Метаданни
Данни
- Серия
- Джурасик парк (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lost World, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят
Американска. Първо издание
Коректор: Марийка Тодорова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова
ISBN: 954-585-472-3
Формат: 60/90/16
Печатни коли: 51
ИК „Бард“, София, 2003
История
- — Добавяне
Седма конфигурация
След отстраняване на деструктивните елементи може да настъпи частична стабилизация. Оцеляването отчасти се определя от елементи на случайност.
Отпътуване
Лодката остави реката назад и навлезе в тъмната пещера. Боботенето на мотора отекваше в стените. Насрещното течение беше силно, защото имаше прилив, но Торн се справяше с управлението. След минута отново излязоха на светло, край блъскащите се в скалите вълни, в океана. Кели нададе радостен вик и прегърна Арби, който се сепна и се усмихна. Левин погледна назад към острова и каза:
— Трябва да призная, че не вярвах да успеем. Все пак, след като монтирахме нашите камери и сателитната връзка, може би най-накрая ще успеем да отговорим на въпроса около измирането на динозаврите.
Сара го погледна.
— Може би да, може би не.
— Защо не? Това е един съвършен изгубен свят.
Тя го изгледа изненадано.
— Не е нищо такова. Има твърде много хищници, забрави ли?
— Така е наистина, но ние не знаем…
— Ричард — прекъсна го Сара, — с Иън прегледахме документацията. Преди години, когато лабораторията още е функционирала, са допуснали грешка.
— Каква грешка?
— Създавали са малки динозаври, а не са знаели с какво да ги хранят. Известно време са им давали козе мляко, защото не предизвиква алергични реакции. Дотук добре. По-късно обаче, когато хищниците са пораснали, са им давали специално приготвен екстракт от протеини. Приготвен от овче месо.
— Е? — попита Левин. — Какво лошо има в това?
— В зоологическите градини никога не дават на животните овче месо. Защото има опасност от инфекция.
— Инфекция — повтори Левин тихо. — Каква инфекция?
— Приони — обади се Малкълм от другата страна на лодката.
Левин го погледна с недоумение.
— Прионите — обясни Сара — са най-просто устроените известни болестотворни елементи. По-прости са дори от вирусите. Всъщност това са протеинови фрагменти и сами не са способни да влязат в организма. За да го заразят, трябва да бъдат погълнати. Болестта „луда крава“ при добитъка е тяхно дело. Могат да причинят заболяване на мозъка и при човека. Динозаврите тук са развили болест, наречена DX, породена от партида некачествена храна. Лабораторията се е борила с нея в продължение на години.
— Искаш да кажеш, че е било безуспешно?
— Известно време е изглеждало, че са се справили. Динозаврите се развивали много добре. Нещо обаче се случило и започнали да боледуват масово. Прионите се изхвърлят с фекалиите, така че е възможно…
— С фекалиите! — възкликна Левин. — Компитата ги ядяха!
— Да. Всички компита са заразени. Те са мършояди. Разпространяват болестта по труповете и заразяват други мършояди. В края на краищата и рапторите са се заразили. Рапторите нападат живи животни, но невинаги успяват да ги убият. Едно ухапване е достатъчно, за да се предаде болестта. И така постепенно болестта обхванала целия остров. Затова животните умират рано. Голямата смъртност позволява да се поддържа много по-голяма популация хищници, отколкото при нормални условия…
— Знаеш ли… — каза Левин угрижено. — Едно компи ме ухапа.
— На твое място не бих се безпокоил. Ще получиш лек енцефалит, но обикновено той не е повече от главоболие. В Сан Хосе ще те заведем на лекар.
Левин започна да се поти. Избърса челото си с ръка.
— Всъщност не се чувствам никак добре.
— Трябва да мине поне седмица, Ричард. Сигурна съм, че ще се оправиш.
Левин се отпусна на мястото си посърнал.
— Въпросът е — продължи Сара, — че според мен този остров няма да даде отговор за измирането.
Малкълм се вгледа назад към скалите и заговори:
— Може би точно така трябва да бъде. Защото измирането винаги е било мистерия. Случвало се е пет пъти на нашата планета и невинаги причината е била астероид. Всички проявяват интерес към измирането на динозаврите през кредата, но измирания е имало и през юра, и през триаса. Те са били масови, ала са нищо в сравнение с измирането през перма[1], което е унищожило деветдесет процента от живота на планетата, в моретата и на сушата. Никой не знае какво е предизвикало тази катастрофа. Питам се обаче дали ние не причиняваме следващата.
— Как така? — попита Кели.
— Човекът е разрушител — отвърна Малкълм. — Понякога си мисля, че сме нещо като чума, която ще оголи земята. Унищожаваме нещата толкова добре, че може би това е единствената ни функция. Може би през всяка ера се появява същество, което разчиства терена, за да може еволюцията да премине към следващата си фаза.
Кели поклати глава. Стана и отиде в предната част на моторницата, при Торн.
— Слушаш ли всичко това? — попита я той. — На твое място не бих му обърнал никакво внимание. Това са само предположения. Хората непрекъснато измислят разни теории, но истината е, че те са само фантазии. Например когато Америка е била нова държава, хората вярвали, че има нещо, което наричали флогистон. Знаеш ли какво е това? Не? Е, няма значение, защото флогистон не съществува. Вярвали са, че човешкото поведение се управлява от четири субстанции и че Земята е само на четири хиляди години. Ние сега вярваме, че е на четири милиарда, вярваме във фотоните и електроните, смятаме, че човешкото поведение се управлява от фактори като егото и самооценката. Убедени сме, че нашите показания са по-научни и по-качествени.
— А не са ли?
Торн сви рамене.
— Пак са фантазии. Не са истински. Виждала ли си някога „самооценка“? Можеш ли да ми я донесеш на чиния? А фотон? Ще ми донесеш ли фотон?
Кели поклати глава.
— Не, но…
— И никога няма да успееш, защото тези неща не съществуват. Независимо колко сериозно гледат на тях хората. След още сто години потомците ни ще четат какво сме писали и ще се смеят. Ще си казват: „В какво са вярвали онези хора? Във фотони и електрони. Можеш ли да си представиш подобно нещо!“ Ще се смеят, защото тогава ще имат по-нови и по-добри фантазии. — Торн поклати глава. — Между другото чувстваш ли как се движи лодката? Това е океанът, той е истински. Усещаш ли миризмата на сол? Чувстваш ли слънчевите лъчи с кожата си? Това също е истинско. Виждаш ли ни нас, тук? Това е истинско. Животът е чудесен. Дар е да си жив, да виждаш слънцето и да дишаш въздуха. Всъщност няма нищо друго. А сега погледни компаса и ми кажи къде е юг. Трябва да стигнем до Пуерто Кортес. Време е да се прибираме у дома.