Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (10)

Етикет

Малкото снежно леопардче изплю биберона и се обърна по гръб, с лапички във въздуха. Замърка тихо.

— Иска да я погалиш — отбеляза Елизабет Гелмън.

Малкълм протегна ръка към зверчето. То се обърна и впи зъби в дланта му. Малкълм извика.

— Понякога го прави — каза Гелмън. — Дори! Лошо момиче! Така ли посрещаш гостите си? — Улови ръката на Малкълм и я огледа. — Кожата не е разкъсана, но все пак трябва да я почистим.

Бяха в бялата изследователска лаборатория на зоологическата градина на Сан Франциско. Беше три следобед. Елизабет Гелмън, младата шефка на научния отдел, го бе повикала, за да му разкаже какво е установил анализът, но най-напред трябваше да нахранят новородените животинчета. Малкълм я изчака да се погрижи за едно горилче, което плюеше като човешко бебе, после за една коала и най-накрая за красивото снежно леопардче.

— Съжалявам, че те карам да чакаш — каза Елизабет, когато го заведе до умивалника и насапуниса дланта му, — но сега колегите ми са на конференция и реших, че е по-добре да сме сами.

— Защо?

— Защото материалът, който ми даде, е много интересен, Иън. Много. — Подсуши ръката му с кърпа и я погледна пак. — Мисля, че ще останеш жив.

— Какво откри? — попита Малкълм.

— Трябва да призная, че е интригуващо. Между другото от Коста Рика ли е този материал?

— Защо питаш това? — подхвърли нехайно Малкълм, без да издава безпокойството си.

— Защото се носят слухове за някакви неизвестни животни, които се появявали там, а този материал съвсем определено е от неизвестно животно.

Излязоха от помещението и отидоха в малката конферентна зала. Малкълм се отпусна на един стол и опря бастуна си на масата. Елизабет намали осветлението и включи прожекционния апарат за диапроектора.

— Така. Това е едър план на материала, преди да започнем изследването. Както виждаш, състои се от животинска тъкан в състояние на напреднала некроза. Размерите са шест на четири сантиметра. Към парчето е прикрепен малък пластмасов етикет. Тъканта е отрязана с нож, но не особено остър.

Малкълм кимна.

— Какво си използвал, Иън? Джобно ножче?

— Нещо такова.

— Така. Най-напред ще коментираме самата тъкан. — Диапозитивът се смени. Появи се микроскопска снимка. — Това е груб хистологичен разрез на повърхностния епидермис. Тези неравности се дължат на некротичните изменения. Интересното обаче е друго. Обърни внимание на подреждането на епидермалните клетки. Виж гъстотата на хроматофорите, или отделящите пигмент клетки. Забележи и разликата между меланофорите тук, и алофорите, ето тук. Това напомня lacerta или amblyrhynchus.

— Искаш да кажеш гущер? — попита Малкълм.

— Да — кимна Елизабет. — Прилича на гущер, макар че картината не съответства напълно. — Посочи лявата страна на екрана. — Виждаш ли разреза на тази клетка тук, с това леко удебеление? Смятаме, че е мускул. Хроматофорът е можел да се отваря и затваря, а това означава, че животното е променяло цвета си, като хамелеон. Тук пък има голяма овална форма, бяла в средата. Това е по̀ра на бедрена жлеза. В центъра й има някакво пихтиесто вещество, което все още анализираме. Предположението обаче е, че животното е мъжко, защото само мъжките гущери имат бедрени жлези.

— Разбирам — кимна Малкълм.

Елизабет смени диапозитива. Появи се нещо, напомнящо дунапрен.

— Навлизаме по-дълбоко. Това е структурата на подкожните пластове. Тя е силно деформирана поради газовите мехурчета от разложението. Все пак можеш да добиеш представа за кръвоносните съдове… един тук, още един ето тук… които са заобиколени от гладки мускулни влакна. Това не е характерно за гущерите. Всъщност това, което виждаш на този диапозитив, го няма при нито един гущер или друго влечуго.

— Искаш да кажеш, че прилича на топлокръвно?

— Точно така — отвърна Елизабет. — Не точно бозайник, но може би птица. Би могло да бъде… не знам… мъртъв пеликан. Нещо такова.

— Аха.

— Само че пеликаните нямат такава кожа.

— Разбирам — кимна Малкълм.

— И тук няма пера.

— Аха.

— Така. Успяхме да извлечем малко количество кръв от кръвоносните съдове. Не много, но все пак достатъчно за микроскопско изследване. Ето го.

Диапозитивът се смени още отново. Малкълм видя хаос от клетки, предимно червени кръвни телца, тук-там деформирани бели. Почувства се объркан.

— Това не е моята специалност, Елизабет — каза той.

— Е, ще ти кажа в общи линии за какво става дума. Най-напред, имаме червени кръвни клетки с ядра. Това е характерно за птиците, а не за бозайниците. Второ, нетипичен хемоглобин, който се различава по няколко неща от този на обикновените гущери. Трето, анормална структура на белите клетки. Не разполагаме с достатъчно материал, за да кажем нещо по-определено, но подозираме, че това животно има доста необикновена имунна система.

— Каквото и да означава това — отбеляза Малкълм и сви рамене.

— Не знаем със сигурност, а материалът не е достатъчен, за да разберем. Между другото можеш ли да намериш още?

— Вероятно — отвърна той.

— Откъде? От зона Б?

Малкълм я изгледа учудено.

— Зона Б?

— Е, това е написано върху етикета. — Елизабет смени диапозитива. — Трябва да отбележа, че е доста интересен. Тук, в зоологическата градина, непрекъснато слагаме подобни знаци на животните и познаваме търговските марки, които се продават по света. Такъв като този не е виждал никой. Размерът му е горе-долу колкото нокътя на палеца ти. Равна пластмасова външна повърхност, прикрепя се с щипка от неръждаема стомана, покрита с тефлон. Тя е много малка. Животното възрастен екземпляр ли беше?

— Предполагам — отвърна Малкълм.

— Значи етикетът е бил на животното доста време, откакто е било малко. Това се потвърждава и от степента на износване. Забележи вдлъбнатините по повърхността, които са доста странни. Материалът е дуралон. От него правят каски за футболистите. Той е удивително издръжлив, така че не може да са се получили вследствие на нормално износване.

— А как?

— Почти сигурно са резултат на химическа реакция, като допир с киселина, вероятно в аерозолна форма.

— Например вулканични изпарения.

— Възможно е, особено като вземем предвид и останалото, което открихме. Забележи, че етикетът е доста дебел. И е кух.

— Кух? — повтори Малкълм и се смръщи.

— Да. Вътре има кухина. Не искахме да я отваряме, затова направихме рентгенова снимка. Ето. — Диапозитивът пак се смени. Малкълм видя плетеница от бели линии и кутийки.

— Корозията е значителна, може би пак заради киселите изпарения, но няма съмнение какво е било. Миниатюрен радиоизлъчвател, Малкълм. А това означава, че това необикновено животно, този топлокръвен гущер или каквото е било, е било белязано и отглеждано от някого още от раждането му. Тъкмо това обезпокои хората тук най-много. Някой отглежда тези животни. Как е възможно това?

— Нямам никаква представа — отговори Малкълм.

Елизабет Гелмън въздъхна.

— Ти си един лъжлив кучи син.

Малкълм протегна ръка.

— Може ли да си получа пробата?

— Иън! След всичко, което направих за теб?

— Ще ми я дадеш ли?

— Мисля, че ми дължиш обяснение.

— Обещавам ти, че ще ти го дам. След около две седмици. Ще платя една вечеря.

Елизабет подхвърли на масата пакет от сребристо фолио. Той го взе и го мушна в джоба си.

— Благодаря ти, Лиз. — Изправи се, за да си тръгне. — Не ми се ще да бързам, но трябва да се обадя по телефона незабавно.

Отправи се към вратата, а Елизабет попита:

— Между другото как е умряло това животно, Иън?

Той спря.

— Защо питаш?

— Защото когато изследвахме клетките от повърхността, открихме няколко чужди клетки под епидермалния слой. От друго животно.

— Какво означава това?

— Това се случва, когато два гущера се бият. Трият се един в друг и под неравностите на кожите им попадат клетки от другия.

— Да — кимна Малкълм. — По трупа имаше следи от сбиване. Животното е било ранено.

— Освен това трябва да знаеш, че открихме следи от хронично свиване на кръвоносните съдове. Това животно е живяло в условия на стрес, Иън. И не само заради битката, в която е получило раните си. Говоря за хроничен, непрекъснат стрес. Жизнените условия на това същество са били стресови и изпълнени е опасности.

— Разбирам.

— Е? Как е възможно едно отглеждано животно да живее при такъв стрес?

 

 

На входа на зоологическата градина Малкълм се обърна, за да види дали не го следят, после спря пред един автомат и набра номера на Левин. Отговори телефонният секретар — Левин го нямаше. Типично, помисли си Малкълм. Когато ти потрябва, няма да го намериш. Вероятно се мъчи да освободи ферарито си от съда.

Окачи слушалката на мястото й и тръгна към колата си.