за целия ден специално за тази цел. Никой не обръщаше внимание на обслужващия персонал в сградата; никой не ги беше видял да влизат в специалния асансьор, който водеше до командните бункери на Сигма. Засега всички вярваха, че президентът лежи на операционната маса в болницата и че шансовете за оцеляването му са нищожни.

Комуникационният център на Пейнтър следеше събитията, за да е сигурно, че заблудата продължава, като при нужда се намесваше деликатно. Но подобна измама не можеше да продължи вечно без риск от разкриване. След по-малко от шест часа всичко трябваше да приключи.

Със съзнанието, че времето изтича, Пейнтър се върна в болничното помещение. Двама агенти на Сикрет Сървис пазеха в коридора; друг беше застанал на пост при асансьора. Четвъртият стоеше вътре в малката стая.

Гант беше седнал на леглото на Аманда и държеше ръката й. Беше свалил комбинезона на чистач и носеше смачкани тъмносини панталони и нечия сива риза. Аманда все още ту идваше на себе си, ту се унасяше и се намираше под наблюдението на невролога, който още беше загрижен за субдуралния хематом.

В момента младата жена спеше.

Гант вдигна очи, щом Пейнтър влезе.

— Каза няколко думи, когато дойдох. Още се тревожи за бебето си.

— Всички се тревожим.

Президентът кимна.

— Някакви вести от екипа на място? Намерили ли са вашия човек?

На Пейнтър никак не му се искаше да попарва надеждата в очите на бащата, но за днес беше приключил със заблудите.

— Нямало го е. Но се надявам да е оставил някакви следи. Би трябвало всеки момент да разберем.

Гант въздъхна и отново се обърна към дъщеря си. Заговори бавно, с голямо съжаление:

— Аз я изкарах под прожекторите и превърнах детството й в спектакъл, в мишена за пресата. И още нямам време за нея. Нищо чудно, че се разбунтува. Нищо чудно, че избяга, без да каже нито дума. Нима съм спечелил по някакъв начин доверието й? — Вдигна очи и избърса една сълза, но нито за миг не пусна ръката й. — Обещах й, че ще открия Уилям. Не искам да я разочаровам отново.

Пейнтър приближи и постави ръка на рамото му, като мислено се закле да направи всичко по силите си.

— Онова, което сториха на нея, на семейството ми… — рече Гант. — Ако открия кой е организирал всичко това, кой е измъчвал момичето ми, ще ги накарам да съжаляват до края на дните си. Няма да има бърза смърт. Ще страдат, както никой друг не е страдал. Ще превърна живота им в ад на земята.

Пейнтър знаеше, че ако има някой, който е в състояние да направи това, този някой беше именно президентът Джеймс Гант.

Внезапна суматоха ги накара да се обърнат.

Джейсън влетя задъхан в стаята.

— Директоре. — Младежът не спря и за миг, а продължи покрай леглото към съседния кабинет. — Лайнъс току-що попадна на нещо.

Пейнтър се беше заразил от възбудата му. Нужна му беше секунда, за да си спомни, че Лайнъс бе помощникът на Джейсън в онази програма за идентифициране на автомобили. Надеждата пламна отново в него.

„Какво са открили?“

Втурна се след Джейсън в лекарския кабинет. Хлапето вече беше при компютъра и пръстите му летяха над клавиатурата.

— Какво има? — попита Пейнтър.

Президентът също спря на прага и се заслуша.

— Ще ви покажа — каза Джейсън, без да спира да пише. — Именно затова дойдох тук. Лайнъс проверява всички основни пътища от Чарлстън и търси дали онзи форд не е засечен отново. Проблемът е, че колкото повече се отдалечаваш от града, толкова повече стават и променливите — колата може да тръгне по различни пътища, които се разделят като клони на дърво.

— Какво намерихте? — натисна го Пейнтър.

— Това. — Джейсън посочи екрана. Там имаше ясна снимка на предницата на един „Форд Експлорър“. — Колата е заснета от камера на подвижен мост край Оринджбърг, Южна Каролина.

През предното стъкло се виждаше Лиза, седнала зад волана. Сърцето на Пейнтър затуптя по-бързо от облекчение и ужас едновременно. До нея седеше някакъв мъж, който бе вдигнал неестествено ръце зад себе си, сякаш се протягаше. Или може би беше вързан.

— Намерили сте я — промълви Пейнтър. — Кога е направена снимката?

Джейсън го погледна смутено и разтревожено.

— Преди два дни… на датата, когато доктор Къмингс беше отвлечена в Чарлстън.

— Коя е доктор Къмингс? — попита президентът от вратата.

„Тя е всичко за мен“.

На глас Пейнтър отговори:

— Една от агентите, изпратени да проучат Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън.

Физиономията на Гант стана мрачна. Вероятно си спомни записа, който беше видял — с жените, потопени в резервоарите с гел.

Джейсън привлече вниманието му отново към снимката и посочи.

— Ето това ме развълнува най-много.

Пейнтър се наведе към екрана.

— Табелката с номера.

— Абсолютно ясно заснета. Казах на Лайнъс да пусне търсене на джипиеса на колата, за да видим дали ще успеем да я открием. Би трябвало…

На екрана се появи диалогов прозорец.

— Мисля, че е това — Джейсън щракна върху връзката.

Фордът изчезна и се смени с карта. На нея премигващ син кръг се движеше към границата, където ъгълът на Южна Каролина се пъхаше между Джорджия и Северна Каролина. Накрая кръгът се превърна в малък триъгълник дълбоко в планините Блу Ридж.

Президентът също се беше приближил до екрана.

— Можеш ли да увеличиш и да разбереш адреса? — обърна се Пейнтър към Джейсън.

— Не е необходимо — обади се Гант. — Знам къде е това. Мое фамилно имение. Фльори ла Монтен.

Преди Пейнтър да успее да отвори уста, мобилният му телефон избръмча. Той вдигна и бе свързан с командира на екипа в Арлингтън.

— Директоре, открихме нещо.

И без това разтуптяното сърце на Пейнтър заби още по-бързо.

— Какво?

— Направих снимка. Вече ви я изпратих.

Пейнтър нареди на Джейсън да изтегли фотографията.

Докато чакаха, командирът обясни:

— Беше надраскана върху пода при люка. Почти невидима за невъоръжено око, но заблестя под ултравиолетовата светлина. Мисля, че е написано с пластичен експлозив.

— Пластичен експлозив ли?

— Да, сър. Взех малко проба с четка. Съдейки по плътността и вкуса, би трябвало да е точно това.

Джейсън ги прекъсна.

— Готово.

Снимката се появи в горния ъгъл на монитора. Три букви, сияещи слабо върху тъмния бетон.

— РЛГ — прочете Пейнтър на глас. — Какво означава това?

Отговорът дойде отново от президента. Гласът му трепереше от шока.

— Това са инициалите на брат ми. Робърт Лий Гант.

Пейнтър се обърна и го погледна в очите. И двамата знаеха, че някой от фамилията Гант е замесен в цялата каша, но и през ум не им беше минавало, че този някой е толкова близък с първото семейство.

Гант се загледа в дъщеря си, сякаш мислеше същото — само че при него ножът се беше забил по-дълбоко и право в сърцето.

— Не можем да сме сигурни за брат ви — каза Пейнтър.

— Аз обаче мога — едва чуто отвърна Гант.

— Защо?

Гант посочи долната част на монитора. Картата още беше там.

— Боби замина за фамилното имение за празника, за да се спаси от тълпите покрай честването. Тръгна преди два дни. Каза, че отивал на лов.

— Във Фльори ла Монтен?

Гант изглеждаше изпит и пребледнял.

— Никой вече не използва френското име — мрачно рече той. — Всички го наричат просто Хижата.