Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (26)

Вътрешността

Голямата двукрила и люлееща се врата водеше към полутъмно фоайе. Стъклата й бяха изподраскани и мръсни, а хромираните дръжки — разядени от корозия. Съвсем ясно обаче личеше, че прахолякът, сухите листа и боклуците отпред бяха разчистени в две полудъги.

— Някой е отварял съвсем скоро — отбеляза Еди.

— Да — кимна Торн. — Някой с боти „Азоло“. — Отвори вратата и добави: — Моля, заповядайте.

Влязоха в сградата. Въздухът вътре беше горещ, застоял и неподвижен. Фоайето им се стори тясно и семпло. Бюрото на портиера, някога покрито със сива тъкан, сега бе покрито с нещо тъмно, напомнящо мъх. Зад него, на стената, с хромирани букви бе написано: „Ние творим бъдещето“, но думите бяха почти скрити зад плетеница от лиани. Килимът бе мухлясал. Вдясно видяха чакалня с малка масичка и две канапета. Едното от тях беше покрито с мухъл. Другото — покрито с найлонов калъф. До него видяха остатъците от зелената раница на Левин, разкъсани на няколко места. Върху масичката имаше две празни бутилки от минерална вода, сателитен телефон, чифт смачкани и кални къси панталони, няколко разкъсани опаковки от сладки. Когато приближиха, една светлозелена змия изпълзя отнякъде и бързо изчезна.

— Значи това е сграда на „ИнДжен“? — попита Торн, когато видя надписа.

— Несъмнено — отговори Малкълм.

Еди се наведе над раницата на Левин и прокара пръсти по шевовете. Отвътре изскочи голям плъх.

— Боже!

Плъхът избяга с цвърчене. Еди надникна в раницата предпазливо и каза:

— Не мисля, че някой би изял останалите сладки. — Кимна към панталоните и попита: — Получаваш ли сигнал от тези?

В някои от дрехите слагаха микросензори.

— Не — отговори Торн и раздвижи ръчния си монитор. — Имам сигнал, но… струва ми се, че идва оттам.

Посочи няколкото метални врати зад бюрото за портиера, през които се влизаше в сградата. Някой ги бе заключил с катинари, но сега те бяха счупени и се търкаляха на пода.

— Да идем да го намерим — предложи Еди и тръгна към вратите.

— Каква беше тази змия?

— Не знам.

— Отровна ли беше?

— Не знам.

Вратата се отвори с пронизително скърцане. Попаднаха в гол коридор. От едната му страна имаше изпочупени прозорци, а подът беше осеян със сухи листа и боклуци. Стените бяха мръсни, на няколко места под тях тъмнееха петна, сякаш от кръв. Срещу прозорците имаше няколко врати. Нито една от тях не беше заключена.

През пукнатини на пода тук-там бяха покълнали растения, а стените край прозорците, където имаше повече светлина, бяха гъсто обрасли с лиани. Тръгнаха по коридора. Не се чуваше нищо освен шумоленето на сухите листа под краката им.

— Засилва се — отбеляза Торн, след като погледна дисплея. — Трябва да е някъде в тази сграда.

Отвори първата врата и видя най-обикновен кабинет — бюро, стол, карта на острова, забодена на стената. На пода се търкаляше съборена настолна лампа. До нея — потънал в прах компютърен монитор. През мръсния прозорец в дъното се процеждаше слаба светлина.

Отидоха пред втората врата надолу по коридора и видяха почти същия кабинет — бюро със стол, подобен прозорец в дъното.

— Струва ми се, че сме в административна сграда — изсумтя Еди.

Торн продължи нататък. Отвори третата врата, после четвъртата — пак кабинети.

Пред петата спря.

Беше конферентна зала — мръсна и осеяна с листа и боклуци. Върху дългата дървена маса в средата имаше изпражнения от животни. Прозорецът беше мръсен. Вниманието на Торн привлече голямата карта, която покриваше една цяла стена. Еди се приближи и се намръщи.

Под картата имаше шкаф с чекмеджета. Опита се да ги отвори, но всички бяха заключени. Малкълм влезе бавно в залата и я огледа.

— Каква е тази карта? — попита Еди. — Имаш ли представа какво означават карфиците?

Малкълм се вгледа.

— Двайсет карфици в четири различни цвята. По пет от всеки. Подредени са в петоъгълник или нещо подобно, чиито върхове достигат до всички краища на острова. Прилича ми на някаква мрежа, ако питаш мен.

— Арби не спомена ли, че на острова имало мрежа?

— Да, спомена… интересно.

— Добре, да оставим това засега — каза Торн и тръгна към коридора, следвайки сигнала на устройството. Минаха покрай още врати, но не ги отвориха. Търсеха Левин.

В края на коридора стигнаха до голяма плъзгаща се врата, на която имаше табела: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ.“ Торн се вгледа през стъклото, но не успя да види кой знае какво — голямо пространство, изпълнено със сложни машини. Стъклото беше мръсно.

— Наистина ли смяташ, че знаеш за какво е служила тази сграда? — попита той Малкълм.

— Знам съвсем точно — отговори Малкълм. — Това е завод за производство на динозаври.

— Защо му е на някой да прави такова нещо? — попита Еди.

— На никого не му е нужно — отговори Малкълм. — Затова обектът е бил секретен.

— Не разбирам — каза Еди.

Малкълм се усмихна.

— Това е дълга история.

Мушна пръсти между двете крила на вратата и се опита да я отвори, но не успя. Изсумтя от напрежението и тогава, неочаквано, двете крила се плъзнаха встрани с металическо скърцане.

Влязоха в тъмнината оттатък.

 

 

Тръгнаха напред и фенерчетата им осветиха синкав коридор.

— За да разберете какво е това място, трябва да се върнем десет години назад. Имам предвид един човек на име Джон Хамънд и животното куага.

— Какво?

— Куага — отвърна Малкълм. — Това е африканско животно, което прилича на зебра. Изчезнало е през миналия век. В осемдесетте години обаче се сетили да използват последните техники за извличане на ДНК и от парче кожа от куага добили голямо количество. Толкова много, че се заговори за възможността куагата да се върне в царството на живите. А след като това може да стане с куагата, защо да не стане и с други изчезнали животни? Саблезъбия тигър? Динозаврите?

— А откъде може да се намери ДНК от динозавър? — попита Торн.

— Палеонтолозите непрекъснато откриват ДНК от динозаври. От години. Не се говори много за това, защото материалът е твърде малко, за да се използва като средство за класификация. Не се смяташе, че находките имат някаква стойност, освен като куриоз.

— Но за да се възпроизведе дадено животно, не е достатъчно да разполагаш с фрагменти от ДНК. Нужна е цялата молекула.

— Така е — кимна Малкълм. — Човекът, който се досети как да се реши проблема, беше един предприемчив капиталист на име Джон Хамънд. Той си дал сметка, че когато динозаврите били живи, са ги хапали насекоми. Някои от тези насекоми кацали по дървета с насмолени клони, залепвали в смолата, а тя след време се превърнала в кехлибар. Хамънд решил, че ако се вземе стомашното съдържание на тези насекоми, би могло да се открие ДНК от динозаври.

— Успял ли е?

— Да. Успя. И създаде „ИнДжен“, за да разработи откритието му. Хамънд беше безскрупулен човек. Истинският му талант беше правенето на пари. Успя да намери начин да събере нужните средства, за да финансира проекта си, а това не бе никак лесно, защото възстановяването на динозавър от ДНК не е лекарство против рака например… И той реши да направи туристическа атракция. Искаше да възстанови разходите по проекта, като постави динозаврите в нещо като зоологическа градина и събира такса за вход.

— Шегуваш ли се? — възкликна Торн.

— Не. Хамънд го направи. Построи своя парк на един остров, Исла Нублар, на север оттук, и възнамеряваше да го отвори за посетители в края на 1989-а. Аз лично отидох да го разгледам малко преди официалното откриване. Оказа се обаче, че Хамънд има проблеми. Системите за сигурност на парка отказаха да функционират и динозаврите избягаха. Някои от посетителите загинаха. След това паркът и всички животни бяха унищожени.

Минаха покрай прозорец, през който се виждаше цялата равнина и стадата динозаври, които пасяха край реката.

— След като всички са били унищожени — попита Торн, — какво е това тук?

— Този остров — отговори Малкълм — е малката мръсна тайна на Хамънд. Това е тъмната страна на неговия парк.

 

 

Продължиха нататък по коридора.

— На посетителите в парка на Исла Нублар показваха една впечатляваща генетична лаборатория с компютри, генни манипулатори и всичко необходимо за излюпването и отглеждането на малките динозаври. Твърдяха, че животните се създават на място, в парка. Лабораторията изглеждаше напълно убедителна, но всъщност посетителите наблюдаваха само някои от етапите на процеса. В една зала се виждаше как бива извличана ДНК. В съседната имаше яйца, които всеки момент ще се излюпят. Изглеждаше доста впечатляващо, само че не беше ясно как достигат от ДНК до жизнеспособен ембрион. Този съществен етап не беше представен. Сякаш се случваше някак си между двете зали. Представлението на Хамънд беше твърде добро, за да е истина. В люпилнята например се виждаше как малките динозавърчета разчупват яйцата. Да ти секне дъхът от изумление. Само че там нямаше никакви проблеми… никакви мъртвородени, никакви уродства, никакви трудности. Излизаше, че невероятната технология на Хамънд действа безотказно, което, ако се замислиш, чисто и просто е невъзможно. Хамънд твърдеше, че произвежда изчезнали от земята животни с помощта на свръхмодерна технология. При всяка нова технология обаче първите резултати са ниски, от порядъка на процент, дори по-малко. Следователно, за да получи и един-единствен жив екземпляр, Хамънд трябваше да е произвеждал хиляди ембриони. Това на свой ред изисква огромен производствен капацитет, а не малката, безупречна лаборатория, която показваше.

— Имаш предвид това място — вметна Торн.

— Да. Тук, на този остров, тайно и далеч от очите на обществеността, Хамънд е можел да експериментира и да се справя с истинските проблеми, свързани с неговия идеален парк. Генетичната му зоологическа градина е била само витрина. Истинската работа е била извършвана тук. Тук са се създавали динозаврите.

— След като животните в парка били унищожени — попита Еди, — защо не са били ликвидирани и тези тук?

— Много съществен въпрос — отговори Малкълм. — Би трябвало да научим отговора след няколко минути. — Той насочи лъча на фенерчето си напред и стъклените стени заблестяха. — Защото, ако не се лъжа, първият производствен цех е точно пред нас.