Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (59)

Стадото

Когато стигна до разклона, Кинг въздъхна с облекчение и подкара червения джип вляво. След малко излезе на широк кален път. Позна го веднага — това бе същият, който минаваше по билото и водеше към лодката. Погледна наляво и пред очите му се разстла цялата долина. Лодката още беше на мястото си! Отлично! Извика възторжено и настъпи педала рязко, изпълнен с облекчение. На палубата се виждаха моряците, които се взираха в небето. Въпреки че скоро щеше да се разрази буря, изглежда, не се готвеха да тръгват. Сигурно чакаха Доджсън.

Е, помисли си, това е добре. Щеше да е при тях подир няколко минути. След като толкова време се бе движил в джунглата, сега най-накрая можеше да види точно къде се намира. Пътят минаваше високо по билото на един от вулканичните хребети. Тук, горе, почти нямаше растителност и от завоите на пътя се виждаше почти целият остров. На изток беше долината, с реката и лодката. На запад се виждаха лабораторията и двете каравани на Малкълм, спрени недалеч. Помисли си, че така и не бяха разбрали какво прави тук Малкълм. Не че сега имаше някакво значение. Кинг искаше да се махне. Сега само това беше важно. Вече чувстваше палубата под краката си. Може би някой от моряците щеше да извади и бутилка бира. Хубава студена бира, докато се отдалечават по реката, за да се махнат от този проклет остров. Ще вдигне наздравица за Доджсън, непременно. Може би, помисли си, ще изпия две бири.

Кинг взе един завой и видя стадо животни, застанали едно до друго на пътя. Бяха някакви зелени динозаври, високи около метър и половина, с големи обли глави и множество малки рогчета. Напомняха му зелени водни биволи. Бяха много. Натисна рязко спирачката. Джипът поднесе и спря.

Зелените динозаври го погледнаха, но не помръднаха. Животните стояха на пътя лениво, доволно. Кинг чакаше, стиснал кормилото. След малко натисна клаксона и мигна няколко пъти с фаровете.

Животните не реагираха.

Бяха странни на вид — с гладките си издути чела и множеството рогчета. Гледаха го глупаво като крави. Включи на скорост и потегли бавно, с надеждата да си пробие път между тях. Животните не се отдръпнаха. Най-накрая бронята опря в едно от тях, то изпръхтя недоволно, направи две крачки назад и блъсна джипа с рогата си — с всички сили!

Боже, каза си Кинг. Би могло да пробие радиатора, ако той не внимава. Отново спря джипа и остави мотора да работи. Животните нямаха никакво намерение да се отместят от пътя. Няколко от тях се излегнаха. Не би могъл да мине през тях. Хвърли поглед към реката и лодката, която беше на не повече от километър. Не си бе представял, че е толкова близо. Сега обаче забеляза и нещо друго — моряците се суетяха по палубата, прибираха стрелата на крана за разтоварване, закрепваха я на мястото й. Готвеха се да отплават!

По дяволите! Отвори вратата и слезе, заряза джипа по средата на пътя. Животните веднага скочиха на крака и най-близкото се втурна напред. Удари отворената врата, затръшна я и остави върху ламарината дълбока хлътнатина. Кинг се добра до края на пътя, за да установи, че се намира на ръба на отвесна пропаст, дълбока поне петдесет метра. Не би могъл да слезе, поне не на това място. Малко по-нататък склонът не беше толкова стръмен. В това време обаче животните заобиколиха джипа от всички страни. Нямаше какво да прави. Успя да отскочи навреме, точно когато едно от тях заби рога в стоповете и ги счупи.

Кинг се покатери на резервната гума, после на покрива. Трето животно удари джипа по средата, отзад, толкова силно, че го събори. Падна на земята. Динозаврите го наблюдаваха. Скочи веднага на крака и хукна към отсрещната страна на пътя, където имаше не много стръмен наклон. Пропълзя нагоре и се скри в храсталаците. Животните не го последваха, но каква полза? Беше не там, където би трябвало!

Трябваше да намери начин да стигне отсреща.

Изкачи се до върха на склона, с ругатни. Реши да си пробие път стотина метра напред, докато заобиколи дебелоглавите животни и след това да прекоси пътя. Само така щеше да се добере до лодката.

Почти веднага се оказа в гъста, непроходима джунгла. Спъваше се, падаше, ставаше, подхлъзна се надолу по кален скат, докато най-накрая загуби ориентация и не беше сигурен накъде да върви. Намираше се на дъното на овраг, а палмите наоколо бяха високи по десет метра. Нямаше никаква видимост. Обзе го страх, разбра, че се е заблудил. Тръгна през мокрите храсталаци, с надеждата да се ориентира отново.

Децата все още надничаха над парапета и наблюдаваха отдалечаващите се раптори. Торн дръпна Левин настрана и го попита тихо:

— Защо искаше да дойдем тук?

— За всеки случай — отговори Левин. — Това, че малкото е в караваната, може да доведе до неприятности.

— Какви неприятности?

Левин сви рамене.

— Нямам представа, това е проблемът. Общо взето обаче, родителите не обичат да вземат малките им, а тези родители са доста едри.

— Гледайте! Гледайте! — извика Арби в този момент.

— Какво има? — попита Левин.

— Там има човек!

Кинг излезе от джунглата запъхтян и тръгна през равнината. Най-накрая бе наясно къде се намира. Спря, мокър до кости и кален, за да си поеме дъх и да се огледа.

Разочарован, установи, че не е близо до лодката. Пред него се простираше обширна тревиста равнина, през която минаваше реката. Малко по-нататък пасяха няколко динозавъра, от рогатите — трицератопси. Като че ли бяха неспокойни. Възрастните клатеха глави и ревяха.

Реши да върви покрай реката, докато стигне до лодката, но трябваше да внимава с трицератопсите. Бръкна в джоба си и извади шоколадова вафла. Скъса опаковката, вперил поглед в големите животни. Щеше му се да не бяха там. Единственият въпрос, който се въртеше в главата му, беше колко време ще е необходимо, за да се добере до целта си. Реши да тръгва независимо от всичко. Закрачи през високата трева.

Тогава чу съскане. Идваше някъде отляво, от тревата. Усети и специфична миризма на мърша. Спря и се ослуша. Вафлата вече не му се струваше толкова вкусна.

Чу плискане на вода, откъм реката.

Обърна се, за да види какво става.

— Това е един от онези, от джипа — каза Арби. — Но какво чака?

От наблюдателницата ясно се виждаха тъмните силуети на рапторите, които се промъкваха през тревата на другия бряг на реката. Два от тях скочиха във водата и заплуваха към човека.

— О, не! — възкликна Арби.

Кинг видя два тъмни гущера, на ивици, да излизат от реката. Ходеха на задните си крака, с леки подскоци. Телата им се отразяваха във водата. Отваряха големите си челюсти и съскаха заплашително.

Той погледна нагоре по течението и видя, че още няколко влизат в реката и започват да плуват.

Хауърд Кинг заотстъпва заднишком във високата трева, обърна се и побягна. Тичаше задъхан, спъваше се… и изведнъж пред него се появи озъбената глава на друг гущер — съскаше и ръмжеше. Кинг смени рязко посоката, приклекна, но изведнъж гущерът скочи — толкова високо, че цялото му тяло се показа над тревата. Видя задните му крака, готови за удар, острите извити нокти.

Отново смени посоката — гущерът изпищя пронизително, приземи се зад него и се претърколи. Кинг продължи да бяга. Страхът му даваше сили. Чуваше ръмженето на гущера зад гърба си. Тичаше с всички сили — оставаха му двайсетина метра трева, после отново започваше джунглата. Имаше дървета — високи дървета. Би могъл да се покатери на някое от тях и да се спаси.

Някъде вляво се появи още един гущер, който се приближаваше по диагонал. Само главата му се показваше над тревата. Приближаваше невероятно бързо. Помисли си: няма да успея.

Но щеше да опита.

Втурна се към дърветата колкото му държат краката. Белите дробове го заболяха, едва дишаше. Оставаха само десет метра. Още малко.

И тогава отзад го удари нещо тежко, после почувства остра болка надолу по гърба и разбра — това бяха ноктите. Падна по очи, опита се да се претърколи, но животното го притискаше толкова здраво, че не можеше да помръдне. Болката стана нетърпима, смазваща, чуваше ръмженето съвсем близо.

Сетне почувства топлия дъх на тила си, чу хъркането и го обзе ужас. След това дойде някаква отпуснатост, дълбока, благословена сънливост. Всичко стана много бавно. Виждаше стръковете трева точно пред лицето си, като в сън. Гледаше ги с безразличие, лениво, сякаш нямаше нищо против режещата болка във врата си, сякаш му бе все едно, че там са топлите челюсти на животното. Струваше му се, че се случва с някой друг. Самият той беше на много мили разстояние. За миг се изненада, когато почувства как костите на врата му хрущят…

И стана тъмно.

Нищо.

— Не гледай — каза Торн, обърна Арби с гръб и го притисна към себе си, но момчето нетърпеливо се измъкна и продължи да гледа през парапета на наблюдателницата. Торн се опита да дръпне и Кели, ала тя не позволи.

— Не гледайте — повтаряше Торн. — Не гледайте!

Левин насочи бинокъла си към жертвата. Сега около тялото на човека ръмжаха пет раптора и настървено го разкъсваха. Единият откъсна окървавената яка на ризата му и я запрати назад с рязко движение на главата. Друг разтърси в челюстите си откъсната му глава и я пусна на земята. В далечината отново проблесна мълния. Левин не виждаше много добре какво точно става, но бе повече от ясно, че дори и да имаха някаква йерархична организация, рапторите я забравяха, когато разкъсваха плячка.

Всяко животно действаше само за себе си, освирепелите раптори се навеждаха, късаха месо, ръмжаха, хапеха се и се биеха помежду си. След миг едно от животните се отдели от останалите с нещо кафяво между зъбите. Изглеждаше учудено, но не преставаше да дъвче. После внимателно улови предмета в предните си лапи. Левин се вгледа в полумрака и установи, че животното ядеше шоколадова вафла. Харесваше му.

После се върна и отново заби окървавените си зъби в трупа. От далечния край на равнината заприиждаха още раптори, за да се включат в пиршеството. Тичаха с големи подскоци, ръмжаха, съскаха.

Левин свали бинокъла от очите си и погледна двете деца. Наблюдаваха кървавата сцена мълчаливо и съсредоточено.