Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (9)

Училище

— Когато разглеждаме възможността за масово измиране, причинена от метеор — говореше Ричард Левин, — трябва да си зададем няколко въпроса. Първо, има ли на нашата планета кратери от метеори, по-широки от деветнайсет мили в диаметър, т.е. с най-малкия размер, който би могъл да предизвика подобна катастрофа в световен мащаб. Второ, ако има такива кратери, дали са се образували по време на процеса на измиране. Оказва се, че на Земята съществуват няколко кратера с подобни размери и пет от тях съвпадат по време с известните периоди на масово измиране.

Кели Къртис се прозина в полумрака на класната стая на седми клас. Беше подпряла брадичката си на лакти и полагаше усилия да не заспи. Вече знаеше за тези неща. На телевизионния екран пред учениците се виждаше голяма царевична нива, снимана от височина. Извитите й очертания едва личаха. Позна го — беше кратерът в Мансън. В тъмнината се разнесе записаният глас на доктор Левин:

— Това е кратерът в Мансън, Айова, образувал се преди шейсет и пет милиона години, точно по времето, когато динозаврите са изчезнали. Но дали този метеор ги е убил?

Не, помисли си Кели и отново изпусна една прозявка. Вероятно онзи на полуостров Юкатан. Този в Мансън беше твърде малък.

— Сега смятаме, че този кратер е твърде малък — продължаваше гласът на доктор Левин. — Той не би могъл да предизвика подобно сътресение и в момента нашият кандидат е кратерът край Мерида, на полуостров Юкатан. Трудно е да си го представим, но сблъсъкът изпразнил целия Мексикански залив и предизвикал приливни вълни с височина близо седемдесет метра, които залели сушата. Било е невероятно. Все пак и около този кратер има спорове, особено по отношение на пръстеновидната му структура и смъртността на фитопланктона в океанските депозити. Може да ви звучи сложно, но засега не мислете за това. Ще се спрем на този проблем по-подробно след време. Е, стига за днес.

Запалиха осветлението. Учителката, госпожа Мензес, излезе пред класа и изключи компютъра, който управляваше телевизионната лекция.

— Е — каза тя, — радвам се, че доктор Левин ни предостави този запис. Предупреди ме, че може да не успее да дойде навреме за днешния час, но той със сигурност ще е с нас отново, когато се върнете от пролетната ваканция следващата седмица. Кели и Арби, вие помагате на доктор Левин… това ли каза и на вас?

Кели хвърли поглед към Арби, който се бе свил на чина си и се цупеше.

— Да, госпожо Мензес — отговори Кели.

— Добре. Е, слушайте всички. Домашното за след ваканцията е от седма глава… — разнесоха се стенания и пъшкане. — Както и всички упражнения в края на първа и втора част. Когато дойдете, искам всички да сте с домашно. Приятна пролетна ваканция. Ще се видим след седмица.

Чу се звънец. Децата наскачаха от местата си, столовете застъргаха по пода, класната стая изведнъж се изпълни с шум.

Арби се приближи до Кели и я изгледа тъжно. Беше цяла глава по-нисък от нея — най-ниският в класа. И най-малкият. Кели беше на тринайсет, като останалите седмокласници, а Арби само на единайсет. Беше много умен и затова бе прескочил два класа. Носеха се слухове, че ще прескочи още един. Арби беше гений, особено с компютрите.

Той мушна химикалката в джоба на бялата си риза и намести очилата с рогови рамки на носа си. Арби Б. Бентън беше чернокож. И двамата му родители бяха лекари в Сан Хосе и винаги полагаха всички усилия синът им да е облечен спретнато, като колежанско хлапе или нещо подобно. Каквото, разсъждаваше Кели, вероятно щеше да стане след година-две, както беше тръгнал.

В присъствието на Арби Кели винаги се чувстваше недодялана и неумела. Беше принудена да носи старите дрехи на сестра си, които майка им беше купила от някакъв евтин магазин преди милион години. Трябваше да носи дори старите й маратонки „Рийбок“, които бяха толкова протрити и мръсни, че бе невъзможно да се изчистят дори и след пералнята. Кели сама переше и гладеше дрехите си — майка й никога нямаше време за това. През по-голямата част от времето тя не си и беше у дома. Кели гледаше със завист изгладените панталони на Арби, идеално лъснатите му обувки и въздишаше.

Независимо че му завиждаше обаче, той беше единственият й истински приятел — едничкият, който смяташе, че няма нищо лошо във факта, дето е умна. Кели се безпокоеше, че той ще прескочи направо в девети клас и тя няма да може да го вижда.

Арби продължаваше да се цупи. Вдигна поглед към нея и попита:

— Защо го няма доктор Левин?

— Не зная — отговори тя. — Може би нещо се е случило.

— Какво например?

— Нямам представа. Нещо.

— Но той обеща да дойде — каза Арби. — За да ни заведе на полевите изпитания. Получихме разрешение и всичко беше уредено.

— Е, и? Пак можем да отидем.

— Но той трябваше да е тук — продължи да настоява Арби. Кели познаваше това поведение. Приятелят й бе свикнал възрастните да държат на думата си. Можеше да разчита и на двамата си родители. Кели нямаше подобни проблеми.

— Има ли значение, Арби? — каза тя. — Хайде да идем при доктор Торн сами.

— Смяташ ли?

— Разбира се, защо не?

Арби се поколеба.

— Може би най-напред трябва да се обадя на майка ми.

— Защо? — учуди се Кели. — Знаеш, че ще ти каже да се прибираш у дома. Хайде, Арби, нека идем и толкова.

Арби продължи да се колебае. Можеше и да е умен, но всяка промяна в плановете винаги го безпокоеше. Кели знаеше, че ще продължи да се противи и мърмори, ако тя все така настоява да отидат сами. Трябваше да почака, докато вземе решението сам.

— Добре — каза той накрая. — Да идем да видим Торн.

Кели се усмихна.

— Ще те чакам отпред. Пет минути!

 

 

Докато слизаше по стълбите от втория етаж, отново чу песничката:

— Кели е мозък и половина, Кели е мозък и половина…

Вдигна глава високо. Беше глупачката Алисън Стоун и тъпите й приятелки. Стояха в долния край на стълбището и я дразнеха.

— Кели е мозък и половина, Кели е мозък и половина…

Мина покрай момичетата, без да им обръща внимание. Наблизо видя мис Ендърс, отговорничката за дисциплината във фоайето, която не им обръщаше никакво внимание, както винаги, при все че мистър Каноса, заместник-директорът, напоследък бе издал изрична заповед, забраняваща децата да се дразнят едни други.

Момичетата продължаваха да припяват зад гърба й:

— Кели е мозък, Кели е мозък… компютърна кралица… с малка главица… позеленяла от зор… — И заприпадаха от смях.

Малко по-нататък, край вратата, видя Арби, стиснал кълбо сиви кабели в ръка. Забърза нататък.

— Не им обръщай внимание — каза той, когато Кели застана до него.

— Те са тъпачки.

— Точно така.

— Не ми пука и без това.

— Знам. Просто не им обръщай внимание.

Момичетата зад тях продължаваха да се заливат в смях.

— Арби и Кели… зубкат онемели… хрупат математика…

Излязоха навън, на слънчевата светлина и подигравателните викове милостиво се изгубиха във врявата на прибиращите се у дома деца. На паркинга чакаха жълтите училищни автобуси, момчета и момичета тичаха към колите на родителите си, спрени покрай бордюра. Суматохата беше голяма.

Арби се наведе, за да не го удари полетелият към главата му диск за игра на фризби, и погледна към улицата.

— Ето го пак — каза той.

— Не го гледай — обади се Кели.

— Няма, няма.

— Спомни си какво каза доктор Левин.

— Боже, Кели, не забравям толкова бързо, нали?

На отсрещната страна на улицата отново беше паркиран обикновеният сив форд, който често виждаха през последните два месеца. Зад волана седеше същият човек с брадясало лице и се преструваше, че чете вестник. Кели смяташе, че тъкмо той беше причината доктор Левин да поиска от нея и Арби да му помагат.

 

 

Левин им бе обяснил, че работата им ще е да му помагат да носи апаратурата си, да копират на ксерокса учебните материали за класа, да събират домашните работи и други подобни. Те смятаха, че е голяма чест за тях да работят за доктор Левин — истински учен, — така че се съгласиха с радост.

Оказа се обаче, че няма какво да се прави за класа — доктор Левин вършеше тези неща сам. Вместо това ги изпращаше да изпълняват дребни поръчки. Обясни им, че трябва да избягват брадатия мъж в колата. Това не бе трудно — онзи изобщо не им обръщаше внимание. Защото бяха хлапета.

Доктор Левин им бе казал, че мъжът от колата го следи във връзка с арестуването му, но Кели не вярваше — майка й беше арестувана два пъти за шофиране в нетрезво състояние, но никой не я бе следил. Кели не знаеше защо този човек наблюдава доктора, но беше повече от ясно, че Левин се занимава с някакви тайни изследвания и не иска никой да научи за тях. Знаеше едно — доктор Левин не се интересуваше особено от занятията, които водеше в училище. Най-често преподаваше разсеяно, а понякога влизаше в училището, даваше им урока, записан на касета, и си отиваше. Никой нямаше представа къде ходи в тези дни.

Нещата, които искаше те да му вършат, също бяха тайнствени. Веднъж отидоха до Станфорд и взеха от един професор някакви малки пластмасови квадратчета. Пластмасата беше лека и някак пореста. Друг път ги изпрати в центъра на града, в един магазин за електроника, за да вземат някакво триъгълно устройство. Продавачът беше нервен, като че ли вършеше нещо незаконно или кой знае какво. Веднъж трябваше да вземат цилиндрична метална кутия, която приличаше на кутия за пури. Не се сдържаха и я отвориха, а вътре видяха запечатани пластмасови ампули с жълтеникава течност, на които беше отпечатан международният знак за биологична опасност и бе написано: ВНИМАНИЕ, СИЛНА ОТРОВА! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

Повечето от поръчките обаче бяха най-обикновени. Често ги изпращаше в библиотеките в Станфорд, за да му носят ксерокопия от материали на най-различни теми — направата на японските мечове, рентгенова кристалография, мексиканските прилепи вампири, вулканите в Централна Америка, океанските течения на Ел Ниньо, размножителния период на дивите планински овце, токсичността на морската краставица, конструкцията на готическите катедрали…

Доктор Левин не им обясняваше защо се интересува от тези неща. Понякога ги връщаше ден след ден, за да търсят още материали по дадена тема, а после изведнъж я изоставяше и никога повече не я споменаваше. И се залавяше с нещо друго.

Разбира се, те можеха да си обяснят някои неща — голяма част от въпросите имаха нещо общо с превозните средства, които доктор Торн правеше за експедицията на доктор Левин. Повечето обаче бяха пълна мистерия.

Понякога Кели се чудеше как брадясалият би си обяснил всичко това. Питаше се дали той не знае нещо неизвестно за тях. В действителност обаче този човек й се струваше някак ленив — така и не разбра, че тя и Арби помагат на доктора.

Сега той гледаше към входа на училището и не им обърна никакво внимание. Стигнаха до края на улицата и седнаха на пейката, за да чакат автобуса.