Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джурасик парк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят

Американска. Първо издание

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

ISBN: 954-585-472-3

 

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 51

ИК „Бард“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

Изгубеният свят

Ричард Левин спря, за да си поеме дъх, и опря лице до топлата повърхност на камъка. Двеста метра надолу морето обливаше черните скали с ослепително бяло. Лодката, която го бе докарала дотук, вече се носеше на изток — малка светла точка на хоризонта. Трябваше да се върне, защото на този пуст, негостоприемен остров нямаше безопасно пристанище.

Засега бяха сами.

Левин пое дълбоко дъх и погледна към Диего, застанал на десетина метра по-надолу на скалата. Диего носеше раницата, в която беше цялото им оборудване, но беше млад и силен. Усмихна се весело и кимна нагоре към височината.

— Имайте кураж, вече не е далеч, сеньор.

— Надявам се — отвърна Левин.

Когато бе оглеждал мястото с бинокъл от лодката, му се бе сторило, че е подходящо за изкачване, но в действителност скалата се оказа почти вертикална и много опасна, защото беше вулканична и се ронеше.

Левин вдигна нагоре ръце и заопипва следващото удобно място за хващане. Беше се прилепил до камъка. Няколко камъчета се откъртиха и пръстите му се плъзнаха надолу. Опита отново и пропълзя нагоре. Дишаше тежко от умора и страх.

— Още двайсет метра, сеньор — подвикна Диего окуражително. — Можете да се справите.

— Сигурен съм, че мога — промърмори Левин. — Като вземем предвид алтернативната възможност…

С приближаването му към върха вятърът се усили. Свистеше в ушите му, изопваше дрехите. Имаше чувството, че се опитва да го отскубне от скалата. Вдигна очи и видя гъстите листа, достигащи до самия ръб на пропастта.

Почти стигнах, помисли си. Почти.

Тогава с един последен тласък успя да се вдигне над ръба и да се претърколи изнемощял в мократа папрат. Все още задъхан, погледна назад и видя как Диего се качва на ръба — с лекота, бързо. Седна на мокрите листа и се усмихна. Левин извърна глава и се вторачи в големите папрати над главата си и с няколко дълбоки въздишки започна да освобождава натрупаното напрежение. Краката му горяха жестоко.

Но… все едно. Беше пристигнал. Най-накрая!

Огледа джунглата наоколо. Първична гора, недокосната от човешка ръка. Точно както показваха снимките от сателита. Беше принуден да разчита на тях, защото за частните острови като този нямаше карти. Такъв остров беше нещо като изгубен свят, изолиран сред Тихия океан.

Левин се вслуша в звуците на вятъра и в шумоленето на палмовите листа, които обсипваха лицето му със ситни капчици. Тогава долови още нещо — далечен писък, като на птица, но по-дълбок, по-звучен. Вслуша се и го чу отново.

Рязко чаткане недалеч го накара да се обърне. Диего бе драснал клечка кибрит, за да запали цигара. Левин стана бързо, дръпна ръката на младежа и поклати отрицателно глава.

Диего се намръщи озадачено.

Левин долепи пръст до устните си.

Вдигна ръка по посоката на звука.

Диего сви рамене с безразличие. Не беше впечатлен. Не виждаше причина за безпокойство.

Защото не знае какво ни очаква, помисли си Левин, разкопча тъмнозелената раница и започна да сглобява голямата карабина „Линдстрад“. Беше направена по поръчка в Швеция специално за него — последна дума на техниката за контрол над животните. Завинти цевта в приклада, провери газовия заряд, сложи пълнителя и я подаде на Диего. Младокът я пое и пак сви рамене.

Междувременно Левин извади пистолета, също „Линдстрад“, и го закопча на кръста си. След това измъкна оръжието от кобура, провери предпазителя два пъти и пак го мушна обратно. Изправи се и кимна на Диего да го последва. Младежът закопча раницата и отново я намести на гърба си.

Двамата тръгнаха надолу по склона на хълма, към вътрешността на острова. Дрехите им се намокриха почти веднага от листата. Нямаха никаква видимост — от всички страни ги заобикаляше гъста джунгла. Листата на папратите бяха огромни, с размерите на човешко тяло. Растенията бяха високи по четири-пет метра и имаха груби, бодливи стъбла. Високо над папратите се ширеха короните на дърветата, които закриваха слънчевата светлина почти изцяло. Мъжете се движеха в полумрака мълчаливо, усещаха меката, влажна земя.

Левин спираше често, за да погледне ръчния си компас. Вървяха на запад, надолу по стръмен склон, към вътрешността на острова. Знаеше, че е остатък от много стар вулканичен кратер, ерозирал и обезформен от вековете. Теренът във вътрешността се състоеше от поредица хребети, които водеха надолу към центъра му. Там, където се намираха обаче, в източния край, теренът беше стръмен, неравен и коварен.

Усещането за изолираност, за това, че са попаднали в някакъв първичен свят, беше съвсем осезателно. Продължиха надолу по склона и сърцето на Левин се разтуптя лудо. Пресякоха малък поток и се заизкачваха по следващия хребет. На върха му листата се разредиха и ги облъхна приятен ветрец. От това място изпъкваше далечният край на острова, зъбер от твърда черна скала, на мили разстояние. Между тях и там не се виждаше нищо освен меко нагъната джунгла.

Диего застана до него и отрони:

Fantastico!

Левин веднага му направи знак да мълчи.

— Но, сеньор — възрази младежът, — тук сме съвсем сами.

Левин поклати глава с раздразнение. Докато бяха на лодката, му беше обяснил всичко. Никакви приказки, когато стигнат на острова. Никаква помада за коса, никакъв одеколон, никакви цигари. Храната беше солидно запечатана в найлонови пликове, всичко беше опаковано много внимателно. Никакви миризми, никакви звуци. Беше предупредил Диего няколко пъти колко важно е всичко това.

Сега ставаше ясно, че младежът не му е обърнал внимание. Не разбираше. Левин го бутна с пръст ядосано и пак поклати глава.

Диего се усмихна.

— Сеньор, моля ви. Тук има само птици.

В този момент чуха дълбок, боботещ звук, неземен крясък, който долетя някъде от гората под тях. След миг долетя отговор от друга част на гората.

Очите на Диего се разшириха.

— Птици? — прошепна Левин.

Диего замълча. Прехапа устна и се втренчи в джунглата.

Видяха как южно от тях върховете на дърветата се раздвижиха и сякаш част от гората оживя, като че ли разлюляна от вятъра.

Диего бързо се прекръсти.

Чуха още крясъци, които продължиха близо минута, после пак се възцари тишината.

Левин слезе от хребета и продължи надолу по склона, все надълбоко във вътрешността на острова.

 

 

Крачеше бързо, вперил поглед в земята, за да се предпази от змии, когато зад себе си чу ниско подсвирване. Обърна се и видя, че Диего сочи вляво.

Левин се върна, мушна се между листата и последва младежа, който бе поел на юг. След малко стигнаха до два успоредни коловоза, отдавна обрасли с трева и папрати, но все пак си личеше, че някога на това място е имало път. Естествено щяха да тръгнат по него. Така щяха да се движат много по-бързо.

Левин направи жест и Диего свали раницата. Беше време да се разменят. Опита тежестта й, намести ремъците.

Продължиха нататък мълчаливо.

 

 

На места пътят бе така обрасъл, че не личеше — джунглата си възвръщаше терена. Беше ясно, че никой не е минавал по него от години.

Диего изръмжа и изруга тихо. Левин се обърна и го видя да вдига крака си с погнуса. Беше затънал до глезена в купчина зеленикави животински изпражнения. Левин се върна.

Диего изчисти обувката си в стъблото на една папрат. В изпражненията се виждаха сламки, примесени в зелената маса. Бяха леки и ронливи — изсъхнали, стари. Нямаха миризма.

Левин внимателно огледа земята наоколо и откри остатък от следа. Купчинката беше добре оформена, дванайсет сантиметра в диаметър. Определено бе оставена от някакво голямо тревопасно.

Диего гледаше мълчаливо, с разширени очи.

Левин поклати глава и продължи. Нямаше причина да се безпокои, докато попадаха само на следи от тревопасни. Поне не прекалено. Въпреки всичко пръстите му докоснаха дръжката на пистолета, сякаш за успокоение.

 

 

Стигнаха до някакъв поток с кални брегове и от двете страни. Левин спря. В калта видя ясни отпечатъци от трипръсти лапи, някои от които бяха съвсем големи — разперената му длан влезе в един от тях и дори остана свободно място.

Когато вдигна очи, видя, че Диего отново се кръсти. Държеше карабината в лявата си ръка.

Останаха край потока, заслушани в нежното ромолене на водата. Нещо блестящо привлече погледа му, той се наведе и го извади. Беше парченце стъклена тръба, дебела колкото молив. Единият й край беше счупен. От едната страна забеляза скала и си даде сметка, че е лабораторна пипета като тези, които се използват по целия свят. Вдигна я към светлината и я огледа от всички страни. Странно е, помисли си. Тази пипета означаваше, че…

Обърна се и с ъгълчето на окото си долови някакво движение. Нещо малко и кафяво тичаше в калта край потока. Голямо колкото плъх.

Диего изсумтя изненадано. Животинчето се скри в гъстака.

Левин направи няколко крачки, клекна в калта и се вгледа в следите. Бяха с три пръста, напомняха птичи. Видя и други подобни — по-големи, широки няколко сантиметра.

Беше виждал такива следи — в Колорадо, където беше някогашната брегова линия, отдавна вкаменена. Следи от динозаври, замръзнали в камъка. Тези тук обаче бяха отпечатани в мокра кал. Бяха оставени от живи същества.

Все още клекнал, Левин чу тих писък някъде отдясно. Погледна натам и видя, че папратите се раздвижват. Остана напълно неподвижен, чакаше.

Подир миг измежду листата се показа дребно животно. Беше не по-голямо от мишка. Имаше гладка кожа, без козина и големи очи в горната част на малката глава. На цвят беше зеленикавокафяво. Непрекъснато издаваше тънички, раздразнени звуци, сякаш искаше да прогони Левин надалеч. Той остана на мястото си. Не смееше да диша.

Разбира се, разпозна съществото. Беше музавър, малък прозауропод от късния триас. Остатъци от скелети бяха намирани само в Южна Америка. Това беше един от най-малките известни динозаври.

Динозавър, помисли си.

Макар и да бе очаквал подобна среща на острова, този жив, дишащ представител на рода динозаври го стъписа. И беше толкова малък. Не можеше да свали поглед от него. Чувстваше се като вцепенен. След всичките тези години, след прашасалите скелети — истински жив динозавър!

Малкото същество се осмели да излезе още по-напред от прикритието на листата. Беше по-дълго, отколкото Левин бе предположил в началото: около десет сантиметра, с удивително дебела опашка. Независимо от всичко то много приличаше на гущер. Застана изправено, клекнало върху задните си крайници. Левин видя как с дишането ребрата му се движат. Продължаваше да пищи и да размахва предните си лапички.

Левин протегна ръка бавно, много бавно.

Съществото изпищя още веднъж, но не избяга. Изглежда го бе обзело любопитство — точеше вратле и се оглеждаше, както правят много малките животни. Ръката на Левин приближаваше.

Най-накрая пръстите му докоснаха земята пред него. Животинчето, изправено на задните си крака и опряно на дебелата си опашка, не показваше признаци на страх. След миг пристъпи напред и се качи в дланта му. Не почувства теглото му — беше толкова леко. Музавърът се завъртя в кръг, подуши пръстите. Левин се усмихна очарован.

Малкото животинче изведнъж изпищя ядосано, скочи на земята и изчезна сред листата. Левин примигна, без да разбира защо бе станало така.

Тогава усети неприятна миризма и чу тежко шумолене в храсталаците малко по-нататък. Тихо сумтене, пак шумолене.

За миг Левин си спомни, че хищниците ловуват край потоците, за да улавят животните, когато са най-уязвими — наведени, за да пият вода. Спомни си го твърде късно — чу смразяващия кръвта пронизителен рев и когато се обърна, видя как тялото на пищящия Диего изчезва в храсталака. Младежът се противеше, листата се клатеха побеснели. Левин зърна един голям крак, с голям извит нокът на средния пръст. След миг кракът се скри. Храстите продължаваха да се тресат.

Изведнъж навсякъде наоколо се разнесоха животински ревове. Ричард Левин видя как някакво голямо животно се спуска към него. Той се обърна и побягна. Беше изпаднал в паника, не знаеше накъде да тича, разбираше само, че положението му е безнадеждно. Изведнъж почувства тежък удар по гърба си, който го събори на колене в калта, и за миг осъзна, че въпреки цялата подготовка, въпреки всичките си логични умозаключения нещата се бяха объркали зловещо и че го очаква смърт.