Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (61)

Караваната

Сара Хардинг постави алуминиевата шина на крака на малкото тиранозавърче. Животното още беше в безсъзнание, дишаше леко, не се движеше. Тялото му беше отпуснато. Кислородът шумолеше едва чуто.

Тя дооформи алуминиевото фолио в маншет, дълъг петнайсет сантиметра, и с малка четка започна да нанася смолата.

— Колко раптори има? — попита тя. — Когато ги видях, преброих девет, но не съм сигурна.

— Струва ми се, че са повече — каза Малкълм. — Единайсет или дванайсет.

— Дванайсет? — Вдигна очи към него. — На този малък остров?

— Да.

Докато размазваше смолата, вътрешността на караваната се изпълни с остра миризма, като на лепило.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Сара.

— Да — кимна Малкълм. — Че има твърде много.

— Прекалено много, Иън — каза тя, без да престава да работи. — Не мога да разбера. В Африка например активните хищници като лъвовете са разпръснати на големи площи. Пада се по един лъв на всеки десет квадратни километра. На места и на петнайсет. Екологията може да издържи само по толкова. На малък остров като този не би трябвало да има повече от пет раптора. Подръж това малко.

— Да, така е, но не забравяй, че плячката им тук е с големи размери… някои от тези животни тежат по двайсет-трийсет тона.

— Не съм убедена дали това е от значение, но да приемем, че е. Ще удвоя преценката си и ще кажа, че би трябвало да има десет раптора. Ти обаче твърдиш, че са дванайсет. Освен тях има и други големи хищници, като тиранозаврите например.

— Да, така е.

— Твърде много са — поклати глава тя.

— Животните тук са гъсто населени — отбеляза Малкълм.

— Не достатъчно гъсто. Изследванията на хищниците… независимо дали са тигрите в Индия или лъвовете в Африка… показват в общи линии, че на един хищник се падат около двеста животни, с които той се храни. Това означава, че за да се поддържат двайсет и пет хищника, на този остров трябва да има поне пет хиляди други животни, а това не е така.

— Не е.

— Колко животни общо има тук според теб?

Малкълм сви рамене.

— Към двеста. Най-много петстотин.

— Разликата е твърде голяма, Иън. Подръж тук малко, за да придърпам лампата.

Сара завъртя нагряващата лампа над крака на тиранозавърчето, за да втвърди смолата по-бързо, и намести кислородната маска.

— Островът не би могъл да поддържа толкова хищници — продължи тя. — Но въпреки всичко те са тук.

— Как би могло да се обясни? — попита Малкълм.

Сара поклати глава.

— Трябва да има източник на храна, за който не знаем.

— Изкуствен ли имаш предвид? Не мисля.

— Не изкуствен. Ако се хранят изкуствено, животните стават питомни. Не забелязах подобно нещо. Единствената друга възможност, която ми идва на ум, е тревопасните животни да се размножават много бързо, да растат бързо и да умират млади.

— Забелязах — каза Малкълм, — че и най-големите животни тук изглеждат по-малки, отколкото бих предположил. Като че ли не са се развили напълно. Може би хищниците ги убиват рано.

— Може би — кимна Сара. — Само че, ако популацията на хищниците се изхранваше само с наличните на острова животни, наоколо щеше да е осеяно със скелети и остатъци. Видял ли си такова нещо?

Малкълм поклати глава.

— Не. Всъщност, като се замисля, не съм видял нито един скелет.

— Аз също. — Дръпна лампата настрани. — Иън, има нещо странно на този остров.

— Знам — отвърна той.

— Да?

— Да, Подозирах го от самото начало.

 

 

Изтрещя гръмотевица. Равнината пред наблюдателницата беше тъмна и притихнала — чуваше се само далечното ръмжене на рапторите.

— Може би трябва да се връщаме — каза Еди угрижено.

— Защо? — учуди се Левин. Беше си сложил очилата за нощно виждане, доволен, че се е сетил да ги вземе. През тях светът изглеждаше оцветен в бледозелено. Съвсем ясно виждаше рапторите около останките на жертвата и изпотъпканата трева наоколо. Трупът отдавна беше изяден, но все още се чуваше хрущенето на костите, които рапторите глозгаха.

— Мисля си — отвърна Еди, — че сега, след като се стъмни, ще е по-безопасно в караваната.

— Защо? — попита Левин.

— Защото е много здрава. Вътре има всичко, от което се нуждаем. Нали не смяташ да прекараме нощта тук?

— Не, разбира се. За какъв ме вземаш? За някакъв фанатик?

Еди изсумтя.

— Нека останем още малко — добави Левин.

Еди се обърна към Торн.

— Шефе, ти какво ще кажеш? Скоро ще завали.

— Още малко. После ще се приберем заедно.

 

 

— На този остров има динозаври от пет години, а може би повече — каза Малкълм. — И не са се появявали никъде другаде. Изведнъж обаче миналата година морето започва да изхвърля трупове на мъртви животни по бреговете на Коста Рика, както и по други острови.

— Изхвърлили са ги теченията.

— Вероятно. Въпросът обаче е защо сега? Най-неочаквано, след цели пет години. Нещо се е променило, но ние не знаем… един момент.

Отиде до екрана на компютъра и се вгледа в него.

— Какво правиш? — попита Сара.

— Арби успя да се включи в старата мрежа — обясни той, — а в нея все още има данни за изследванията от осемдесетте години. — Премести мишката. — Все още не сме ги погледнали.

Най-накрая откри менютата с данните за изследванията и работните файлове. Започна да ги преглежда.

— Преди години са имали проблем с някаква болест. В лабораторията имаше достатъчно бележки за това.

— Каква болест?

— Не са били наясно.

— Сред природата се срещат заболявания, които се развиват много бавно — каза Сара. — Могат да минат пет или десет години, преди да се проявят. Причиняват ги вируси или приони… фрагменти протеин… като „луда крава“ например.

— Да, но тези болести се хващат само при ядене на заразена храна.

Сара замълча за момент.

— С какво според теб са ги хранили? Защото ако трябваше да отглеждам малки динозавърчета, щях да се питам какво ядат… Може би мляко, но…

— Да, мляко — кимна Малкълм, без да отделя поглед от екрана. — Първите шест седмици козе мляко.

— Това е логичен избор — каза Сара. — В зоологическите градини винаги използват козе мляко, защото не предизвиква алергични реакции. А след това?

— Чакай малко. Ще трябва да потърся.

Сара държеше крака на тиранозавърчето в ръце и чакаше смолата да се втвърди. Огледа шината, помириса я. Миризмата все още беше силна.

— Понякога животните пропъждат малките си, ако миришат на нещо друго. Надявам се, след като се втвърди, да не мирише така. Колко време мина?

Малкълм погледна часовника си.

— Десет минути. След още десет ще е готово.

— Ще ми се да занесем този приятел в гнездото му — каза Сара.

Блесна мълния. Двамата погледнаха към тъмния прозорец.

— Твърде късно е да го занесем тази вечер — възрази Малкълм. Все още търсеше в компютъра.

— Е? С какво са ги хранили ли? Добре. В периода от осемдесет и осма до осемдесет и девета… тревопасните са получавали извлек от растителна маса при схема по три пъти на ден, по… а хищниците…

Млъкна.

— С какво са хранили хищниците?

— С млян екстракт от животински протеини…

— От какво? Обикновено се получават от пуйки или кокошки, с добавка на антибиотици.

— Сара, използвали са екстракт от овце.

— Ами? Не е възможно.

— Правили са го. Имали са доставчик, който е преработвал смляно овче месо.

— Шегуваш се.

— Боя се, че не. Чакай да видя дали ще открия…

Разнесе се меко електронно писукане. На пулта пред него започна да мига червена лампа. След секунда външните прожектори на покрива на караваната се запалиха и окъпаха тревата наоколо с ослепителна халогенна светлина.

— Какво е това? — попита Сара.

— Сензорите — отговори Малкълм. — Нещо ги е активирало.

Той стана и отиде до прозореца. Видя само високата трева и тъмните дървета в далечината. Беше тихо, спокойно.

— Какво е станало? — попита Сара, без да се отделя от тиранозавърчето.

— Не знам. Не виждам нищо.

— А какво е активирало сензорите?

— Мисля, че мога да се досетя.

— Вятърът?

— Няма никакъв вятър.

 

 

— Хей, гледайте! — извика Кели.

Торн се обърна. От наблюдателницата се виждаха двете каравани и голото място около тях.

Външните прожектори светеха.

Торн откачи радиостанцията от колана си.

— Иън? Чуваш ли ме?

— Чувам те, Джак.

— Какво става?

— Не знам. Прожекторите се запалиха сами. Мисля, че нещо е активирало сензорите, но нямам представа какво. Нищо не се вижда навън.

— Въздухът изстива бързо — отбеляза Еди. — Може да се е образувало някакво течение.

— Иън? — попита Торн. — Всичко наред ли е?

— Да, съвсем. Не се безпокой.

— Оставихме чувствителността на тези сензори прекалено висока — обади се Еди. — Предупредих още в самото начало.

Левин се намръщи, но не каза нищо.

 

 

Най-накрая Сара пусна крака на тиранозавърчето, уви го в одеяло и го привърза за плота с ремъци. Приближи се до Малкълм и погледна през прозореца.

— Какво мислиш, че е? — попита го тя.

Малкълм сви рамене.

— Според Еди системата е прекалено чувствителна.

— Така ли е?

— Не знам. Не е подлагана на сериозни изпитания.

Огледа дърветата по периметъра на поляната, за да долови някакво движение. След това му се стори, че чува тихо хъркане, почти ръмжене. Долетя и отговор, някъде от другата страна. Отиде до отсрещния прозорец и пак се вгледа в тъмнината. Дойде и Сара, тя също впери поглед в притъмнелите дървета. Малкълм бе стаил дъх, беше напрегнат. След малко Сара въздъхна.

— Нищо не виждам, Иън.

— И аз.

— Било е фалшива тревога.

Тогава почувстваха вибрациите — дълбоко, резониращо тупкане по земята, което достигна до тях през пода на караваната. Малкълм погледна Сара. Очите й се разшириха.

Знаеше какво беше това. Усетиха го отново, този път съвсем отчетливо.

— Иън… виждам го! — прошепна тя и посочи към най-близките дървета.

Той погледна натам.

— Какво?

Тогава съзря голямата глава — показваше се над листата и се обръщаше наляво и надясно, сякаш се ослушваше. Беше възрастен тиранозавър рекс.

— Иън — прошепна Сара отново, — има още един.

Вдясно от първия тиранозавър се появи главата на втори. Беше по-едър, женски. Животните изреваха и бавно излязоха от дърветата. Силната светлина ги заслепи и те запримигваха.

— Това родителите ли са?

— Не знам. Вероятно.

Малкълм погледна малкото. То все още беше в безсъзнание. Дишаше равномерно, одеялото се повдигаше и спускаше.

— Какво правят тук? — попита Сара.

— Не знам.

Животните продължаваха да стоят недалеч от дърветата. Сякаш се колебаеха, чакаха.

— Малкото си ли търсят?

— Сара, моля те.

— Питам сериозно.

— Това е абсурдно.

— Защо? Сигурно са разбрали, че е тук.

Тиранозаврите вдигнаха глави, стиснаха челюсти. Озърнаха се вляво и вдясно, съвсем бавно, после направиха крачка напред, към караваните.

— Сара — каза Малкълм, — гнездото е на километри оттук. Няма как да са разбрали.

— Откъде си сигурен?

— Сара…

— Нали самият ти твърдеше, че не знаем нищо за тези животни. Не знаем нищо за физиологията или биохимията им, за нервната им система, за поведението им. Не знаем нищо и за сетивата им.

— Да, но…

— Това са хищници, Иън. Имат отлично зрение, отличен слух, отлично обоняние.

— Да, предполагам, че е така.

— Но не знаем с какво друго разполагат.

— Какви способности? — попита Малкълм.

— Иън, има и други сетивни способности. Змиите долавят инфрачервените лъчи. Прилепите се ориентират с помощта на ултразвук. Птиците и костенурките улавят земното магнитно поле и благодарение на това мигрират. Възможно е динозаврите да имат сетивни способности, за които дори не подозираме.

— Сара, това е нелепо.

— Така ли? Тогава би ли ми обяснил защо са тук?

Динозаврите бяха притихнали недалеч от дърветата. Не издаваха никакви звуци, но продължаваха да движат главите вляво и вдясно.

Малкълм се намръщи.

— Сякаш се оглеждат — каза той.

— Срещу светлината на тези силни прожектори? Не, Иън, заслепени са и не биха могли да видят каквото и да било.

Малкълм си даде сметка, че е права, но животните продължаваха да обръщат главите си вляво и вдясно.

— Какво правят тогава? Душат ли?

— Не. Главите им са високо. Ноздрите им не се движат.

— Ослушват се?

Сара кимна.

— Може би.

— А какво чуват според теб?

— Може би малкото.

Той се обърна назад към плота.

— Сара, малкото е упоено.

— Знам.

— Не издава никакви звуци.

— Не издава звуци, които бихме могли да чуем. — Вгледа се в тиранозаврите. — Иън, все пак те правят нещо. Поведението им не е случайно, но ние не знаем какво означава.

 

 

Левин насочи очилата за нощно виждане към караваните и видя двата тиранозавъра, застанали недалеч от края на джунглата. Движеха главите си някак странно, едновременно.

Направиха няколко колебливи крачки към караваните, вдигнаха глави, огледаха се вляво и вдясно и след това сякаш взеха решение. Тръгнаха бързо, решително напред, през поляната.

— Светлината — долетя гласът на Малкълм по радиото. — Привлича ги светлината.

След миг прожекторите угаснаха и всичко потъна в тъмнина. Вторачиха се натам с присвити очи.

— Мисля, че това ги спря — обади се Малкълм.

— Какво става? — попита Торн Левин.

— Нищо особено.

— Какво правят?

— Стоят на едно място.

Тиранозаврите бяха спрели, сякаш объркани от внезапната промяна. Чуваше се ръмженето им, но то бе по-скоро израз на смущение. Въртяха големите си глави, отваряха челюсти, ала не продължаваха към караваните.

— Какво правят? — попита Кели.

— Чакат — отговори Левин. — Поне за момента.

Имаше чувството, че тиранозаврите са неспокойни. Караваните вероятно представляваха сериозна, тревожеща промяна в околната им среда. Може би щяха да се обърнат и да се отдалечат. Въпреки огромните си размери те бяха предпазливи, дори боязливи животни.

Изръмжаха още веднъж и той видя как се отправят към притъмнелите каравани.

 

 

— Иън, какво ще правим?

— Проклет да съм, ако знам — прошепна Малкълм.

Клекнаха един до друг на пода, за да не се виждат през прозорците. Тиранозаврите приближаваха решително — усещаха стъпките на двете десеттонни животни.

— Идват право към нас!

— Забелязах — кимна той.

Първият тиранозавър стигна до караваната и застана толкова близо, че закри прозореца. Виждаха се само силните му крака и коремът. Главата му беше високо горе, извън полезрението на Сара и Малкълм.

Вторият отиде от другата страна. Двете животни започнаха да обикалят караваните, да ръмжат и пръхтят. От тежките им стъпки подът вибрираше. Усетиха специфичната миризма на хищник. Едното животно закачи обшивката и се чу метално стържене.

Малкълм се уплаши не на шега. Беше заради миризмата, помнеше я от миналото. Започна да се поти. Обърна се към Сара и видя, че следи с поглед движенията на тиранозаврите. Беше напрегната.

— Не се държат като животни, излезли на лов — отбеляза тя.

— Кой знае! Все пак това не са лъвове.

Единият тиранозавър изрева — страховито, оглушително.

— Това не е лов, Иън. Те търсят.

След миг вторият тиранозавър изрева в отговор и голямата му глава се наведе надолу, към прозореца. Малкълм се залепи за пода, а Сара се просна върху него. Обувката й притисна ухото му.

— Всичко ще бъде наред, Сара — прошепна Малкълм. Тиранозаврите продължаваха да ръмжат. — Би ли се преместила малко?

Тя се дръпна настрани и той успя да надигне бавно глава и да погледне към прозореца. Голямото око на тиранозавъра се бе вторачило в него. Въртеше се в орбитата си. Големите челюсти се отваряха и затваряха. Топлият дъх на животното замъгляваше стъклото.

Главата се отдръпна назад и Малкълм пое дъх по-спокойно, но в следващия момент полетя обратно и се стовари върху караваната със страхотен трясък.

— Не се безпокой, Сара, караваната е много здрава.

— Нямам думи да ти опиша облекчението си — прошепна тя в отговор.

В това време удар нанесе другият тиранозавър. Окачването на осите изскърца. Двете животни започнаха да блъскат караваната от двете страни. Малкълм и Сара се затъркаляха по пода. Тя се опита да се улови за нещо, но още следващият удар я отпрати в другата посока. Подът се накланяше страховито. Оборудването изпопада от масите, задрънчаха изпочупени стъкла.

Изведнъж ударите престанаха и настъпи тишина.

Малкълм изсумтя и се надигна на коляно. Видя задницата на единия тиранозавър — животното се отдалечаваше.

— Какво да правим? — попита той едва чуто.

Радиостанцията изпращя.

— За Бога, изключи това нещо! — прошепна Сара.

Малкълм посегна към колана си и изключи апарата.

— Всичко е наред.

Сара запълзя по пода към биологичната лаборатория. Малкълм я последва и през прозореца видя по-големия тиранозавър, който гледаше към плота, на които беше малкото.

Ръмжеше тихо.

Спря за момент и пак се вгледа вътре.

Изръмжа.

— Тя иска малкото си, Иън — прошепна Сара.

— Добре, може и да си права. Аз лично нямам нищо против.

Бяха свити на пода, стремяха се да стоят извън полезрението на животното.

— Как да й го дадем?

— Не знам. Можем да го избутаме през вратата.

— Има опасност да го настъпят.

— Кой го е грижа?

Големият женски тиранозавър изрева протяжно и заплашително.

— Сара…

Но тя вече се бе изправила и бе застанала пред тиранозавъра. Започна да му говори с мек, успокояващ глас:

— Всичко е наред… няма нищо… малкото е добре… Ей сега ще освободя ремъците и… можеш да ме гледаш…

Главата пред прозореца беше толкова огромна, че го закриваше изцяло. Сара видя как силните мускули помръдват кожата на врата. Челюстите леко се раздалечиха.

— Така… малкото е добре… да, ето виждаш ли… — Зае се да освободи ремъците с треперещи ръце.

— Какво правиш!? — прошепна Малкълм, приклекнал в краката й.

Сара не промени тона си.

— Знам, че ти се струва налудничаво… но при лъвовете върши работа… понякога… Ето… малкото е свободно…

Сара махна одеялото и кислородната маска, без да престава да говори.

— А сега само трябва да… — вдигна малкото в ръце — … само трябва да ти го дам…

Изведнъж женският тиранозавър отдръпна главата си назад и блъсна стъклото на прозореца, което се напука и заприлича на гъста паяжина. Стана непрозрачно, но Сара видя как след миг притъмнява от движеща се сянка. Вторият удар го изби от рамката. Тя пусна малкото върху плота и отскочи назад. Муцуната на тиранозавъра се нарани от парчетата стъкло и потече кръв, но движенията му станаха някак деликатни. Подуши малкото, като започна от главата и продължи надолу по тялото, спря се за миг на шината и я облиза. Най-накрая положи долната си челюст върху гърдите му и остана така дълго време, без да помръдне. Само очите й мигаха бавно, вторачени в Сара.

Малкълм видя, че от плота се стича кръв и понечи да стане. Сара го спря с ръка.

— Ш-ш-ш-ш — прошепна тя.

— Какво става?

— Проверява дали малкото има пулс.

Тиранозавърът изсумтя, отвори уста, внимателно взе малкото между зъбите си и го измъкна през прозореца. После се наведе и го остави на земята, извън полезрението им.

— Събуди ли се? Малкото дойде ли в съзнание? — попита Малкълм шепнешком.

— Ш-ш-ш-ш!

Чуха примлясване, меки, гърлени звуци. Сара се наведе напред, за да надникне през прозореца.

— Какво става? — попита Малкълм.

— Ближе го. Бута го с муцуна.

— И?

— Само това. Нищо повече.

— А малкото?

— Нищо. Не мърда. Прилича на мъртво. Колко морфин му бихме последния път?

— Не помня — отвърна той. — Откъде да знам?

Малкълм остана на пода, заслушан в мляскането. Най-накрая се чу и пронизително писукане.

— Събужда се! Иън, малкото се събужда!

Той пропълзя на колене и видя как майката се отдалечава с малкото в уста към джунглата.

— Какво ще направи?

— Мисля, че ще го занесе в гнездото.

Появи се и мъжкият тиранозавър, който последва женската. Малкълм и Сара ги проследиха с поглед.

— Размина ни се на косъм — отбеляза той.

— Да, така е — съгласи се тя.

Въздъхна и избърса кръвта от лакътя си.

 

 

Торн натисна бутона на радиостанцията и извика:

— Иън!? Там ли сте? Иън?

— Може би са изключили апарата си — обади се Кели.

Заваля лек дъжд и забарабани по покрива на наблюдателницата. Левин продължаваше да наблюдава караваните с очилата за нощно виждане.

— Какво правят животните? — попита Торн. — Някой вижда ли ги?

— Да, виждам ги — обади се Еди. — Май си отиват.

Всички извикаха възторжено, само Левин остана мълчалив и продължи да гледа през очилата. Торн го бутна по рамото.

— Е, всичко е наред, нали Ричард?

— Мисля, че не — отговори Левин. — Боя се, че допуснахме сериозна грешка.

 

 

Малкълм проследи с поглед отдалечаващите се тиранозаври през счупения прозорец. Сара, застанала до него, мълчеше, без да сваля очи от животните.

Заваля дъжд. През счупения прозорец започна да се стича вода. В далечината проблесна мълния и освети гигантските животни.

Те стигнаха до големите дървета, спряха и майката остави малкото на земята.

— Защо го правят? — попита Сара. — Би трябвало да се приберат в гнездото си.

— Не знам… може би…

— Може би малкото е мъртво — предположи Сара.

Но не беше — при следващата светкавица забелязаха, че се движи. Чуха и писъците му. След това единият от възрастните тиранозаври го вдигна с челюстите си и го закрепи върху високите клони на едно дърво.

— О, не! — възкликна Сара и поклати глава. — Нещо не е наред, Иън. Това никак не ми харесва.

Женската остана при малкото още известно време, за да се увери, че няма да падне, после се обърна, отвори уста и изрева.

Мъжкият отговори.

Двете животни се втурнаха към караваните с пълна скорост.

— Боже! — възкликна Сара.

— Дръж се! — изкрещя Малкълм. — Става лошо!

 

 

Ударът беше страхотен — двамата излетяха чак при отсрещната стена. Сара изпищя и падна. Малкълм си удари главата и се свлече на пода. Видя звезди. Караваната се залюля върху ресорите си, които изскърцаха мъчително. Тиранозаврите изреваха и отново се хвърлиха напред.

Малкълм чу Сара да крещи името му. Караваната се обърна на една страна. Той се сви — около него заваляха лабораторни стъкленици и оборудване. Когато отново вдигна поглед, всичко беше на една страна. Счупеният прозорец беше точно над главата му. Почувства на лицето си капчици дъжд. Блесна мълния и тогава видя голямата озъбена глава, надвесена над него. Чу как ноктите на животното драскат по обшивката, после муцуната изчезна. След малко двата тиранозавъра изреваха и продължиха да бутат караваната.

— Сара! — извика Малкълм и я видя някъде отзад, миг преди всичко отново да се завърти още веднъж. Караваната застана на покрив. Той запълзя по тавана, за да стигне до Сара. Вдигна поглед нагоре и видя оборудването, закрепено към масите. От няколко места капеха течности. Нещо опари рамото му, чу свистене и си даде сметка, че го е заляла киселина.

Сара пъшкаше някъде в тъмнината напред. Видя я при следващата мълния — лежеше свита недалеч от гумената хармоника между двете каравани. Гумата беше усукана и проходът беше затворен, а това означаваше, че втората каравана все още е изправена. Това беше безумие. Всичко беше безумно.

Тиранозаврите продължаваха да реват. Чу се лек гръм и свистене — хапеха гумите. Жалко, че не опитват кабела за захранването, каза си. Това наистина би ги изненадало.

Неочаквано чудовищата нанесоха още един удар и караваната се плъзна. После още един. Караваната падна върху едната си страна.

Успя да достигне до Сара. Тя се улови за него и промърмори:

— Иън.

Едната половина от лицето й беше тъмна. Когато проблесна следващата светкавица, видя, че е кръв.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя и избърса кръвта от окото си с опакото на ръката. — Виждаш ли какво е?

След малко видя — малко под линията на косата й се беше забило голямо парче стъкло. Извади го и притисна с ръка внезапно рукналата кръв. Бяха в кухнята — Малкълм протегна ръка към печката и взе някаква кърпа. Опря я до челото на Сара и видя как потъмнява.

— Боли ли?

— Не е страшно.

— Струва ми се, че раната не е много лоша — каза той.

Тиранозаврите продължаваха да реват.

— Какво правят? — попита тя. Гласът й прозвуча глухо.

Последва нов страхотен удар. Този път караваната се плъзна странично и сякаш измина много по-голямо разстояние от преди. Плъзгаше се настрани… и надолу.

Плъзгаше се надолу.

— Бутат ни — каза Малкълм.

— Накъде, Иън?

— Към края на поляната. — Последва нов удар и ново плъзгане. — Бутат ни към пропастта.

Пропастта беше поне сто метра отвесни скали, спускащи се към долината долу.

Нямаше да оцелеят след подобно падане.

Сара взе кърпата сама и отблъсна ръката му.

— Направи нещо.

Малкълм се отдръпна от нея, готов да посрещне следващия удар. Не знаеше какво да направи. Нямаше никаква представа какво би могъл да направи. Караваната беше преобърната, всичко приличаше на безумен кошмар. Рамото го болеше и чувстваше как киселината продължава да разяжда ризата му. Или може би кожата? Пареше силно. В караваната беше тъмно, захранването беше прекъснато, навсякъде се търкаляха счупени стъкла, а той…

Нямаше захранване.

Понечи да се изправи, но следващият удар го запрати към стената и той удари главата си в хладилника. Вратата му се отвори и навън изпадаха кутии със студено мляко, стъклени бутилки, пакети… Но лампата вътре не светеше.

Защото нямаше захранване.

Малкълм, паднал по гръб, погледна през прозореца и видя огромния крак на тиранозавъра. Блесна светкавица. Кракът се вдигна, за да нанесе нов удар, караваната се плъзна още по-нататък, металът изскърца зловещо, наклониха се още повече.

— По дяволите! — изруга Малкълм.

— Иън…

Но беше твърде късно — металът скърцаше и стенеше, далечният край хлътна надолу, не преставаха да се плъзгат. В началото беше бавно, после стана по-бързо, стената, върху която бяха, пропадна, всичко пропадаше. Сара се хлъзна покрай него и се улови за ризата му. Тиранозаврите ревяха победоносно.

Падаме в пропастта, каза си.

Без да знае какво друго да направи, той се хвана за вратата на хладилника и увисна за нея. Беше студена, мокра. Караваната продължаваше да се свлича надолу и да скърца. Малкълм почувства как металът се изплъзва от пръстите му… изплъзва… Тогава изпусна вратата и полетя надолу, съвършено безпомощен. Видя как седалката на шофьора полита към него, но преди да я достигне, се удари в нещо в тъмнината, почувства срязваща болка и се сви надве.

Бавно, постепенно всичко наоколо потъна в тъмнина.

 

 

Дъждът барабанеше по покрива на наблюдателницата и се изливаше като из ведро от всички страни. Левин избърса лещите на очилата и после пак ги вдигна към очите си.

— Какво става? — попита Арби.

— Не мога да кажа — отговори Левин. В този порой беше трудно да се види каквото и да било. Малко преди това наблюдаваха с ужас как двата тиранозавъра блъскаха караваната към пропастта. За огромните животни тежестта не бе проблем — Левин прецени, че общата маса на двете животни е около двайсет тона, докато двете каравани тежаха не повече от два. След като успяха да ги обърнат, ги блъскаха по мократа трева с лекота.

— Защо го правят? — попита Торн.

— Подозирам — отговори Левин, застанал до него, — че сме нарушили територията им.

— С какво?

— Не забравяй с какво си имаме работа. Тиранозаврите може да демонстрират сложно поведение, но до голяма степен то е инстинктивно, необмислено, закодирано. Тиранозаврите бележат територията си. Това не е резултат на умствена дейност — мозъците им са твърде малки, — а на инстинкт. Инстинктивното поведение се задейства по определени механизми. Боя се, че като преместихме малкото тиранозавърче, ние сме променили представата им за територията и сега според тях тя включва и поляната с караваните. Сега ще я защитават и поради това ще изтласкат караваните оттам.

Блесна мълния и всички в един ужасяващ момент видяха какво става.

Първата каравана висеше над пропастта. Държеше се само на гумената хармоника.

— Гумата няма да издържи! — извика Еди. — Ще се скъса всеки момент!

В блясъка на следващата мълния видяха как тиранозаврите блъскат втората каравана — упорито и методично.

Торн се обърна към Еди.

— Отивам.

— Ще дойда с теб.

— Не, стой с децата.

— Но ти ще имаш нужда от…

— Остани с хлапетата! Не можем да ги оставим сами!

— Но Левин би могъл да…

— Не, остани ти! — извика Торн и започна да слиза по хлъзгавата конструкция към джипа долу. Арби и Кели го гледаха. Скочи в колата, включи мотора. Вече мислеше за разстоянието до поляната. Беше около пет километра, може би повече. Дори и да караше бързо, щеше да стигне едва след седем-осем минути.

Тогава щеше да е твърде късно. Нямаше да стигне навреме.

Но трябваше да опита.

 

 

Сара Хардинг чу ритмично скърцане и отвори очи.

Всичко бе тъмно — бе загубила ориентация. След това светна мълния и тя видя долината — на стотина метра отдолу. Поклащаше се леко напред-назад.

Гледаше през предното стъкло на караваната, увиснала над пропастта. Вече не падаха, но висяха опасно над пропастта.

Самата тя лежеше напряко върху седалката зад волана, която се бе откъснала от мястото си и бе разбила един пулт на стената — висяха проводници, проблясваха сигнални лампички.

Кръвта в лявото око й пречеше да вижда. Измъкна края на ризата си и откъсна две ивици плат. Едната сгъна, за да направи тампон, и я притисна към раната на челото си. Другата привърза около главата си като превръзка. За момент болката стана нетърпима и Сара стисна зъби, докато премине.

Някъде отгоре се чуваха удари. Тя обърна глава и видя цялата дължина на караваната, увиснала вертикално. Малкълм беше на около три метра по-нагоре, проснат върху краката на една от лабораторните маси. Не мърдаше.

— Иън? — извика Сара.

Не отговори. Не помръдна.

Караваната се разтресе отново, проскърца. Тогава разбра какво се бе случило — първата каравана висеше над пропастта и се люлееше свободно в пространството. Все още се държеше за задната, която бе горе, на равното. Свързваше ги само гумената хармоника. Тиранозаврите продължаваха да бутат.

— Иън! — извика тя. — Иън!

Стъпи на краката си, без да обръща внимание на болката. Зави й се свят. Зачуди се колко ли кръв е изгубила. Започна да се катери — облегалката на изкъртената седалка, после краката на първата лабораторна маса. Успя да се улови за една завинтена за стената ръкохватка. Караваната се люлееше под краката й.

След това се хвана за вратата на хладилника, промуши пръсти през решетката на един от рафтовете вътре… Опита дали е здрава и увисна на нея с цялото си тегло. Бавно успя да повдигне крака си и да стъпи в самия хладилник, после изтегли тялото си нагоре и успя да улови дръжката на фурната.

Истински алпинизъм, само че в някаква проклета кухня, помисли си.

Скоро стигна до Малкълм. Видя размазаното му лице. Стенеше. Опита да прецени дали раните му са опасни.

— Иън? — повика го.

Очите му бяха затворени.

— Съжалявам.

— Остави това.

— Аз те забърках в това.

— Иън? Можеш ли да се движиш? Добре ли си?

Той простена.

— Кракът ми.

— Иън, трябва да направим нещо.

Отгоре се разнесе ревът на тиранозаврите. Струваше й се, че е слушала този рев цял живот. Караваната се поклащаше и по малко пропадаше. Кракът й се изплъзна от хладилника и тя увисна изцяло на вратичката на фурната. Долният край на караваната беше на около пет метра.

Знаеше, че вратичката няма да издържи дълго.

Заопипва трескаво с крака, докато най-накрая не докосна нещо солидно. Стъпи. Погледна назад и видя, че е върху ръба на умивалника. Опита да намести стъпалото си, завъртя ръчката на крана и водата заля ботуша й.

Тиранозаврите продължаваха да реват и да блъскат. Караваната пропадаше все повече.

— Иън, нямаме много време. Трябва да направим нещо.

Той надигна глава и я погледна с безизразни очи. Отново проблесна мълния. Устните му се раздвижиха.

— Електричество…

— Какво искаш да кажеш?

— Електричеството е прекъснато.

Нямаше представа какво има предвид. Разбира се, че беше изключено. Спомни си — той самият го бе изключил преди известно време. Когато тиранозаврите приближаваха. Светлината ги бе обезпокоила, може би щеше да помогне и сега.

— Искаш да включа електричеството ли?

Малкълм кимна едва забележимо.

— Да, включи го.

— Как, Иън? — огледа се в тъмнината.

— Има табло.

— Къде?

Не й отговори. Сара протегна ръка, стисна рамото му, разтърси го.

— Къде е, Иън?

Посочи надолу.

Сара погледна нататък, видя висящите жици.

— Не мога. Счупено е.

— Нагоре…

Едва го чуваше. Спомни си, че в началото на втората каравана имаше още едно такова табло. Ако успееше да се добере до него, може би щеше да включи електричеството.

— Добре, Иън, ще опитам.

Започна да се катери. Долната част на караваната сега беше на десет метра под краката й. Тиранозаврите ревяха и блъскаха. Тя продължаваше нагоре.

Смяташе да мине през гуменото съединение, но когато стигна до него, видя, че е невъзможно. Беше усукано, нямаше никаква пролука.

Нямаше как да се качи във втората каравана.

Чуваше рева.

— Иън!

Погледна надолу, Малкълм не помръдваше.

Изведнъж, както висеше така, си даде сметка, че е победена. Още няколко удара отгоре и щяха да полетят в пропастта. Не бяха в състояние да направят нищо. Нямаха никакво време. Висеше в тъмнината, нямаше електричество, нямаше нищо…

Или? Някъде в тъмното, съвсем близо, чу жужене. Може би и тук, в този край на караваната имаше табло?

Ръцете и краката я боляха от усилието. Потърси с очи. Беше съвсем близо до задната част. Ако имаше второ табло, би трябвало да е някъде тук. Погледна през едното си рамо, после назад, през другото.

Не видя табло.

Ръцете я боляха нетърпимо.

— Иън, моля те!

Никакво табло.

Не беше възможно. Продължаваше да чува жуженето. Просто не го виждаше. Трябваше да го намери. Огледа се още веднъж, вляво, после вдясно и при следващата мълния най-после го видя сред причудливите сенки. Беше на десетина сантиметра от главата й. Виждаше го обратно, но бутоните личаха съвсем ясно в тъмнината. Тъмни. Ако знаеше кой трябва да натисне…

По дяволите.

Пусна дясната си ръка, увисна на лявата и натисна всички бутони, които успя да напипа. Вътрешността на караваната се освети — всички лампи горяха.

Продължи да натиска копчетата едно след друго. Няколко дадоха на късо — изскочиха искри, появи се дим. Не се отказа.

Изведнъж страничният монитор оживя на сантиметри от лицето й. Първо се появиха размазани петна, но после картината се оправи и тя видя тиранозаврите, надвесени над втората каравана. Късите им предни крайници се докосваха до нея, силните им задни крака я ритаха и блъскаха. Натисна още няколко бутона. Последният имаше метално защитно капаче. Сара го отвори и натисна копчето отдолу.

На монитора видя как огромните животни изчезнаха зад облак искри и чу гневният им рев. След това мониторът изгасна, около лицето на Сара също запрескачаха искри, лампите угаснаха и всичко отново потъна в тъмнина.

Последва продължителна тишина.

След малко безмилостното блъскане горе започна отново.