Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (21)

Исла Сорна

Еди Кар, изправен сред високата трева, се обърна с гръб към вихрушката от прахоляк, която вдигнаха излитащите хеликоптери. След миг те се превърнаха в малки черни точки, шумът от двигателите им стихна.

— Кога ще се върнат? — попита той тъжно.

— Утре сутринта — отговори Торн. — Дотогава трябва да сме намерили Левин.

— Поне трябва да опитаме — отбеляза Малкълм.

След миг хеликоптерите изчезнаха зад високия ръб на кратера. Кар, Торн и Малкълм останаха съвсем сами, обгърнати от сутрешната горещина и тишината на острова.

— Малко страшничко е тук — каза Еди и нахлупи бейзболната си шапка над очите.

Еди Кар беше двайсет и четири годишен, отрасъл в Дейли Сити. Имаше черна коса, беше силен и здрав. Тялото му беше стегнато, с издути мускули, но ръцете му бяха елегантни, с дълги и фини пръсти. Еди беше талант — а Торн би казал гений — по механичните устройства. Би могъл да конструира всичко, да поправи всичко. Разбираше как работи даден механизъм само с един поглед, Торн го бе взел на работа три години преди това, след общинския колеж. Това трябваше да е временно, защото Еди смяташе да се върне в колежа и да завърши следващата степен. Оттогава обаче Торн бе станал зависим от младежа. Самият Еди на свой ред бе загубил всякакъв интерес към учебниците.

Но пък не беше очаквал и нищо подобно — помисли си го, когато се огледа наоколо. Еди беше градски човек, свикнал с клаксоните и забързания трафик. Тишината в тази пустош го изпълваше с тревога.

— Хайде — подкани го Торн и сложи ръка на рамото му. — Да започваме.

Отидоха до контейнерите, оставени от хеликоптерите на няколко метра встрани.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Малкълм.

— Недей, ако нямаш нищо против — отвърна Еди. — По-добре да ги отворим сами.

След половин час бяха развили болтовете, бяха свалили на земята задните капаци и бяха влезли в контейнерите. След още няколко минути караваните и джипът бяха навън. Еди се качи зад волана на форда и даде контакт. Не се чу почти нищо освен меко стартираната вакуумна помпа.

— Как е зарядът ти? — попита Торн.

— Докрай — отговори Еди.

— Да… всичко изглежда добре.

Еди изпита известно облекчение. Той лично бе ръководил модифицирането на тези превозни средства в електрически, но работата бе свършена набързо и не бе останало време да ги подложат на истински изпитания. Макар и да бе вярно, че електрическите автомобили са по-просто устроени от тези с двигатели с вътрешно горене — тази ръмжаща реликва от деветнайсети век, — Еди знаеше, че излизането с неизпитано оборудване винаги крие рискове.

Особено ако това оборудване е последна дума на техниката. Фактът безпокоеше Еди повече, отколкото му се искаше да признае. Като повечето родени механици, той беше дълбоко консервативен. Обичаше машините да работят — да работят независимо от всичко, — а за него това означаваше да използва установена, изпитана технология. За нещастие този път не бе успял да се наложи.

Еди имаше две основни причини за безпокойство. Едната бяха черните панели на слънчевите батерии с техните осмоъгълни силиконови пластини, монтирани на покривите на колите. Те бяха по-ефективни и устойчиви от старите модели. Еди ги бе монтирал върху специални, омекотяващи вибрациите, устройства, които бе конструирал сам. Проблемът обаче бе, че ако нещо наранеше тези панели по какъвто и да било начин, те нямаше да са в състояние нито да зареждат акумулаторите, нито да захранват електрониката. Дейността на всички системи щеше да секне.

Втората му грижа бяха самите акумулатори. Торн беше предпочел новите литиеви модификации на „Нисан“, които бяха много ефективни по отношение на теглото си. Но все още бяха експериментални, което за Еди бе учтив начин да се каже „ненадеждни“.

Беше настоявал за резервен вариант — малък бензинов генератор за всеки случай, за още много други неща. Но не успя да наложи мнението си. При тези обстоятелства бе направил единственото разумно нещо — добави някои допълнения, за които не бе казал на никого.

Беше сигурен, че Торн е разбрал за тях, но не бе реагирал. Еди също не ги бе споменал. Сега, когато бяха на този безлюден остров, сред пустошта, той се радваше, че е постъпил така.

Еди извади форда от контейнера в средата на голото място, сред високата трева, за да може слънцето да освети панелите и да зареди батериите. Торн се качи на едната каравана и я изкара на заден ход. Струваше му се странно да шофира превозно средство, което е толкова тихо — единственият звук беше от допира на гумите с металния контейнер. Когато излезе на тревата, не се чуваше почти нищо. Торн слезе и свърза двете каравани с гъвкавата гумена хармоника.

Най-накрая се зае с мотоциклета. Той също беше електрически. Закачи го на мястото му в задния край на караваната и го свърза с електрическата й система, за да се зарежда акумулаторът.

— Готово — каза след това.

Еди се вгледа във високия, заобикалящ ги ръб на кратера, който се издигаше в далечината над гъстата джунгла. Беше горещо. Голите скали потрепваха в слънчевите лъчи, зъберите изглеждаха непристъпни и застрашителни. Почувства се изоставен, сякаш попаднал в капан.

— Защо му е на човек да идва на място като това? — попита той гласно.

Малкълм, опрян на бастуна си, се усмихна.

— За да се махне от всичко останало, Еди. Не ти ли се иска понякога да се махнеш от всичко?

— Не, за нищо на света — отвърна Еди. — Ако питаш мен, винаги предпочитам наблизо да има „Макдоналдс“, ако разбираш какво имам предвид.

— Е, сега най-близкият е на доста мили оттук.

Торн отиде до задния край на караваната и извади две тежки карабини. Под цевта на всяка от тях имаше по два успоредни алуминиеви цилиндъра. Подаде едната на Еди, а другата показа на Малкълм.

— Виждал ли си някога такава?

— Чел съм за тях — отвърна Малкълм. — Шведските, нали?

— Да. „Линдстрад“. Пневматична пушка. Най-скъпата на света. Солидна, проста, точна, надеждна. Изстрелва нискоскоростни стрелички, в които можеш да сложиш всякакво химическо съединение. — Торн отвори пълнителя и показа един ред пластмасови контейнери, пълни с някаква сламеножълта течност. В предния край на контейнерите се виждаха петсантиметрови игли. — Заредили сме ги с отрова от Conus purpurascens… мида от Южното море. Това е най-силният невротоксин на света. Действа за две хилядни от секундата. По-бързо от скоростта, с която нервите предават импулси. Животното умира, преди да е почувствало убождането.

— Смъртоносна ли е?

Торн кимна.

— С това шега не бива. Просто помни, че не ти трябва да пронижеш крака си с изстрелване на това, защото ще умреш, преди да си осъзнал, че си натиснал спусъка.

Малкълм кимна.

— Има ли противоотрова?

— Не. Но няма и смисъл. И да имаше, няма време, за да се използва.

— Това опростява нещата — отбеляза Малкълм и пое пушката.

— Трябваше да те предупредя — каза Торн. — Еди, хайде да тръгваме.