Серия
Джурасик парк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost World, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят

Американска. Първо издание

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

ISBN: 954-585-472-3

 

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 51

ИК „Бард“, София, 2003


На Каролин Конгър

„Това, което истински ме интересува, е дали Бог е имал избор, когато е създавал света.“

Алберт Айнщайн

„Дълбоко в режима на хаоса малки промени в структурата почти винаги предизвикват огромни промени в поведението. Да се контролира сложното поведение изглежда изключено.“

Стюарт Кауфман

„Болестните изменения са в същността си непредсказуеми.“

Иън Малкълм

Увод
„Смърт на границата К — Т“

В края на нашето столетие ставаме свидетели на забележителен научен интерес към изчезването на видовете.

Темата едва ли е нова — барон Жорж Кювие за пръв път показва, че изчезнали видове има още през 1786 г., малко след Американската революция. Учените приемат факта почти три четвърти век преди Дарвин да създаде теорията си за еволюцията. От Дарвин насам многото спорове около теорията му рядко засягат този въпрос.

Тъкмо обратното, изчезването на видовете се е смятало за нещо незначително като, да речем, кола, останала без бензин, за доказателство за неспособността им да се приспособят. Приспособяването става обект на активно изучаване и около него се разгарят бурни спорове, докато на изчезването на видовете така и не се обръщаше особено внимание. Какво би могло да се каже за него? В началото на 70-те години два фактора отново насочиха вниманието към проблема.

Първият беше осъзнаването, че човешките същества са твърде много и че те променят планетата с бърз темп — ликвидират естествените природни резервати, изсичат тропическите гори, замърсяват въздуха и водата, дори променят климата на планетата. При това изчезват много видове. Някои учени издигнаха предупредителен глас; други се чувстваха притеснени, но си мълчаха. Доколко би могла да издържи земната екосистема? Нима човешкият род върши неща, които в края на краищата ще доведат до изчезването му?

Никой не беше сигурен. Тъй като никой не се бе нагърбвал да изследва изчезването на видовете систематично, не бе ясно колко бързо е протичал този процес през отминалите геологически епохи. И учените се заеха да проучат тях, за да отговорят на тревожните въпроси на съвременността.

Вторият фактор бяха новите познания за смъртта на динозаврите. Дълго се смяташе, че те са изчезнали в сравнително къс период в края на кредата, преди приблизително шейсет и пет милиона години. Водеха се оживени спорове относно продължителността на периода, в който е станало това: някои палеонтолози изразиха мнение, че е бил катастрофално кратък, други — че динозаврите са измрели постепенно, в рамките на десет хиляди до десет милиона години, което едва ли е малко време.

Тогава, през 1980 г., физикът Луис Алварес заедно с трима свои сътрудници откри големи концентрации на елемента иридий в скалите от края на кредата и началото на терциера — така наречената „граница К — Т“. Иридият се среща рядко на Земята, но го има в изобилие в метеорите. Екипът на Алварес твърдеше, че присъствието на толкова много скали с иридий в „границата К — Т“ може да се дължи на сблъсъка на огромен метеор, много мили в диаметър, със Земята. Твърдеше се, че полученият вследствие на това облак прах е затъмнил небето, сложил е край на фотосинтезата, убил е растенията и животните и е унищожил динозаврите.

Тази драматична теория привлече вниманието на медиите и запали въображението на хората. Започнаха спорове, продължили много години. Къде е кратерът от този сблъсък? Веднага бяха предложени няколко варианта. В миналото е имало пет големи периода на изчезване на видове. Всичките ли са били предизвикани от метеори? Може ли да се говори за цикъл на катастрофите, дълъг двайсет и шест милиона години? Очаква ли нашата планета още един опустошителен сблъсък?

Повече от десетилетие тези въпроси оставаха без отговор. Споровете продължиха до август 1993 г., когато на редовен семинар в института на Санта Фе един еретично настроен математик на име Иън Малкълм заяви, че те са без значение и че дебатите около сблъсъка с метеора „са ненужни и неуместни спекулации“.

— Помислете за цифрите — каза Малкълм, опрян на катедрата и вперил поглед в публиката. — Понастоящем на нашата планета има петдесет милиона различни растения и животни. Смятаме, че това е огромно разнообразие, но то е нищо в сравнение с онова, което е било по-рано. По наша преценка, откакто на Земята се е появил живот, досега са съществували петдесет милиарда вида. Това означава, че на всеки хиляда от тях сега е останал само един. 99,9 процента вече са изчезнали. На масово унищожение се дължи изчезването само на пет процента от всичките. Огромното мнозинство видове са изчезнали един по един.

Според Малкълм животът на Земята се характеризира с непрекъснато отмиране на видове. В общи линии всеки от тях живее около четири милиона години. Жизненият цикъл на бозайниците е милион години. След това видът изчезва. Следователно може да се говори за възникване, разцвет и отмиране на даден вид в продължение на няколко милиона години. Средно, откакто съществува живот на Земята, е отмирал по един биологичен вид на ден.

— Защо? — попита той. — Кое води до появата и отмирането на биологичните видове в рамките на жизнения им цикъл? Един от възможните отговори е, че не си даваме сметка за това, колко активна е нашата планета. Само през последните петдесет хиляди години, а това в мащабите на времето е като намигване, площта на дъждоносните тропически гори е намаляла рязко, после отново се е увеличила. Тези джунгли не са изконна характерна особеност на Земята. Те са сравнително нови. Преди десетина хиляди години, когато на американския материк вече е имало хора ловци, ледниците са достигали горе-долу до мястото, където сега е Ню Йорк. По онова време са изчезнали много животни. Виждаме, че видовете живеят и умират на фона на земната активност. Вероятно с нея могат да се обяснят 90 процента от случаите. Ако морето пресъхне или стане по-солено, разбира се, планктонът ще умре. Но сложно устроените животни като динозаврите са нещо друго, понеже те са се изолирали — в буквален и преносен смисъл — от подобни промени. Защо тогава умират и сложно устроените животни? Защо не се приспособяват? Физически не им липсва способност да оцелеят. Няма видима причина да измрат. Но са измрели.

Ще ми се да предложа обяснението, че сложно устроените животни са измрели не поради неспособност да се адаптират към околната среда, а вследствие на поведението си. Предполагам, че последните открития в теорията на хаоса — или нелинейната динамика — ни дават извънредно интригуващи възможности да обясним как е станало това.

Стигаме до извода, че поведението на сложно устроените животни може да се промени много бързо и невинаги за добро. Поведението престава да съответства на околната среда и това води до упадък и смърт. Животните могат да престанат да се приспособяват. Това ли се е случило с динозаврите? Това ли е истинската причина за изчезването им? Може би никога няма да узнаем. Но не е случайно, че хората толкова много се интересуват от този проблем. Упадъкът на динозаврите е дал възможност на бозайниците, включително и хората, да достигнат разцвет. Това ни кара да се питаме дали процесът на изчезване ще се повтори — рано или късно — с нас самите. Дали основната грешка се корени не в сляпата съдба, в някакъв огнен метеор, паднал от небето, а в собственото ни поведение? Засега не можем да отговорим на този въпрос.

И той се усмихна.

— Аз обаче имам някои предположения.