Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (54)

Разоряването на комарджията

Докато се изкачваха по пътеката, Малкълм превключваше на монитора изображенията от пръснатите из острова камери. Търсеше Доджсън.

— Какво е положението? — попита Левин по радиото.

— Взели са едно яйце — отговори Малкълм. — Наложи се да застреляме и едното от малките.

— Значи две от общо… колко? Шест?

— Да.

— Честно казано, бедата не е голяма… стига да не направят още нещо.

— В момента ги търсим — отвърна Малкълм навъсено.

— Нямаше как да не се случи, Иън — намеси се Сара. — Знаеш, че не можеш да наблюдаваш животните, без да промениш нищо. Просто е невъзможно.

— Разбира се — кимна Малкълм. — Това е може би най-голямото научно откритие на двайсети век. Човек не може да изследва каквото и да било, без да го промени.

Още от времето на Галилей учените смятаха, че са обективни наблюдатели на околния свят. Това личи дори в начина, по който са писали научните си доклади: „Наблюденията показаха…“ Като че ли е без значение на кого са го показали. Този неутрален стил бе властвал в продължение на триста години. Науката е била смятана за обективна и никой не бе допускал, че ученият може да влияе върху резултатите, които описва.

Тъкмо тази обективност отличаваше точните науки от хуманитарните или от религията — области, в които личното мнение на наблюдателя е от основна важност.

През двайсети век обаче тази разлика е изчезнала. Научната обективност вече я няма, дори и на най-фундаментално равнище. Физиците знаят, че е невъзможно да измериш една елементарна частица, без тя да се промени — приборите, с които измерваш местоположението й, променят нейната скорост. Ако решиш да измериш скоростта й, променяш местоположението й. Тази основна истина е наречена „Принцип за неопределеността на Хайзенберг“ — каквото и да изследваш, то се променя. В края на краищата беше станало ясно, че всички учени са част от вселената, която не допуска безучастни наблюдатели.

— Знам, че обективността е невъзможна — каза Малкълм нетърпеливо. — Не това ме безпокои.

— А какво тогава?

— Безпокои ме разоряването на комарджията — отговори Малкълм, втренчен в монитора.

Разоряването на комарджията беше статистическо явление, предизвикващо много дебати, което имаше сериозни последствия както за еволюцията, така и за ежедневието.

— Да приемем, че играеш на „ези-тура“ — обясни той. — Всеки път, когато монетата падне с цифрата нагоре, печелиш долар, когато падне обратно, губиш долар.

— Добре.

— Какво ще стане след време?

Сара сви рамене.

— Шансовете да се падне едното или другото са равни. Значи може да печелиш, може и да губиш. В края на краищата обаче ще си на нула — каза тя.

— За жалост не е така — възрази Малкълм. — Ако играеш достатъчно дълго, винаги ще загубиш. Комарджиите неизбежно се разоряват. Затова казината не фалират. Въпросът е обаче какво става с времето. Какво става през периода, преди играчът да се разори окончателно.

— Е? — подкани го тя. — Какво става?

— Ако проследим развитието на играта, ще видим, че в дадени периоди комарджията печели, а в други губи. С други думи, всичко на този свят се случва в последователности. Явлението е реално и се наблюдава навсякъде… във времето, приижданията на реките, в бейзбола, в сърдечния ритъм, на борсата, ако щеш. Щом нещо тръгне зле, тенденцията е да върви зле. Както казват възрастните хора, злото никога не идва само. Теорията за комплексността ни внушава, че това е вярно. Лошите неща се групират. Нещата отиват по дяволите заедно. Това е истинският свят.

— Какво искаш да кажеш в такъв случай? Че отиваме по дяволите?

— Може би — отговори Малкълм и се намръщи. — Благодарение на Доджсън. Какво стана с тези кучи синове все пак?