Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (6)

Пало Алто

В два часа през нощта Ед Джеймс спря на почти празния паркинг пред „Мери Колиндър“ на Картър Роуд. Черното БМВ вече беше там, паркирано близо до входа. Зад стъклата се виждаше Доджсън, разположил се в едно от сепаретата, намръщен. Доджсън никога не беше в добро настроение. В момента разговаряше с едрия мъж, седнал до него, и поглеждаше часовника си. Едрият мъж беше Бейзълтън. Професорът, който се бе появил по телевизията. Джеймс винаги изпитваше облекчение, когато присъстваше и Бейзълтън. От Доджсън го побиваха тръпки. Беше трудно да си представиш, че Бейзълтън би могъл да се замеси в нещо тъмно.

Джеймс угаси двигателя и намести огледалото за обратно виждане, за да може да закопчае яката на ризата си и да оправи вратовръзката. Погледна лицето си — небръснат, уморен мъж с двудневна брада. „Какво от това?“, помисли си. Защо да не изглежда уморен? В края на краищата нима не беше посред нощ?

Доджсън винаги уреждаше срещите си посред нощ и винаги в същия проклет ресторант на Мери Колиндър. Джеймс не можеше да разбере защо — имаше много неща, които не разбираше.

Взе големия книжен плик, слезе от колата и затръшна вратата. Отправи се към входа, клатейки глава. Доджсън му плащаше по петстотин долара на ден от седмици, за да следва група учени. В началото бе предположил, че става дума за някакъв индустриален шпионаж, но никой от тези учени не се занимаваше с промишлено производство — заемаха университетски постове, при това в доста тъпи области. Като палеоботаничката Сатлър, чиято специалност беше прашецът на праисторическите растения. Джеймс бе присъствал на една от лекциите й в Бъркли и едва бе успял да остане буден. Диапозитив след диапозитив с някакви бели топчета, които напомняха валма памук, докато тя дрънкаше за ъгли на свързване на полизахариди и не знам си още какво. Истинска скука.

Със сигурност не си струва петстотин долара на ден, мислеше си той. Влезе вътре, примигна от светлината и отиде до сепарето. Седна, кимна на Доджсън и Бейзълтън, вдигна ръка, за да поръча на келнерката кафе.

Доджсън го изгледа ядосано.

— Нямам на разположение цяла нощ — каза той. — Да започваме.

— Добре — кимна Джеймс и свали ръката си. — Разбира се. — Отвори плика и започна да вади отвътре листата и снимките и да обяснява: — Алън Грант. Палеонтолог от щатския университет на Монтана. В момента е в отпуск и чете лекции в Париж за последните намерени останки от динозаври. Изглежда има някои нови идеи за това, че тиранозаврите са били лешоядни и че…

— Няма значение — прекъсна го Доджсън. — Продължавай.

— Елън Сатлър Реймън — кимна Джеймс и бутна снимката напред. — Ботаничка. Имала е връзка с Грант, но сега е омъжена за физик от Бъркли и има малки деца, син и дъщеря. Чете лекции на половин работен ден в Бъркли и прекарва остатъка от времето у дома, защото…

— Продължавай, продължавай.

— Добре. Повечето от останалите са починали. Доналд Дженаро, адвокат… умрял от дизентерия по време на командировка. Денис Недри от „Интегрейтид Компютър Системс“… също покойник. Джон Хамънд, основателят на „Интернешънъл Дженетик Текнолоджис“… умрял по време на посещение в изследователския център на компанията в Коста Рика. Бил е с внуците си. Сега хлапетата живеят с майка си на изток и…

— Някой опитвал ли е да се свърже с тях? Който и да било от „ИнДжен“?

— Не, не е имало контакти. Момчето постъпи в колеж, а момичето ходи на училище. След смъртта на Хамънд „ИнДжен“ поиска защита съгласно единайсета глава. Делото все още не е приключило. Най-накрая разпродават активите. Всъщност това започна преди две седмици.

— Зона Б влиза ли в разпродажбата? — обади се Бейзълтън за първи път.

Джеймс го изгледа озадачено.

— Зона Б?

— Да. Някой споменавал ли ти е за зона Б?

— Не, за първи път чувам. Какво е това?

— Ако чуеш каквото и да било за зона Б, искаме да ни го кажеш.

Доджсън, седнал до Бейзълтън, прегледа снимките и данните, после ги хвърли нетърпеливо настрана. Вдигна очи към Джеймс и попита:

— Какво друго научи?

— Това е всичко, доктор Доджсън.

— Всичко? Ами Малкълм? Ами Левин? Все още ли са приятели?

Джеймс погледна записките си.

— Не съм сигурен.

Бейзълтън се намръщи.

— Не си сигурен? Как така не си сигурен!?

— Малкълм се срещна с Левин в института на Санта Фе — отвърна Джеймс. — Преда две години прекараха там известно време заедно. Напоследък обаче Малкълм не е ходил в Санта Фе. В момента е извънщатен лектор в Биологическия факултет в Бъркли. Преподава математически модели на еволюцията. И изглежда не поддържа контакти с Левин.

— Скарали са се?

— Може би. Казаха ми, че имали несъгласия относно експедицията на Левин.

— Каква експедиция? — попита Доджсън и се наклони напред.

— Левин планира някаква експедиция от години. Поръчал е специални превозни средства от фирма, наречена „Мобайл Фийлд Системс“. Това е малко предприятие в Удсайд, управлявано от човек на име Джак Торн. Торн оборудва джипове и камиони за изследователи, които работят при полеви условия. Учените от Африка, Сичуан или Чили се кълнат в тях.

— Малкълм знае ли за тази експедиция?

— Безсъмнено. От време на време ходи при Торн. Горе-долу веднъж месечно. Разбира се, Левин е там почти всеки ден. Така попадна в затвора.

— В затвора? — учуди се Бейзълтън.

— Аха — отговори Джеймс и погледна записките си. — Един момент. На десети февруари Левин е арестуван за шофиране със сто и двайсет при ограничение петнайсет. Точно пред училището на Удсайд. Съдията прибра ферарито му, взе му книжката и го осъди на общественополезен труд. Всъщност принуди го да води часове в училището.

Бейзълтън се усмихна.

— Ричард Левин, преподавател в училище. Бих искал да го видя с очите си.

— Беше доста съвестен. Разбира се, той и без това прекарваше известно време в Удсайд заради Торн. Тоест докато не напусна страната.

— Кога напусна страната? — попита Доджсън.

— Преди два дни. Замина за Коста Рика. За кратко. Трябваше да се върне рано тази сутрин.

— Къде е сега?

— Не знам. И, хм, боя се, че няма да е лесно да разбера.

— Защо?

Джеймс се поколеба, прокашля се.

— Защото беше в списъка на пътниците за полета от Коста Рика, но го нямаше в самолета при кацането. Моят човек в Коста Рика ми докладва, че е напуснал хотела в Сан Хосе преди полета и не се е връщал повече. Не е заминал от града с друг полет, така че за момента Ричард Левин е в неизвестност.

Последва дълга тишина. Доджсън се облегна на стола си и затананика през зъби. Погледна към Бейзълтън, който поклати глава. Доджсън събра листата от масата и внимателно ги подреди на купчина, после ги мушна в плика и го подаде на Джеймс.

— А сега ме изслушай, тъп кучи сине — рече той. — От теб искам само едно нещо. Много е просто. Слушаш ли ме?

Джеймс преглътна.

— Слушам.

Доджсън се наведе напред.

— Намери го — каза.