Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (3)

Форми с аберации

В гаснещата светлина на следобеда хеликоптерът се плъзгаше над очертанията на бреговата линия, над мястото, където гъстата джунгла се срещаше с водата. Бяха прелетели над последните рибарски селища преди десет минути. Сега отдолу се виждаше само непроходима костариканска джунгла, блата и цели мили пусти пясъци. Марти Гутиерес седеше до пилота и наблюдаваше брега през стъклото. По тези места нямаше дори пътища — поне той не виждаше такива.

Гутиерес беше спокоен по нрав трийсет и шест годишен американец с брада, биолог, който живееше в Коста Рика от осем години. Бе дошъл, за да изучава туканите в джунглата, но впоследствие бе останал като консултант към биологическия резерват Карара, националния парк на север. Включи микрофона за свръзка и попита пилота:

— Още колко?

— Пет минути, сеньор Гутиерес.

Гутиерес се обърна назад и каза:

— Още малко.

Но високият мъж, който се бе свил на задната седалка на хеликоптера, не реагира и дори не показа дали е разбрал, че му говорят. Седеше, опрял брадичка на юмруците си и долепил смръщено лице в стъклото.

Ричард Левин носеше избелели от слънцето зелени дрехи, а на главата му беше нахлупена шапка с широка периферия. На врата му висеше олющен бинокъл. Неугледният вид не му пречеше да изглежда съсредоточен. Лицето му беше напрегнато и сериозно.

— Какво е това място? — попита.

— Нарича се Рохас.

— Значи сме на юг?

— Да. На около петдесет мили от границата с Панама.

Левин се взря в джунглата.

— Не виждам никакви пътища. Как е било намерено това нещо?

— Двама души с палатка. Дошли са с лодка и са направили лагер на брега.

— Кога е станало?

— Вчера. Зърнали го и хукнали презглава.

Левин кимна. Както бе подпрял глава с дългите си ръце, приличаше на насекомото богомолка. Това беше прякорът му в университета — отчасти заради външния му вид, отчасти заради склонността му да отхапва главата на всеки, който не е съгласен с него.

— Идвали ли сте друг път в Коста Рика? — попита Гутиерес.

— Не. Първица ми е — отвърна Левин и махна с ръка, за да покаже, че не иска да го занимават с празни приказки.

Гутиерес се усмихна. След толкова много години Левин си оставаше непроменен. Все още беше един от най-способните и досадни учени. Двамата следваха заедно в Йейл, после Левин се бе отказал от доктората, за да защити степен в областта на сравнителната зоология. Тогава обяви, че не се интересува от практическата работа, с която се занимаваше Гутиерес, Беше я нарекъл „събиране на папагалски курешки от целия свят“.

Истината бе, че Левин — умен и упорит — имаше влечение по миналото, по света, който отдавна не съществуваше. Учеше непрекъснато, до полудяване. Славеше се с невероятната си памет, с арогантността си, с острия си език и неприкритото удоволствие, което изпитваше, посочвайки грешките на своите колеги. Един от тях бе казал: „Левин никога не забравя, но и никога не позволява ти да забравиш.“

Практиците не обичаха Левин и той им отвръщаше със същото. В душата си беше човек на подробностите, класификатор на животински видове и се чувстваше най-добре, когато работеше над музейните сбирки, когато уточняваше принадлежността на видовете или преподреждаше скелети. Не му допадаха прахолякът и неудобствата на полевата работа. Ако можеше да избира, Левин никога не би излязъл от музея, но се бе родил във времето на най-големите открития в палеонтологията. През последните двайсет години броят на известните видове динозаври се беше удвоил, а на всеки седем седмици биваше описван по един нов вид. Репутацията му го принуждаваше да пътува по целия свят, за да изучава находките и да дава експертното си мнение на специалисти, които не искаха да признаят, че се нуждаят от него.

— Откъде идваш? — попита го Гутиерес.

— От Монголия. Бях в пустинята Гоби, на три часа от Улан Батор.

— О! И какво имаше там?

— Джон Рокстън беше открил нещо. Част от скелет на велоцираптор според него. Искаше да му хвърля едно око.

— И?

Левин сви рамене.

— Рокстън никога не е познавал костите. Той ентусиазирано набира средства, но когато наистина открие нещо, не знае какво да прави.

— Каза ли му ги?

— Защо не? Това е истината.

— А скелетът?

— Изобщо не беше на раптор — отвърна Левин. — Костите бяха твърде дълги и твърде леки, черепът… небцето прекалено дебело, очните кухини съвсем други и така нататък. Мисля, че е открил някакъв подвид на Troodon, макар и да не съм съвсем сигурен.

— Troodon?

— Неголям хищник от триаския период^[1], дълъг около два метра от носа до края на опашката. Съвсем обикновен теропод, при това не особено интересен екземпляр. Все пак имаше отпечатък от кожата. Само по себе си това не е рядкост. Открити са десетки такива, главно от Hadrosauridae, но този беше по-различен. Кожата имаше някои характеристики, които не бях подозирал, че съществуват.

— Сеньори — прекъсна ги пилотът. — Заливът Хуан Фернандес е пред нас.

— Най-напред да направим една обиколка — предложи Левин.

Вгледа се през стъклото с напрегнато лице и забрави разговора.

Летяха над джунгла, която се простираше чак до хоризонта. Хеликоптерът се спусна и полетя над плажната ивица.

— Ето го — обади се Гутиерес и посочи с ръка.

Бреговата линия беше извита дъговидно, пуста и бяла. Не се мяркаше жива душа. В южния й край видяха някаква кафеникава маса, която от въздуха приличаше на камък или на голяма купчина водорасли. Имаше неправилна форма и беше дълга около два метра. Наоколо се виждаха множество стъпки.

— Кой е бил тук? — попита Левин и въздъхна.

— От Министерството на здравеопазването.

— Направиха ли нещо? Пипаха ли го?

— Не знам — отговори Гутиерес.

— Министерството на здравеопазването — промърмори Левин и поклати глава. — Какво им разбират главите! Не трябваше да ги пускаш, Марти.

— Слушай, не аз управлявам тази държава. Направих каквото можах. Искаха да го унищожат и ако не им бях попречил, щяха да го направят. Бъди доволен, че склониха да изчакат пристигането ти. Не знам още колко ще искат да чакат.

— Тогава нека започнем! — заяви Левин и натисна копчето на микрофона си. — Да се спускаме. Скоро ще се стъмни. Искам да видя това нещо веднага.

 

 

Ричард Левин изтича по пясъка към тъмната маса. Бинокълът му подскачаше върху гърдите. Почувства миризмата на разложение отдалеч и започна да систематизира първите си впечатления. Трупът бе полузаровен в пясъка, заобиколен от гъст облак мухи. Кожата бе подута от газове и това затрудняваше разпознаването.

Спря на няколко метра от съществото и извади фотоапарата си. Пилотът на хеликоптера изтича до него веднага и дръпна ръката му надолу.

— No permitido.

— Какво?

— Съжалявам, сеньор. Забранено е да се снима.

— Защо, по дяволите? — попита Левин. Обърна се към Гутиерес, който тичаше по пясъка към тях. — Марти, защо е забранено да се снима? Това може да се окаже важно…

— Забранено е — повтори пилотът и измъкна апарата от ръцете на Левин.

— Марти, това е безумие!

— Просто продължете огледа си — каза Гутиерес и заговори на пилота на испански. Той отговори рязко и ядосано, заразмахва ръце.

Левин се вгледа в тях за момент и се обърна. По дяволите всичко това, помисли си той. Биха могли да спорят цяла вечност. Забърза напред, като дишаше през устата. С приближаването миризмата ставаше все по-силна. Макар и трупът да бе голям, забеляза, че наоколо няма птици, плъхове или други лешоядни животни. Имаше само мухи — бяха накацали толкова гъсто, че скриваха кожата и силуета на мъртвото животно.

Въпреки всичко обаче си личеше, че е едро — колкото кон или крава, преди подуването да го е уголемило още повече. Сухата кожа, пропукана от слънцето, се бе надигнала нагоре, а отдолу се откриваше пласт жълта подкожна тлъстина.

Ами как вонеше! Левин направи гримаса. Насили се да пристъпи още по-близо и насочи цялото си внимание към животното.

Макар и да беше колкото крава, ясно бе, че не е бозайник. Нямаше козина. Изглеждаше, че цветът на кожата му първоначално е бил зелен, с остатъци от по-тъмни ивици. Повърхността на епидермиса беше покрита с многоъгълни издутини, различни по размери, и напомняше кожа на гущер. Надолу, по корема, издутините бяха по-малки и не така отчетливи. По врата, раменете и ставите личаха големи кожни гънки — отново като при гущер.

Но трупът беше внушителен. Левин прецени, че животното тежи около сто килограма, около двеста и двайсет паунда. Никъде по света нямаше толкова големи гущери освен индонезийските дракони комодо. Varanus komodoensis бяха триметрови, едри колкото крокодил хищници, хранещи се с кози и прасета, а понякога и с хора. Никъде в Новия свят обаче нямаше варани. Разбира се, би могло да се допусне, че това тук е от вида Iguanidae. Игуани имаше в цяла Южна Америка, а морските достигаха значителни размери. Въпреки това този труп би бил рекордно голям и за тях.

Левин бавно обиколи трупа и застана в предния му край.

Не, помисли си той, не е гущер. Тялото лежеше на лявата страна, десните му ребра бяха обърнати към небето. Беше затънало в пясъка почти до половината. Редицата издутини по продължение на гръбначния стълб бяха само на няколко сантиметра над пясъка. Дългата шия беше извита, главата — скрита под туловището подобно на глава на патица, заровена под перушината. Левин забеляза един от предните крайници — изглеждаше малък и слаб, полузаровен в пясъка. Щеше да го изрови и да го погледне, но искаше да направи снимки, преди да е променил каквото и да било.

Всъщност колкото повече наблюдаваше трупа, толкова повече се задълбочаваше убеждението му, че трябва да продължи. Защото едно беше ясно — това беше много рядко и може би дори неизвестно животно. Левин се изпълни едновременно с възбуда и предпазливост. Ако това откритие се окажеше толкова важно, колкото започваше да си мисли, трябваше да го документира както трябва.

Малко по-нататък по плажа Гутиерес все още крещеше на пилота, който не преставаше упорито да клати глава. Тези бюрократи от банановите републики, помисли си Левин. Защо да не снима? Това не би навредило на никого и беше много важно да се документират промените в състоянието на съществото.

Чу боботене и вдигна глава. По пясъка се плъзгаше тъмната сянка на още един хеликоптер — бял като линейка, а от едната му страна изпъкваха червени букви. Не успя да ги разчете в блясъка на залязващото слънце.

Обърна се отново към трупа и забеляза, че задният му крак е силен и мускулест, много различен от предния. Така би било при същество, ходещо изправено на яки задни крайници. Разбира се, има немалко гущери, които се изправят, но никой от тях не е толкова голям. Всъщност докато Левин се вглеждаше във формата на туловището, все повече се убеждаваше, че не е на гущер.

Забърза, защото светлината отслабваше, а го чакаше много работа. Както при всеки подобен случай, трябваше да даде отговор на два еднакво важни въпроса. Първо, що за животно е това и, второ, как е умряло?

Застана до бедрото и видя спукания епидермис — несъмнено заради натрупването на газове. Когато обаче се вгледа, си даде сметка, че всъщност това е дълбок разрез, преминаващ през подкожната тлъстина и достигащ чак до червените мускули и белите кости отдолу. Престана да обръща внимание на вонята и на белите червеи, с които гъмжеше откритата от срязването тъкан, защото осъзна, че…

— Съжалявам за това — каза Гутиерес, който се бе приближил, — но пилотът е непреклонен.

Пилотът следваше Гутиерес нервно. Застана встрани. Наблюдаваше внимателно.

— Марти — обади се Левин, — наистина трябва да направя няколко снимки.

— Боя се, че е невъзможно — поклати глава Гутиерес и сви рамене.

— Важно е, Марти.

— Съжалявам. Направих всичко, което бе по силите ми.

Белият хеликоптер кацна малко по-надолу на пясъка и боботенето утихна. От утробата му заизлизаха мъже с униформи.

— Марти, какво мислиш, че е това животно?

— Мога само да предполагам — отвърна Гутиерес. — Ако съдя по размерите, бих го нарекъл неидентифицирана игуана. Разбира се, то е много голямо и не обитава Коста Рика. Вероятно е дошло от Галапагос или от някой от…

— Не, Марти — прекъсна го Левин. — Не е игуана.

— Преди да продължиш — каза Гутиерес и хвърли поглед към пилота, — трябва да знаеш, струва ми се, че в този район и преди са се появявали някои неизвестни гущери. Никой не може да го обясни задоволително. Може би е следствие от изсичането на джунглите, може би нещо друго. Така или иначе изникват нови видове. Преди няколко години започнах да виждам неидентифицирани…

— Марти, това не е никакъв гущер.

Гутиерес примигна.

— Какво говориш! Разбира се, че е гущер.

— Не мисля — поклати глава Левин.

— Сигурно си се заблудил заради размера му — каза Гутиерес. — Истината е, че тук, в Коста Рика, понякога се натъкваме на подобни анормални форми…

— Марти, никога не се заблуждавам — прекъсна го Левин хладно.

— Добре, естествено, не исках да помислиш, че…

— Аз пък ти казвам, че не е гущер.

— Съжалявам — Гутиерес поклати глава. — Не мога да се съглася.

Слезлите от хеликоптера мъже се бяха скупчили на едно място и си поставяха бели хирургически маски.

— Не искам от теб да се съгласиш — каза Левин и се обърна към трупа. — Можем да поставим диагнозата много лесно. Трябва само да изровим главата или пък който и да било от крайниците. Това бедро, например, което, струва ми се…

Млъкна и се приближи. Вгледа се в задната част на бедрото.

— Какво има? — попита Гутиерес.

— Дай ми ножа си.

— Защо?

— Просто ми го дай.

Гутиерес измъкна сгъваемия си нож и пъхна дръжката му в протегнатата длан на Левин, който не отместваше поглед от трупа.

— Мисля, че това ще ти се стори интересно.

— Кое?

— Точно зад задната дермална линия има…

Изведнъж чуха крясъци и вдигнаха очи. Мъжете от хеликоптера тичаха по пясъка към тях. На гърбовете си носеха резервоари, крещяха на испански.

— Какво викат? — попита Левин и се намръщи.

Гутиерес въздъхна.

— Да се отдръпнем.

— Кажи им, че имаме работа — отвърна Левин и отново се наведе над трупа.

Мъжете обаче продължаваха да крещят. Изведнъж виковете им се превърнаха в рев и Левин видя как огнепръскачките припламват и големите огнени езици бумтят на вечерната светлина. Изтича от другата страна на трупа и се развика:

— Не! Не!

Но мъжете не му обърнаха никакво внимание.

— Недейте, това е безценно… — изкрещя Левин.

Първият от униформените го сграбчи и грубо го събори на пясъка.

— Какво, по дяволите, правиш? — изрева Левин и се изправи с мъка на крака. Но беше късно — пламъците вече достигаха до трупа, кожата почерняваше, натрупаният в подкожните мехури метан се възпламеняваше със синкав пукот. Към небето се заиздига гъст дим.

— Спрете! Престанете! — Левин се обърна към Гутиерес. — Накарай ги да спрат!

Но Гутиерес не помръдваше, вторачен в трупа. Обгърнат от пламъците, торсът запращя, тлъстината потече разтопена, после, когато кожата прогоря, се показаха черните, плоски ребра на скелета. Торсът се усука и изведнъж шията на животното изскочи нагоре, обгърната от огъня. Левин видя дългата заострена муцуна, редовете остри, хищнически зъби, кухините на очите — всичко това пламнало като някакъв средновековен дракон, изпускащ огън към небето.