Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (13)

Раптор

Велоцирапторът беше висок три метра, тъмнозелен и готов да нападне, съскаше оглушително. Мускулестият му врат беше източен напред, челюстите — раззинати. Тим, един от моделистите, попита:

— Какво ще кажете, доктор Малкълм?

— Не виждам заплашителност — отговори Малкълм. Намираше се в задното крило на Биологическия факултет и бе тръгнал към кабинета си.

— Никога не са стояли така, приседнали на задни лапи. Дай му една книга… — той взе една тетрадка от бюрото и я пъхна в предните лапи на животното — и може да запее коледна песничка.

— Боже! — възкликна Тим. — Не мислех, че е чак толкова зле.

— Зле? — повтори Малкълм. — Това е обида за страховития хищник. Трябва да чувстваме бързината, силата и свирепостта му. Разтвори челюстите още повече. Свали шията надолу. Издуй мускулите, изпъни кожата. И вдигни този крак нагоре. Не забравяй, че рапторите не нападат със зъби, а с ноктите на краката. Искам да видя кракът вдигнат, готов да разкъса плячката с един удар.

— Наистина ли смятате така? — попита Тим неуверено. — Малките деца могат да се изплашат…

— Искаш да кажеш, че самият ти можеш да се изплашиш — Малкълм продължи нататък по коридора. — И още нещо… махни това съскане. Все едно някой пикае. Животното трябва да реве. Отдай дължимото на този страхотен хищник.

— Боже — каза Тим. — Не знаех, че приемате всичко това толкова лично.

— Трябва да е автентично — възрази Малкълм. — Има точни и неточни неща. Това няма нищо общо със собствените ти чувства.

Продължи нататък, забравил за миг болката в крака си. Моделистът го дразнеше, макар и да бе ясно, че Тим е представител на съвременния, завеян начин на мислене, на това, което Малкълм наричаше „малоумна наука“.

Самонадеяността на колегите му отдавна го дразнеше. Тази самонадеяност се дължеше на факта, че те решително отказваха да се съобразяват с историята на науката. Твърдяха, че била без значение, защото новите открития коригирали грешките на миналото. Разбира се, предходниците им някога бяха разсъждавали по съвършено същия начин. Тогава бяха грешили. Съвременните учени грешаха сега. Нищо не доказваше това по-добре от начина, по който се бе развила представата за динозаврите през десетилетията.

Според Малкълм фактът, че най-точното описание на динозаврите всъщност ще е и първото, би трябвало да въздейства отрезвяващо. През 1840 година, когато Ричард Оуен за първи път е описал гигантските кости, той дал на тези животни името Dinosauria — „страшни гущери“. Това и досега си оставаше най-точното описание според Малкълм. Наистина приличаха на гущери и бяха страшни.

След Оуен обаче „научните“ схващания за динозаврите бяха претърпели множество промени. Тъй като викторианците вярвали в неизбежността на развитието, те твърдели, че динозаврите по необходимост са по-нисши същества — иначе защо били измрели? И ги изкарали дебели, летаргични и глупави — добродушни малоумници от миналото. Тази представа се бе развила така, че в началото на двайсети век динозаврите бяха станали толкова немощни, та да не могат да стоят изправени. Апатозавърът трябвало да е потопен във вода, иначе краката му щели да се счупят под собствената му тежест. И цялата представа за онзи праисторически свят бе пропита от схващанията за немощните, глупави и тромави животни.

Това схващане бе останало непроменено чак до шейсетте години, когато няколко учени „ренегати“, водени от Джон Острьом, започнали да си представят бързи, пъргави, енергични динозаври. Поради факта, че тези учени си бяха позволили дързостта да се съмняват в догмите, те трябваше да търпят жестоки критики в продължение на години, дори и досега, макар вече да стана ясно, че са били прави.

През последното десетилетие обаче, с нарастването на интереса към социалното поведение, се бе появил нов възглед. Вече се смяташе, че динозаврите са били грижовни същества, че са живели на групи и се грижели за малките си. Добри, дори мили животни. Едрите симпатяги нямаха никаква вина за ужасната съдба, сполетяла ги благодарение на метеора Алварес. Това сантиментално виждане бе формирало хора като Тим, които отказваха да погледнат обратната страна на медала, другото лице на живота. Разбира се, че някои динозаври са живели на групи и са били дружелюбни. Но е имало и ловци — нечувано свирепи убийци. За Малкълм цялостната картина на живота в онези времена включваше всички негови аспекти — доброто и лошото, силата и слабостта. Да се смята друго беше безполезно.

Малките деца щели да се изплашат! Как ли пък не! Малкълм изсумтя ядосано и продължи нататък по коридора.

Всъщност това, което Елизабет Гелмън му бе казала за парчето тъкан, го безпокоеше. И най-вече етикетът. Етикетът вещаеше беди, Малкълм бе сигурен в това.

Но не знаеше какво да направи.

Сви зад ъгъла, покрай витрината с наконечници за стрели на ранните заселници на Америка. Пред него беше кабинетът му. Бевърли, помощничката му, седеше зад бюрото си и подреждаше книжата. Готвеше се да си тръгва. Подаде му новополучените факсове и каза:

— Оставих съобщение за доктор Левин, но още не се е обадил. Изглежда никой не знае къде е.

— Каква изненада — отбеляза Малкълм и въздъхна. Беше страшно трудно да се работи с Левин. Бе невероятно своенравен, човек не знаеше какво може да очаква. Тъкмо Малкълм бе внесъл гаранция при арестуването му с ферарито. Прегледа факсовете — покани за конференции, искания за материали… нищо интересно.

— Добре, благодаря ти, Бевърли.

— А… Идваха и фотографите. Свършиха преди около час.

— Какви фотографи?

— От списание „Хаос“. Дойдоха да снимат кабинета ти.

— Какво говориш? — учуди се Малкълм.

— Дойдоха, за да фотографират кабинета. Готвели поредица от материали за кабинетите на известни учени. Имаха писмо от теб, в което пишеше…

— Не съм изпращал никакво писмо — прекъсна я Малкълм. — Не съм чувал за никакво списание „Хаос“.

Влезе в кабинета си и се огледа. Бевърли го последва разтревожена.

— Всичко наред ли е? Липсва ли нещо?

— Не — отговори той и продължи да оглежда бързо. — Изглежда, всичко си е на мястото.

Отвори чекмеджетата на бюрото едно след друго. Нищо не липсваше.

— Радвам се — каза Бевърли, — защото иначе…

Малкълм се обърна към по-отдалечения край на стаята.

Картата.

На окачената там карта беше отбелязал с карфици всички места, където са били забелязани „формите с аберации“, както ги наричаше Левин. Според най-либералното преброяване — това на самия Левин — общият им брой беше дванайсет, от Рангироа на запад, до Бая Калифорния и Еквадор на изток. Сега обаче беше налице материал, потвърждаващ съществуването на една от тях, а с това вероятността за останалите нарастваше.

— Снимаха ли тази карта? — попита Малкълм.

— Да. Снимаха всичко. Има ли някакво значение?

Той се вгледа в картата и се опита да я види с други очи. Да отгатне какво би разбрал от нея външен човек. С Левин бяха прекарали пред тази карта часове, докато се опитваха да предвидят възможното местоположение на „изгубения свят“. Бяха стигнали до пет островчета, разположени един до друг недалеч от крайбрежието на Коста Рика. Левин беше убеден, че е на някои от тях, а Малкълм започваше да мисли, че е прав. Но на картата тези острови не бяха отбелязани…

— Бяха приятни хора — каза Бевърли. — Много мили. Чужденци… Швейцарци, ако не се лъжа.

Малкълм кимна и въздъхна. Да вървят по дяволите, помисли си. Рано или късно това щеше да се разчуе.

— Няма нищо, Бевърли.

— Наистина ли?

— Да, всичко е наред. Желая ти приятна вечер.

— Лека нощ, доктор Малкълм.

Когато остана сам, набра номера на Левин. Телефонът зазвъня, след малко изписука телефонният секретар, Левин още го нямаше.

— Ричард? Там ли си? Ако си, обади се, важно е.

Зачака, но нищо не се случи.

— Ричард, обажда се Иън. Слушай, имаме проблем. Снимали са картата. Анализирах тъканта и мисля, че тя ни казва къде се намира зона Б, ако моите…

Чу се щракане и някои вдигна слушалката. Чу нечие дишане.

— Ричард?

— Не е Ричард — отговори някакъв глас. — Аз съм Торн. Мисля, че е по-добре да дойдеш веднага.