Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (55)

Кинг

Чуваше далечно жужене, като на пчела. Хауърд Кинг го долавяше смътно, докато постепенно идваше в съзнание. Отвори очи, видя стъклото на колата, клоните на дърветата зад него.

Жуженето се усили.

Не знаеше къде се намира. Не помнеше как се е озовал тук, какво се е случило. Изпитваше болка в раменете, в бедрата, челото му пулсираше. Опита се да си припомни, но болката отвличаше вниманието му, пречеше му да мисли. Последното, което помнеше, беше тиранозавърът, застанал пред тях на пътя. Последното. После Доджсън погледна назад и…

Кинг се обърна и извика от острата болка, която премина от врата към черепа му. Дъхът му секна. Затвори очи, за да се съвземе. После отново ги отвори, съвсем бавно.

Доджсън не беше в колата. Вратата откъм волана беше отворена. Ключовете висяха на мястото си.

Доджсън си беше отишъл.

Горният край на кормилото беше изцапан с кръв. Черната кутия беше на пода до лоста за скоростите. Отворената врата се поклащаше, леко поскърцваше.

Някъде в далечината отново се чу жуженето — като гигантска пчела. Звукът беше механичен — даде си сметка. Нещо механично.

Накара го да мисли за лодка. Колко време щеше да чака лодката в реката? И колко беше часът? Погледна часовника си. Стъклото беше счупено, стрелките бяха спрели на 1:54.

Пак чу жуженето. Приближаваше.

Направи усилие, оттласна се от седалката и се наведе напред, към арматурното табло. По гръбнака му пробяга остра болка, но бързо премина. Пое дълбоко въздух.

Добре съм, рече си. Поне засега съм на себе си.

Погледна към отворената врата от другата страна. Слънцето все още беше високо. Ранен следобед. Кога трябваше да тръгне лодката? В пет? Не помнеше. Но беше сигурен, че рибарите няма да чакат, когато започне да се стъмва. Щяха да си тръгнат от острова.

А Хауърд Кинг искаше да е с тях. Това бе единственото, което искаше. Надигна се, лицето му се сгърчи от болката, успя да се премести зад кормилото. Пое дъх, после се наведе и погледна през отворената врата.

Джипът висеше над празно пространство, увиснал върху някакви дървета. Кинг видя стръмен, обрасъл склон. Под листата отдолу беше тъмно. Почувства, че му се вие свят. Земята сигурно беше на десетина-петнайсет метра пред краката му. Видя зелени папрати, пръснати тук-там камъни. Наведе се още повече, за да погледне по-добре.

И го видя.

Доджсън лежеше на склона, по гръб, надолу с главата. Тялото му беше леко свито, ръцете и краката бяха в неестествено положение. Не се движеше. Кинг не го виждаше много добре заради гъстите листа, но Доджсън изглеждаше мъртъв.

Жуженето изведнъж стана много силно. Обърна се напред и някъде там, само на десетина метра през шубраците се мярна кола. Кола!

Изчезна. По звука прецени, че е електрическа. Вероятно на Малкълм.

Мисълта, че на острова има и други хора, донякъде му вдъхна кураж. Почувства прилив на нови сили въпреки болката. Протегна ръка и завъртя контактния ключ. Двигателят забоботи.

Включи на скорост и натисна педала на газта съвсем леко.

Задните колела се завъртяха във въздуха. Включи предното предаване. Джипът изръмжа и потегли. След миг беше на пътя.

Спомняше си този път. Вдясно беше гнездото на тиранозаврите. Малкълм бе тръгнал наляво.

Кинг също зави наляво и подкара нагоре по склона. Опитваше се да си спомни как да се върне при реката, при лодката. Смътно си спомняше, че на билото на възвишението имаше разклон. Щеше да тръгне по пътя, който води надолу, и да се махне от този остров.

Това беше единствената му цел.

Да се махне от острова, преди да е станало късно.