Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (49)

Караваната

Кели Къртис се заслуша в шумоленето на душа. Не можеше да повярва. Погледна калните дрехи, захвърлени небрежно върху леглото. Шорти, риза с къси ръкави.

Истинските дрехи на Сара Хардинг.

Не успя да се въздържи — протегна ръка и ги докосна. Забеляза тъканта, протритите места, копчетата, които не подхождаха. Около джобовете имаше някакви стари червеникави петна, може би от кръв?

— Кели?

Сара я викаше от банята.

Помнеше името й.

— Да? — обади се Кели. По гласа й си личеше колко се вълнува.

— Има ли шампоан?

— Ще потърся, доктор Хардинг — извика Кели и бързо заотваря чекмеджетата. Мъжете бяха в другото отделение и ги бяха оставили сами. Затършува трескаво, затваряше ги с трясък.

— Слушай — извика Сара, — и да не намериш, не е страшно.

— Търся…

Най-накрая на умивалника видя зелена пластмасова бутилка.

— Да, доктор Хардинг, но…

— Дай ми това. Едно и също е, все ми е едно. — Сара подаде ръка през завесата и пое бутилката. — И името ми е Сара.

— Добре, доктор Хардинг.

— Сара.

— Добре, Сара.

Сара Хардинг беше обикновен човек.

Кели седна на стола в кухнята и като омагьосана зачака доктор Хардинг… Сара… да поиска още нещо. Чуваше я как си тананика под душа… След малко водата спря, ръката й се протегна навън и откачи кърпата от куката. След това излезе, увита в нея.

Сара прокара пръсти през късата си коса и това беше всичко, което направи за външния си вид.

— Така е по-добре — каза тя. — Бива си я тази каравана. Джак наистина е свършил добра работа.

— Да — кимна Кели. — Хубава е.

Сара се усмихна.

— На колко години си, Кели?

— На тринайсет.

— Какво прави това? Осми клас?

— Седми.

— Седми клас — повтори Сара замислено.

— Доктор Малкълм остави някакви дрехи за вас — каза Кели. — Смяташе, че ще са по мярка.

Посочи чистите къси панталони и фланелката.

— Чии са?

— Май на Еди.

Сара ги вдигна.

— Може и да свършат работа.

Отиде в отделението за спане и започна да се облича.

— Каква искаш да станеш, когато пораснеш, Кели? — попита след малко.

— Не знам — отвърна Кели.

— Това е много добър отговор.

— Така ли? — Майка й винаги я караше да си намери някаква почасова работа и да реши какво иска да направи с живота си.

— Да — каза Сара. — Никой умен човек не знае какво иска да стане, докато не навърши двайсет или трийсет.

— О…

— Кой предмет обичаш най-много в училище?

— Мисля, че математиката — отговори Кели донякъде с чувство за вина.

Сара, изглежда, го долови, защото попита:

— Че какво й е на математиката?

— Момичетата не ги бива по математика… искам да кажа… знаете.

— Не, не знам — отсече Сара.

Кели се стресна. Беше доловила топлите чувства на Сара Хардинг, но сега й се струваше, че те се стапят — като че ли беше дала неправилен отговор на взискателен учител. Реши да си замълчи. Зачака.

След малко Сара се появи отново, облечена с възшироките дрехи на Еди. Седна и започна да обува ботушите. Държеше се непринудено, естествено.

— Какво искаше да кажеш с това, че момичетата не ги бива по математика?

— Всички казват така.

— Кой например?

— Учителите.

Сара въздъхна.

— Браво — каза тя и поклати глава. — Учителите…

— А другите деца ме наричат „мозък“. Такива работи… знаете.

Кели изрече всичко това на един дъх. Не можеше да повярва, че го казва на Сара Хардинг, която изобщо не познаваше, освен от статиите за нея и снимките, но… това беше истината. Сара Хардинг беше тук и тя й говореше за личните си проблеми, за нещата, които я разстройваха.

Сара се усмихна весело.

— Е, ако те наричат така, сигурно те бива по математика, а?

— Предполагам.

— Това е чудесно, Кели.

— Работата е, че момчетата не харесват момичета, които са прекалено умни.

Сара повдигна вежди.

— Така ли?

— Ами… така казват всички.

— Кой например?

— Например майка ми.

— Аха. А тя знае какво говори…

— Не съм сигурна — призна Кели. — Всъщност майка ми излиза само с перковци.

— Значи възможно е и да греши, нали? — попита Сара и вдигна поглед към Кели, докато завързваше връзките на ботушите.

— Възможно е.

— Е, аз пък знам от опит, че някои мъже харесват умни жени, а други не. Както всичко останало на света. Чувала ли си за Джордж Шалер?

— Разбира се. Изследва пандите.

— Да. Пандите. Преди това снежните леопарди, лъвовете и горилите. Той е най-сериозният изследовател на животните на двайсети век. Знаеш ли как работи?

Кели поклати глава.

— Преди да се отправи на експедиция, прочита всичко, което е писано за животните, които ще изследва — популярни книжки, статии по вестници написания, научни публикации… всичко. След това наблюдава животните лично. Знаеш ли до какви изводи стига най-често?

Кели отново поклати глава. Не смееше да отговори.

— Че почти всичко, казано или написано, е погрешно. Да вземем горилите. Джордж изследва планинските горили цели десет години, преди Даян Фоси изобщо да се замисли за тях. И установи, че представите за тези животни са преувеличени, неправилни или направо фантастични… Като тази например, че не бивало жени да участват в експедиции за изучаването им, защото мъжките горили можело да ги изнасилят. Глупости… пълни глупости.

Сара приключи с връзките и се изправи.

— Така че, Кели, има нещо, което е по-добре да научиш още сега — колкото по-рано, толкова по-добре. През целия ти живот хората ще ти казват разни неща. И повечето от тези неща, може би деветдесет и пет процента, няма да са верни.

Кели мълчеше. Това, което й говореше Сара, я потискаше.

— Ето една от истините на живота. Човешките същества просто са натъпкани с грешна информация и затова е много трудно да прецениш на кого да вярваш. Знам как се чувстваш.

— Така ли?

— Разбира се. Майка ми често казваше, че нищо няма да излезе от мен. Някои от професорите ми също.

— Наистина ли? — Струваше й се невъзможно.

— Ами, да — отвърна Сара. — Всъщност…

От другата каравана долетя гласът на Малкълм:

— О, не! Тези идиоти могат да развалят всичко!

Сара веднага отиде там. Кели скочи от стола и я последва.

 

 

Мъжете бяха скупчени около монитора. Всички говореха едновременно и изглеждаха обезпокоени.

— Какъв ужас! — възмущаваше се Малкълм. — Кошмар!

— Това джип ли е? — попита Торн.

— Те имаха червен джип — отбеляза Сара.

— Значи това е Доджсън! — възкликна Малкълм. — По дяволите!

— Какво прави тук?!

— Досещам се.

Кели си проби път, за да погледне. На екрана видя храсталаци, през които се провираше червен автомобил.

— Къде са те сега? — попита Малкълм Арби.

— Мисля, че са в долината на изток — отговори момчето. — Недалеч от мястото, където намерихме доктор Левин.

Радиостанцията изпращя.

— Да не би на острова да има други хора? — чуха гласа на Левин.

— Да, Ричард.

— По-добре да ги спрем, преди да са объркали всичко.

— Знам. Искаш ли да се върнеш?

— Не, освен ако не е абсолютно наложително. Уведомете ме, ако се наложи.

Изключи радиостанцията си.

— Това са те — каза Сара, вперила поглед в екрана. — Това е приятелят ти Доджсън.

— Не ми е приятел — каза Малкълм. Стана и трепна от болката в крака си. — Да вървим. Трябва да спрем тези кучи синове. Няма време за губене.