Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (20)

Коста Рика

В Пуерто Кортес валеше като из ведро. Дъждът барабанеше по малкия метален навес край летището. Мокър до кости, Торн чакаше, а костариканският служител преглеждаше документите, отново и отново. Името му беше Родригес — младеж на двайсетина години, с униформа, която не му беше по мярка. Изглежда възможността да допусне грешка го изпълваше с ужас.

Торн погледна навън към пистата, където на меката сутрешна светлина се виждаше как прикрепят контейнерите към търбусите на два големи хеликоптера „Хюи“. Еди Кар беше там, на дъжда, заедно с Малкълм, и подвикваше на работниците, които притягаха скобите.

Родригес разлисти документите.

— Сеньор Торн, според написаното отивате на Исла Сорна…

— Да.

— И в контейнерите ви има само превозни средства?

— Да. Подвижни лаборатории.

— Сорна е необлагородено място. Няма бензин, няма магазини, няма дори пътища.

— Били ли сте там?

— Аз лично не. Хората тук не се интересуват от този остров. Той е див… само скали и джунгли. Дори няма къде да се пристане с лодка, освен при много хубаво време. Днес например не можете да отидете там.

— Разбирам — кимна Торн.

— Казвам ви го, за да се подготвите. Там ви очакват трудности.

— Мисля, че сме подготвени.

— Носите ли достатъчно бензин за автомобилите си?

Торн въздъхна. Защо да му обяснява?

— Да, разбира се.

— И сте само тримата? Доктор Малкълм, вие и вашият помощник?

— Точно така.

— И възнамерявате да останете по-малко от седмица?

— Да. По-вероятно е да са само два дни. Ако имаме късмет, можем да си тръгнем по някое време утре.

Родригес отново заби поглед в документите, сякаш се притесняваше да не е пропуснал нещо важно.

— В такъв случай…

— Има ли някакъв проблем? — попита Торн и погледна часовника си.

— Няма никакъв проблем, сеньор. Разрешителното ви е подписано от генералния директор на биологичните резервати. В ред са… — Родригес се поколеба. — Много е странно обаче, че изобщо сте получили подобно разрешение.

— Защо?

— Не съм наясно с подробностите, но преди няколко години на единия от островите станаха някакви неприятности и след това управлението на резерватите забрани достъпа на туристи до всички острови в района.

— Ние не сме туристи — отбеляза Торн.

— Разбирам, сеньор Торн.

Пак заразглежда документите.

Торн чакаше.

Навън на пистата контейнерите най-после бяха закачени за скобите и се издигнаха над земята.

— Е, сеньор Торн — каза Родригес, — желая ви успех.

— Благодаря — кимна Торн. Прибра документите в джоба си, наведе глава заради дъжда и хукна към пистата.

На около три мили от брега хеликоптерите се измъкнаха от пласта облаци и лъчите на утринното слънце ги обляха. От кабината на първия „Хюи“ Торн имаше идеална видимост. Съзря петте острова, разположени на различни разстояния от брега — назъбени скалисти възвишения, извисяващи се над бурния океан. Бяха по на няколко мили един от друг и несъмнено представляваха част от стара вулканична верига.

Натисна копчето на комутатора и попита:

— Кой от тях е Сорна?

Пилотът посочи напред.

— Наричаме ги Петте смърти. Исла Муерте, Исла Матансерос, Исла Пена, Исла Таканьо и Исла Сорна. Той е онзи големият, последният на север.

— Бил ли си там?

— Никога, сеньор. Все пак мисля, че има място за кацане.

— Откъде знаеш?

— Знам, че преди години летяха дотам. Американци.

— Не са ли били германци?

— Не. Германци не са идвали от… не знам. От войната. След това само американци…

— Кога е било това?

— Не съм сигурен. Може би преди десет години.

Хеликоптерът сви на север и мина над най-близкия остров. Торн видя назъбен вулканичен терен, обрасъл с гъста джунгла. Нямаше никакви признаци на живот или човешко присъствие.

— Местните хора смятат, че тези острови носят нещастие — продължи пилотът. — Нищо добро няма там. — Усмихна се и добави: — Но те са просто невежи. Суеверни индианци.

Полетяха над водата. Остров Сорна беше право пред тях. Без съмнение бе стар вулканичен кратер — оголен, обграден от сивкаво-червеникави скали, ерозирал конус.

— Къде пристават лодките?

Пилотът посочи скалите, в които се разбиваха вълните.

— На източната страна има много пещери, издълбани от водата. Местните хора наричат острова Исла Хемидо. Това означава „стенание“… заради звука, който издават вълните в пещерите. Някои от тях достигат почти до средата на острова и при хубаво време в тях може да се влезе с лодка. Днес обаче такова нещо е невъзможно.

Торн се замисли за Сара Хардинг. Ако бе решила да дойде, трябваше да пристигне малко по-късно същия ден.

— Днес следобед очакваме наша колежка… можете ли да я докарате?

— Съжалявам — отвърна пилотът. — Имаме работа в залива Хуан. Ще се приберем късно вечерта.

— Как би могла да дойде?

Пилотът присви очи и огледа морето.

— Може би с лодка. Вълнението се променя непрекъснато. Ако има късмет…

— А утре ще дойдете ли да ни вземете?

— Да, сеньор Торн. Ще пристигнем рано сутринта. Тогава вятърът е най-благоприятен.

Хеликоптерът приближи от западна посока и се издигна над зъберите край морето. Появи се вътрешността на Исла Гемидо. Приличаше на тази на останалите острови — вулканични хребети и оврази, гъсто обрасли с джунгла. От височина мястото изглеждаше красиво, но Торн си даваше сметка, че придвижването долу ще е дяволски трудно. Вторачи се в зеленината, за да открие някакви пътища.

Хеликоптерът се сниши над централната част. Торн не видя никакви постройки, никакви пътища. Спуснаха се към джунглата.

— Вятърът тук е много лош заради скалите на брега — обясни пилотът. — Можем да се приземим само на едно място. — Погледна навън и добави: — Аха. Ето го. Там.

Торн видя голо място, обрасло с висока трева.

— Кацаме — каза пилотът.