Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (22)

Потокът

Еди се качи в джипа, а Торн и Малкълм — в кабината на караваната. След миг радиостанцията изпращя.

— Започваш ли да събираш данните, шефе? — обади се Еди.

— Веднага — отговори Торн.

Включи оптичния диск в специалния жлеб на арматурното табло. На малкия монитор пред него се появи островът, но части от него бяха закрити от облаци.

— Каква работа върши това? — попита Малкълм.

— Почакай и ще видиш — отвърна Торн. — Това е система. Събира данни.

— Данни от какво?

— От радар.

След миг върху снимката се появи сателитно радарно изображение. Радарът можеше да прониква през облаците. Торн натисна някакво копче и компютърът започна да проследява възвишенията, да показва подробностите, да очертава едва забележимата, подобна на паяжина, система от пътища.

— Страхотно! — отбеляза Малкълм, но на Торн му се стори, че е напрегнат.

— Готово — обади се Еди по радиото.

— И той ли вижда същото? — попита Малкълм.

— Да. На таблото.

— Още нямам сигнал от ГПС — добави Еди угрижено. — Не работи ли?

— Ех! — възкликна Торн. — Дай му минутка. Трябва да изчете оптичния диск.

На покрива на караваната беше монтиран глобален позициониращ сензор, или ГПС. Устройството получаваше данни от навигационните спътници на хиляди мили височина и изчисляваше позицията на превозното средство с точност до няколко метра. След миг върху картата на острова на екрана замига червено хиксче.

— Окей — каза Еди, — появи се. Като че ли има нещо подобно на път в северния край на откритото място. Натам ли тръгваме?

— Така мисля — отговори Торн.

Според картата пътят обикаляше през вътрешността на острова няколко мили и след това достигаше място, където, изглежда, се събираха всички останали пътища. Някакви петна там напомняха постройки, но не бе възможно да се прецени със сигурност.

— Добре, шефе. Поемаме.

Еди подкара своята кола покрай тях и поведе. Торн настъпи ускорителя и караваната зажужа след джипа. Малкълм извади преносим компютър и потъна в мълчание. Не погледна през прозореца нито веднъж.

Подир миг излязоха от голото място и се запромъкваха през гъстата джунгла. На таблото пред Торн светна червена лампа — захранването превключи на акумулатори, защото през клоните на дърветата не достигаше достатъчно светлина. Продължиха нататък.

— Как сте, шефе? — попита Еди.

— Много добре, Еди — отвърна Торн.

— Звучи ми неспокоен — отбеляза Малкълм.

— Тревожи се за оборудването.

— По дяволите — каза Еди. — Тревожа се за себе си!

Макар че пътят беше обрасъл и в много лошо състояние, напредваха доста успешно. След около десет минути стигнаха до малък поток с кални брегове. Еди понечи да мине през него, но рязко спря.

— Какво има?

— Видях нещо, шефе.

Торн и Малкълм слязоха от кабината и застанаха на брега на потока. Чуха някакви далечни крясъци, които напомняха птичи. Малкълм вдигна поглед и се намръщи.

— Птици? — попита Торн.

Малкълм поклати отрицателно глава.

Еди се наведе и извади от калта парче плат. Беше тъмнозелено, с кожена ивица, зашита в единия край.

— Това е от наша раница — отбеляза той.

— Тази, която направихме за Левин?

— Да, шефе.

— Заши ли в нея маяк? — попита Торн. Обикновено в раниците за експедиции поставяха излъчватели на импулси, по които би могло да се определи местоположението им.

— Да.

— Може ли да погледна? — попита Малкълм. Взе парчето и го вдигна към светлината. Опипа ръба замислено.

Торн откопча от колана си малък приемник и се вгледа в дисплея от течни кристали.

— Не получавам никакъв сигнал.

Еди се вторачи в калния бряг. Наведе се.

— Ето още едно парче… И още едно. Шефе, май раницата е била разкъсана…

До ушите им долетя нов птичи крясък — далечен, неземен. Малкълм се ослуша. Опитваше се да определи откъде идва. След това чу Еди да казва:

— О-хо-о-о! Имаме си компания!

 

 

Край караваната се бяха появили няколко светлозелени гущероподобни животни. Бяха големи колкото кокошки и цвърчаха възбудено. Стояха изправени на задните си крака, като се подпираха на опашките си. Когато ходеха, главите им се повдигаха и спускаха рязко, точно като на кокошки. Издаваха отчетливи писукания, напомнящи птичи, но въпреки това приличаха на гущери с дълги опашки. Имаха учуден израз на муцуните и когато погледнеха към хората, изведнъж застиваха с проточени вратове.

— Какво е това, конгрес на саламандрите? — подхвърли Еди.

Зелените гущери продължаваха да ги наблюдават. Появиха се и още — изпод караваната и от околните шубраци. Скоро се събраха повече от дузина писукащи, наблюдаващи ги гущери.

— Компита — отбеляза Малкълм. — Всъщност наименованието им е Procompsognathus triassicus.

— Искаш да кажеш, че са…

— Да. Това са динозаври.

Еди се намръщи.

— Нямах представа, че са толкова малки — каза той накрая.

— Повечето от динозаврите са били малки — обясни Малкълм. — Хората си мислят, че са били огромни, но всъщност средната им големина е колкото овца или малко пони.

— Приличат на кокошки — отбеляза Еди.

— Да, много приличат на птици.

— Опасни ли са? — попита Торн.

— Не — отвърна Малкълм. — Хранят се с мърша, като чакали. Все пак не се приближавайте. Ухапването им е слабо отровно.

— И през ум не ми минава да се приближа — изсумтя Еди. — Тръпки ме побиват от тях. Май не се страхуват от нас.

Малкълм също бе забелязал това.

— Вероятно не са виждали хора на острова — каза той. — Нямат причина да се боят.

— Ами тогава да им дадем причина — провикна се Еди и грабна един камък.

— Ей! — извика Малкълм. — Недей! Идеята ти е…

Но Еди вече бе хвърлил камъка. Падна недалеч от група прокомпсогнатуси, които се отдръпнаха. Останалите обаче дори не помръднаха. Няколко заподскачаха нагоре-надолу възбудено, но групата остана където беше. Животните точеха вратове и писукаха.

— Странно — каза Еди и помириса въздуха. — Усетихте ли тази миризма?

— Да — кимна Малкълм. — Специфична е.

— Гадна. Вонят гадно. На мърша. И ако питате мен, не е естествено едно животно да не се страхува. Ами ако са болни от бяс или нещо такова?

— Не са — каза Малкълм.

— Откъде знаеш?

— Само бозайниците боледуват от бяс.

Но сам не беше убеден. От бяс боледуваха топлокръвните… Възможно ли бе компитата да са топлокръвни? Не беше сигурен.

Някъде над тях се чу шумолене. Вдигна очи и видя, че листата се движат, сякаш невидими малки животни скачат от клон на клон. Чу писукане и цвърчене — отчетливи животински звуци.

— Това не са птици — каза Торн. — Възможно ли е да са маймуни?

— Може би — отвърна Малкълм. — Но се съмнявам.

Еди потрепери.

— Предлагам да се махаме оттук.

Върна се до потока и се метна в джипа. Малкълм и Торн го последваха предпазливо до караваната. Компитата се отдръпнаха от пътя им, ала не се разбягаха. Струпани около краката им, те възбудено писукаха. Двамата се качиха в кабината и затвориха вратите внимателно, за да не ударят някое от животните.

Торн седна зад волана и пусна двигателя. Видяха, че Еди вече преминава през потока и се насочва нагоре по склона от другата страна.

— Тези прокомпсо… какво беше… истински са, нали? — чуха гласа му по радиото.

— О, да — отвърна Малкълм. — Съвсем истински.