Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (47)

Гнездото

Червеният джип спря. Пътеката, по която се движеха, минаваше през някакви храсталаци и след това достигаше оголена местност. Беше широка и кална, отъпкана от едри животни. В калта ясно се виждаха стъпките им.

Някъде отпред долиташе ниско крякане като на големи гъски.

— Добре, дай му кутията — нареди Доджсън.

Кинг не отговори.

— Каква кутия? — попита Бейзълтън.

Без да се обръща, Доджсън каза:

— На седалката до теб има черна кутия и колан с акумулатори. Дай ми ги.

— Тежи — изсумтя Бейзълтън.

— Защото вътре има магнити — поясни Доджсън и пое кутията. Беше от черен метал, колкото кутия за обувки, но завършваше с разширяващ се конус. Отдолу беше монтирана ръкохватка от пистолет. Доджсън закопча колана с акумулаторите на кръста си, включи кабела в кутията и улови ръкохватката. В задния край към него имаше бутон и градуирана скала.

— Акумулаторите заредени ли са? — попита той.

— Заредени са — отговори Кинг.

— Добре — кимна Доджсън. — Ще ида пръв при гнездото, ще задействам кутията и ще се отърва от животните. След това вие двамата ще дойдете след мен, ще вземете по едно яйце и ще го донесете в колата. Аз ще се върна последен и потегляме. Ясно ли е?

— Да — кимна Бейзълтън.

— Какви динозаври са тези? — попита Кинг.

— Нямам никаква представа — отговори Доджсън и слезе. — И това е без значение. Просто прави каквото ти казвам.

Затвори вратата съвсем безшумно.

Другите се измъкнаха от джипа тихо и тръгнаха по мократа пътека. Краката им затъваха в калта. Крякането не преставаше. Доджсън имаше чувството, че там има много животни.

Дръпна настрана последните папрати и ги видя.

Мястото беше голямо, с четири или пет ниски купчини пръст, покрити с трева. Бяха около два метра широки и около метър високи. Край тях се виждаха около двайсет възрастни животни, бежови на цвят — цяло стадо. Бяха големи — високи около три и дълги около десет метра. Всички те сумтяха и крякаха.

— Боже мой! — възкликна Бейзълтън и се втренчи в тях.

Доджсън поклати глава.

— Това са маязаври — прошепна. — Няма да има никакви проблеми.

Маязаврите бяха назовани така от Джак Хорнър. Преди него учените смятаха, че динозаврите, както повечето влечуги, също изоставят яйцата си. Това напълно съответстваше на остарялата представа за тези животни. Смяташе се, че съществуват усамотено и на изображенията в музеите рядко можеше да се види повече от едно животно от всеки вид. Разкопките на Хорнър в щата Монтана обаче бяха доказали недвусмислено, че поне един вид хадрозаври са имали сложно родителско поведение, което бе отразил в наименованието на животните — „маязавър“ означава буквално „гущер добра майка“.

Доджсън се убеди с очите си, че тези животни са внимателни родители — възрастните внимателно заобикаляха гнездата и внимаваха да не ги настъпят. Бежовите маязаври бяха динозаври птицечовки — големите им глави имаха плоски, широки муцуни, които много приличаха на човки.

Някои късаха снопове трева и ги слагаха върху гнездата. Доджсън знаеше, че по този начин регулират температурата на яйцата. Големите животни не биха могли да мътят като птиците, защото биха смазали яйцата. Тревата спираше горещия въздух и помагаше да се поддържа по-постоянна температура.

— Огромни са — отбеляза Бейзълтън.

— Но не са нищо повече от големи добичета — отвърна Доджсън. Наистина бяха огромни, но тревопасни и изглеждаха кротки и глуповати като крави. — Готови ли сте? Хайде.

Насочи кутията като пистолет и пристъпи напред.

Доджсън очакваше животните да реагират, когато го видят, ала те не му обърнаха внимание. Сякаш не го забелязаха. Едно-две от тях се обърнаха към него и го изгледаха с безизразни очи, но само толкова. Животните продължаваха да трупат листа върху яйцата, които бяха белезникави, кръгли и дълги близо шейсет сантиметра — колкото неголяма плажна топка. Нито едно не се бе излюпило все още.

Кинг и Бейзълтън също излязоха от храстите и застанаха до него. Маязаврите продължаваха да не им обръщат внимание.

— Удивително — промърмори Бейзълтън.

— Можем само да се радваме — отвърна Доджсън и включи устройството в ръката си.

Разнесе се непрекъснат, пронизителен писък. Маязаврите веднага обърнаха глави към източника му и зареваха. Изглеждаха обезпокоени, объркани. Доджсън завъртя скалата и звукът стана още по-висок и силен.

Животните се раздвижиха и тръгнаха по-надалеч от болезнения звук. Събраха се в отвъдния край на голата местност, а някои от тях дори започнаха да уринират в тревогата си. Други се скриха в гората и изоставиха гнездата. Бяха ядосани, но останаха настрана.

— Хайде, вървете — нареди Доджсън.

Кинг слезе в най-близкото гнездо и изпъшка, когато вдигна първото яйце — беше тежко и ръцете му едва го обхващаха. Маязаврите зареваха още по-силно, но никой от тях не помръдна. Бейзълтън също влезе в гнездото, взе друго яйце и последва Кинг до джипа. Доджсън заотстъпва, като държеше устройството насочено към маязаврите. Изключи звука едва когато стигна до първите храсти.

Маязаврите веднага се върнаха по местата си, но сякаш бяха забравили какво се е случило преди минута. След малко отново започнаха да слагат трева върху гнездата. Доджсън се обърна и тръгна към колата, необезпокояван от нищо.

Глупави животни, помисли си той. Бейзълтън и Кинг вече поставяха яйцата в големия контейнер и старателно ги увиваха в меките уплътнения. И двамата се усмихваха като деца.

— Това беше удивително!

— Страхотно, невероятно!

— Какво ви казах? — попита Доджсън. — Нищо работа. — Погледна часовника си и добави: — Ако върви така, ще приключим и след по-малко от четири часа.

Качи се зад волана и запали двигателя. Бейзълтън се качи на задната седалка. Кинг седна отпред и извади картата.

— Следващото гнездо! — изкомандва Доджсън.