Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (71)

Добрата майка

При първата светлина на изгрева динозаврите се появиха от храстите и тръгнаха право към джипа. Бяха шест, птицечовки, високи по пет метра, с извити муцуни.

— Маязаври — отбеляза Левин. — Не знаех, че тук има такива.

— Какво правят?

Огромните животни се събраха около джипа и веднага започнаха да го чупят. Скъсаха останките от брезентовия покрив, захванаха да го клатят и блъскат.

— Не разбирам — каза Левин. — Това са хадрозаври. Тревопасни. Агресивността е нехарактерна за тях.

— Аха. Разбира се — изсумтя Торн.

В това време маязаврите успяха да обърнат джипа на една страна. Едно от животните се надигна, стъпи върху него и го смачка. При обръщането обаче от вътрешността изпаднаха два бели контейнера, които веднага привлякоха вниманието на маязаврите. Те се нахвърлиха върху тях и трескаво ги разкъсаха. Изглеждаха възбудени.

— Храна ли намериха? — попита Левин. — Някакво динозавърско лакомство?

Капакът на единия контейнер падна. Вътре имаше счупено яйце, от което се показваше сбръчкана плът. Маязаврите веднага станаха по-внимателни. Движенията им вече бяха предпазливи, деликатни. Започнаха да тръбят и сумтят.

Чу се скимтене.

— Това вече е майтап — каза Левин.

На земята се появи малко животинче. Тялото му беше светлокафяво, почти бяло. Опита се да се изправи, но веднага падна. Беше дълго едва трийсетина сантиметра и около шията му имаше кожни гънки. След миг до него изпадна второ животинче.

Сара въздъхна.

Един от маязаврите се наведе бавно и внимателно взе малкото в широката си човка. Без да я затваря, вдигна глава нагоре. Малкото се настани спокойно върху езика му и се заоглежда. Друго възрастно животно вдигна второто малко. Постояха още, сякаш се чудеха какво да правят и после си тръгнаха със силно тръбене.

След себе си оставиха смачкания преобърнат джип.

— Това слага край на проблема ни, струва ми се — отбеляза Торн.

— Да, така се — съгласи се Сара.

 

 

— По-зле е от челен удар — добави Торн и поклати глава. — Като че ли е смазан с парен чук. Тази машина не е предвидена за такъв род изпитания.

— Естествено — намеси се Левин. — Инженерите в Детройт не са могли да допуснат подобно нещо.

— Ще ми се да видя как нашата машина би понесла това.

— Имаш предвид усилената конструкция ли?

— Да — отвърна Торн. — Изчислихме всичко за страхотно натоварване. Страхотно. Моделирахме всичко с помощта на компютърни програми, добавихме специалните…

— Чакай малко — прекъсна го Сара и се обърна към него. — Какво имаш предвид?

— Другия джип.

— Какъв друг джип?

— С който дойдохме. Форд Експлорър.

— Разбира се! — възкликна Сара възбудено. — Има и друга кола! Напълно забравих за нея! Форда!

— Е, забрави я отново — каза Торн. — Снощи, когато отивах към караваните, стана късо. Минах през една локва и инсталацията гръмна.

— Е? Може би все още може да…

— Не — Торн поклати глава. — От късо съединение като това е отишла цялата инсталация. Това е електрически автомобил. Отишъл е по дяволите.

— Изненадана съм, че не сте сложили предпазители.

— По принцип се бяхме отказали от тях, макар че при този последен вариант… — Млъкна и поклати глава замислено. — Ами да! Невероятно!

— Значи има предпазители?

— Да, Еди ги монтира в последната минута.

— Значи джипът може да тръгне?

— Да. Вероятно… ако предпазителите се включат отново…

— Къде е? — попита Сара и тръгна към мотоциклета.

— Оставих го на пътя, който се спуска към наблюдателницата. Сара…

— Това е единственият ни шанс — прекъсна го тя. Намести слушалките и микрофона на главата си и избута мотоциклета до вратата. — Обади ми се по някое време. Аз отивам да докарам автомобила.

Застанаха до прозорците. Сара се метна на мотоциклета и подкара към хълма.

Левин я проследи с поглед.

— Според теб какви са й шансовете.

Торн поклати глава.

 

 

Радиостанцията изпращя.

— Джак?

Торн взе апарата.

— Да, Сара?

— Изкачвам се нагоре. Виждам… шест са.

— Раптори?

— Да. Те са… хм… слушай, ще опитам да намеря друг път. Виждам…

Чу се шум.

— Сара? — Радиостанцията прекъсваше.

— … нещо като пътека през джунглата… тук… мисля, че е по-добре…

— Сара? — извика Торн. — Станцията прекъсва.

— … тръгвам… късмет. Пожелайте ми късмет.

Чуха тихото жужене на мотоциклета. След това още един звук — би могло да е животински рев, но също така и смущение. Торн се наведе напред и прилепи радиостанцията към ухото си. След това нещо изщрака и апаратът млъкна.

— Сара? — извика Торн.

Не последва отговор.

— Може да я е изключила — предположи Малкълм.

Торн поклати глава.

— Сара?

Нищо.

— Сара, чуваш ли ме?

Чакаха.

Нищо.

— По дяволите! — изруга Торн.

 

 

Времето минаваше бавно. Левин стоеше до прозореца и гледаше навън. Кели спеше в един ъгъл. Арби бе легнал до Малкълм и също спеше, а Малкълм тананикаше монотонно.

Торн седна в средата на магазина и се облегна на плота с касовия апарат. От време на време вземаше радиостанцията и се опитваше да се свърже със Сара, но тя не отговаряше. Опита всичките шест канала. Нищо.

В края на краищата се отказа.

 

 

След известно време радиостанцията запращя.

— … проклети неща… никога не работят както трябва… по дяволите. — Пъшкане. — Не мога да разбера, какво…

Левин се надигна в другия край на помещението.

Торн грабна апарата.

— Сара? Сара?

— Най-накрая — въздъхна тя. — Къде се губиш, Джак?

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре.

— Нещо става с радиостанцията ти. Прекъсва.

— Така ли? Какво да направя?

— Опитай да затегнеш винтчето на капака за батериите. Вероятно се е разхлабило.

— Не… имах предвид какво да правя с колата.

— Какво? — попита Торн.

— Стигнах до джипа, Джак. Какво да правя сега?

Левин погледна часовника си.

— До идването на хеликоптера остават двайсет минути — отбеляза той. — Може би ще успее.