Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (16)

Полеви системи

Половин час след това, когато стигнаха в офиса на Торн, Кели онемя от изненада. Повечето работници си бяха отишли и халето бе почистено. Двете каравани и фордът стояха един до друг, прясно боядисани в тъмнозелено, готови за път.

— Свършили са!

— Нали ти казах, че ще свършат? — каза Торн и се обърна към главния отговорник, Еди Кар, набит младеж на двайсет и няколко. — Еди, докъде сме стигнали?

— Приключваме — отвърна Еди. — Боята все още не е изсъхнала навсякъде, но до утре ще е готова.

— Не можем да чакаме до сутринта. Тръгваме веднага.

— Така ли?

Арби и Кели се спогледаха. Това беше новина и за тях.

— Еди, ще ми трябваш, за да караш едното от тези возила. Трябва да сме на летището до полунощ.

— Нали щяхме да правим полеви изпитания!?

— Няма време за това. Отиваме напрано на мястото — звънецът на входа иззвъня. — Това трябва да е Малкълм.

Натисна бутона, за да отвори.

— Няма да правиш изпитания? — попита Еди, обезпокоен. — Мисля, че е по-добре да ги пораздрусаш, шефе. Направихме толкова нововъведения, че…

— Няма време! — отсече Малкълм, който тъкмо бе влязъл. — Трябва да тръгнем веднага. — Обърна се към Торн и добави: — Безпокоя се за него.

— Еди! — извика Торн рязко. — Пристигнаха ли документите за митницата?

— Да, още преди две седмици.

— Добре тогава. Донеси ги и се обади на Дженкинс. Кажи му да ни чака на летището и да уреди формалностите. Искам да излетим най-късно след четири часа.

— Боже мой, шефе!

— Прави, каквото ти казвам!

— За Коста Рика ли заминавате? — попита Кели.

— Да. Трябва да намерим Левин. Ако не е станало твърде късно.

— Ще дойдем с вас — каза Кели.

— Да — обади се Арби. — Идваме.

— В никакъв случай. И дума да не става — отсече Торн.

— Но ние си го заслужихме!

— Доктор Левин разговаря с родителите ни!

— Те ни позволиха!

— Позволили са ви — изръмжа Торн — да дойдете на полеви изпитания в горите на стотина мили оттук. Само че сега няма да ходим там, а на място, което може да се окаже опасно, така че никакво идване. Точка по въпроса.

— Но…

— Деца — продължи Торн. — Не ми вдигайте кръвното. Трябва да се обадя по телефона. Вие си вземете нещата и се прибирайте у дома.

Обърна се и се отдалечи.

Арби се изплези зад гърба на Торн и промърмори:

— Какъв задник!

— Действай по програмата, Арби! — подвикна Торн, без да се обръща. — Двамата си отивате у дома. Толкова!

Влезе в офиса си и затръшна вратата.

Арби мушна ръце в джобовете си.

— Нямаше да се досетят без наша помощ — рече.

— Знам, Арби — отвърна Кели. — Но не можем да го накараме да ни вземе.

Отидоха при Малкълм.

— Доктор, Малкълм, моля…

— Съжалявам — отговори Малкълм. — Не мога.

— Но…

— Отговорът е „не“, деца. Твърде опасно е.

 

 

Разочаровани, двамата отидоха до караваните, които блестяха на светлината от лампите на тавана. Фордът с черните панели на слънчевите батерии на покрива отвътре беше гъчкан с електроника. Дори само видът му ги караше да мислят за приключението… в което нямаше да участват.

Арби се приближи до по-голямата каравана и сложи длани край очите си, за да надникне вътре.

— Ау! Погледни само!

— Ще вляза — каза Кели и отвори вратата. Тежестта и здравината й я изненадаха. Качи се по стъпалата и се пъхна вътре.

Тапицерията беше сива, имаше и още много електроника. Интериорът беше разделен на секции — за различните изследователски дейности. Най-голямата от тях беше оборудвана за биологическа лаборатория с вани за дисекция, множество стъкленици и микроскопи, които се свързваха с видеомонитори. Там имаше също спектрометри и автоматични химически анализатори. В съседство бяха компютърният блок и комуникационната секция. Цялата апаратура беше миниатюрна, изградена от блокове, които се плъзгаха в стената и заключваха.

— Страхотно е — отбеляза Арби.

Кели не отговори. Продължаваше да разглежда съсредоточено вътрешността на караваната. Беше ясно, че доктор Левин е проектирал лабораторията с определена, съвсем конкретна цел. Нямаше никакви уреди, свързани с геологията, ботаниката или други области, представляващи интерес за изследователя на природата. Това в никакъв случай не беше универсална научна лаборатория — имаше само биологическа и компютърна секция.

Биология и компютри.

Точка.

Какво трябваше да се изследва с помощта на тази апаратура?

На стената зърна рафтче с книги, придържани от специален ремък. Кели хвърли поглед на заглавията: „Моделиране на адаптивните биологични системи“, „Динамика на поведението на гръбначните“, „Адаптация в природни и изкуствени системи“, „Динозаврите в Северна Америка“, „Преадаптация и еволюция“… Струваше й се, че е странно да вземеш със себе си такива книги на експедиция в пустошта… освен ако нямаше някаква причина, която тя не би могла да проумее.

Продължи нататък. На равни разстояния се виждаха подсилващите ребра — тъмни ивици от въглеродна стомана със специална, наподобяваща пчелна пита, структура. Бе чула Торн да казва, че такива се използвали при свръхзвуковите самолети. Много леки и много устойчиви. Забеляза и че на всички прозорци са монтирани стъкла с много фина, армираща мрежа отвътре.

Защо беше нужна тази здравина?

Мисълта за това я смущаваше. Спомни си телефонния разговор с доктор Левин по-рано същия ден. Беше казал, че е обкръжен. От какво?

Беше казал: Усещам миризмата им, особено нощем.

Какво имаше предвид?

Кои бяха тези „те“?

Все още объркана, Кели тръгна към задната част на караваната, където имаше малко, но уютно жилищно отделение с перде на прозорците. Компактна кухня, тоалетна, четири легла. Под и над леглата бяха монтирани шкафове. Имаше дори и миниатюрна баня с душ.

Оттам Кели мина през хармониката, свързваща двете каравани. Донякъде напомняше връзката между железопътните вагони — малко проходче. Влезе във втората каравана, която по-скоро напомняше склад — гуми, резервни части, още лабораторно оборудване, рафтове и шкафове. Нещата там говореха, че експедицията ще е до някое далечно място. На гърба на караваната бе окачен дори мотоциклет. Кели опита да отвори някои от шкафовете, но бяха заключени. И тук имаше подсилващи опори, и тази каравана беше удивително здрава.

Защо, питаше се тя. Защо е всичко това?

— Погледни — каза Арби, застанал пред някакъв апарат на стената с множество светещи диоди, който напомняше термостат.

— Какво е това? — попита тя.

— Пулт за управление. Можеш да управляваш всичко оттук. Всички системи, всички уреди. Виж, има и екран…

Арби натисна един бутон и екранът просветна. Видяха Еди, който приближаваше към тях.

— Ей, а какво е това? — попита Арби. Под екрана имаше бутон, защитен с капаче. Отвори го. Бутонът беше сребрист и на него пишеше „З“.

— Това сигурно е защитата против мечки, за която спомена.

След миг Еди отвори вратата на караваната и каза:

— По-добре престанете, защото изтощавате акумулаторите. Хайде, чухте какво каза шефът. Време е да се прибирате у дома.

Кели и Арби се спогледаха.

— Добре — кимна Кели, — тръгваме си.

Излязоха от караваната намръщени.

 

 

Тръгнаха през халето към офиса на Торн, за да се сбогуват.

— Ще ми се да ни вземе — каза Арби.

— И на мен.

— Не искам да прекарам ваканцията у дома. През цялото време ще работят.

Имаше предвид родителите си.

— Знам.

И Кели не желаеше да се прибира у дома. Предпочиташе да прекара пролетната ваканция далеч от дома и неприятното положение там. През деня майка й вкарваше данни в компютрите на една застрахователна компания, а вечер работеше като келнерка в бара на Дени. Винаги беше заета, а последният й приятел, Фил, оставаше у тях до късно почти всяка вечер. Когато и Емили беше там, нямаше проблеми, но сега тя учеше за медицинска сестра в обществения колеж, така че Кели беше сама в къщата, а Фил беше някак неприятен. Майка й обаче го харесваше и не желаеше Кели да говори лоши неща за него. Казваше й, че трябвало да порасне.

Тръгна към офиса на Торн, изпълнена с невъзможната надежда, че в последния миг той ще се умилостиви. Той говореше по телефона, с гръб към тях. На екрана на компютъра му видяха една от сателитните снимки от кабинета на Левин. Торн увеличаваше изображението последователно. Те почукаха на вратата, открехнаха я.

— Довиждане, доктор Торн.

— Доскоро, доктор Торн.

Той се обърна и им махна със слушалката в ръка.

— Довиждане, деца.

Кели се поколеба.

— Не може ли да поговорим малко за…

Торн поклати глава.

— Не.

— Но…

— Не, Кели. Трябва да се обадя по телефона веднага. В Африка вече е четири сутринта и след малко тя ще си легне да спи.

— Коя?

— Сара Хардинг.

— И Сара Хардинг ли ще дойде? — попита Кели, все още на вратата.

— Не знам — Торн сви рамене. — Приятна ваканция, деца. Ще се видим след седмица. Благодаря за помощта. А сега си тръгвайте. — Погледна към халето и извика: — Еди, децата си тръгват, изпрати ги до вратата и заключи след тях! Донеси ми документите и си приготви багажа. Идваш с мен. — После, със съвсем различен тон, добави: — Да, централа, все още чакам.

И се обърна на другата страна.