Елиф Шафак
Чест (9)

Зрънце истина

Лондон, декември 1977 година

Зад сцената имаше гримьорна за актьорите. Не че някой, освен Роксана я наричаше така. Само на нея й беше приятно да възприема това студено тясно помещение, вмирисано на цигари, на талк, парфюм и пот, като място, където актьорите могат да си починат, преди да излязат на сцената. Това не означаваше, че самата се смята за актриса, съвсем не. Ако се наложеше, описваше професията си с други думи: изпълнителка, балерина, човек, който забавлява другите, дори танцьорка на екзотични танци, но не и актриса. Не дръзваше да си препише думата, която за нея звучеше така изискано и порядъчно. Нито веднъж през двайсет и четирите си години на тази земя Роксана не се бе възприемала като изискана, нито пък като порядъчна.

Наближаваше полунощ. След по-малко от петнайсет минути щеше да дойде нейният ред да излезе на сцената. Тя огледа костюма си с проблясващи златисти пайети по гърдите. За първото действие беше облечена като танцьорка на самба. Тиара с яркоалени пера, сутиен, окичен с фалшиви диаманти и пайети, сребрист панталон като от метал и под него, най-оскъдните прашки, които щеше да покаже в края на представлението.

Въпреки бляскавия костюм не беше гримирана, беше си сложила само малко червило. Контрастът между дрехата и бледото й лице беше така рязък, сякаш всеки момент Роксана можеше да облече дънки и размъкнат пуловер и да се измъкне неусетно през задния вход на тъмната улица.

Но тя никога досега не бе пропускала представление. Нямаше да го направи и тази вечер. Четири вечери в седмицата, дванайсет месеца в годината. С тренирана лекота отвори комплекта със сенки за очи и подреди пухчетата и четките. Комплектът беше стар, почти на привършване, използван толкова много пъти от толкова много жени. Същият фон дьо тен се слагаше на всякакъв вид кожа, мазна и суха, румена и уморена. Собственикът на заведението беше обещал да купи нов комплект с последен модел изкуствени мигли и повече цветове, с по-добра текстура, но така и не го правеше. Гъбичките за фон дьо тена бяха придобили нездрав мъхест цвят, спиралите за мигли бяха слепнали от засъхналия спечен туш, а от някои от сенките не бе останало почти нищо и подложките им зееха като празни очни ябълки. Вече нямаше тюркоазно, платинено и бледожълто — любимите цветове на Роксана, — затова тя посегна към аметиста. Отново.

Не обичаше да се гримира толкова силно и веднъж през първите седмици беше излязла на сцената без всякакъв грим. После обаче собственикът й се скара и обясни, че в ярката светлина на прожекторите е приличала на заблудил се призрак. Беше я предупредил, че ако продължавала така, клиентите щели да се почувстват обидени, защото били в пълното си право да получат онова, за което са платили. След повече от година в тази дупка Роксана беше наясно, че на никого не му се гледат бледи като платно таласъми, които клатят рамене в ритъма на самбата. При тази мисъл се изкиска. Докато си слагаше руж по издадените скули, си намигна в огледалото. Беше си най-добрата приятелка. Разбираше се — от какво има нужда, за какво съжалява, какви са недостатъците й, разбираше се така, както не я бе разбирал никой мъж. Утешаваше се сама — понякога като майка, друг път като приятелка.

След като приключи с грима, нанесе ярко ягодово червило и добави малко блясък за устни. Накрая повдигна гърдите си, така че да изглеждат по-големи и пищни под сутиена с къдрички по него. В Англия никога не ги наричаха „гърди“ Използваха какви ли не смешни имена вместо това — балкони, цици, дини, кексчета прасковки, цоцки, млекарки. Нали беше прилежна ученичка, понякога Роксана повтаряше думите пред огледалото, за да провери дали ги произнася правилно.

Веднъж беше танцувала за възрастен господин — депутат консерватор, който според слуховете търгувал и с кожи, — и го чу да казва: „Разклати си бомбичките за мен, любов моя“. Трябваше да мине малко време, докато се сети за коя точно част на тялото й говори.

И все пак дълбоко в себе си се радваше, дори одобряваше, че англичаните имат навика да дават на нещата други имена, за да ги направят не толкова съкровени, не толкова стряскащи. Пък и коя съм аз, че да съдя, казваше си в заключение тя. В края на краищата Роксана (или Роксан, или Рокси, както понякога я наричаха) не беше истинското й име. Тя си го беше дала — без кръщение или друг обред, — когато бе на шестнайсет години, донякъде от любов към Сирано дьо Бержерак, донякъде защото изпитваше потребност от ново начало в живота си.

Роксана е име точно като за танцьорка, известна с това, че е гъвкава и секси, прошепна си тя и застина, несигурна в граматиката.

През годините английският й се беше подобрил значително, макар акцентът й и досега да беше силен, неподатлив. Случваше се тя нарочно да натърти на „р“-то, да удължи „ю“-то, да замени „у“ с „в“. Тъй като не можеше да се отърве от акцента, тя го правеше още по-натрапчив, дързък, такъв, с какъвто всички в Англия очакваха да говори една рускиня, защото именно това казваше Роксана, запознаеше ли се с някого, че е от Русия.

Истината беше, че е от България. Но в Англия, дори в Лондон, където по улиците се чуваха толкова много езици и диалекти, хората не знаеха почти нищо за България, освен че е от онези малки балкански държавици. Англичаните се интересува от Балканите по-скоро като представа, а не като регион. Балканите бяха пъзел с милиард плочки, всяка от които еднакво непозната, причудлива. Англичаните — особено онези, които посещаваха стриптийз баровете и кръчмите, бъркаха румънците с унгарците, югославяните с албанците и нямаха и най-бегла представа къде се намира Черна гора.

Роксана знаеше, че ако каже, че е българка, само ще кимнат тактично и няма да разпитват повече. Но заявеше ли, че е родена и израсла в Русия, ще отвърнат с градушка от въпроси. Беше интригуващо, занимателно и донякъде романтично да си от страната на доктор Живаго. Хората си представяха сняг, водка, черен хайвер, красиви КГБ шпиони и високи очарователни московчани, които се пързалят с кънки по живописни езера — споменато на такова място, всичко това си звучеше доста екзотично.

Роксана се беше създала сама. Беше си намерила име, националност, минало, бъдеще и история, която да разказва. Истината, нейната истина, не беше скрита под много пластове и гънки — като фустите на викторианска лейди. Това, което я съставяше, беше сбор от всички подробности и измислици — момиче от потънал в унес град в България, което се представяше за рускиня и танцуваше бразилска самба в стриптийз бар в сърцето на Лондон.

 

 

Ако я видеше в този вид, баща й щеше да каже, че си съсипва живота. Беше й повтарял, че никой няма да я обича като него — и слава Богу, помисли с облекчение Роксана. Тя не искаше никой да я обича като Татко.

Когато беше на петнайсет години, майка й — добра, щедра жена, учителка по френски, предала на дъщеря си любовта към езика, бе претърпяла автомобилна катастрофа и остана прикована към леглото след крайно неуспешната операция на тазобедрената става. Баща й обвиняваше лекарите, болницата, Комунистическата партия. Роксана имаше омъжена сестра, която трябваше да се грижи за семейството си, и брат, който току-що се бе сгодил. Именно Роксана (която по онова време се казваше Елена) пое грижите за майка си: хранеше я, къпеше и й я обличаше всеки ден. Не се притесняваше да сменя подлогата и да маже с мехлеми раните от залежаването по тялото й. Просто си представяше, че е опитна медицинска сестра, а майка й — безпомощна непозната. От време на време й четеше романи на български и френски, някои сърцераздирателни, други смешни, но какъвто и да беше тонът, пациентката слушаше с все същото непроницаемо лице.

Баща й открай време прекаляваше с пиенето, единствената разлика бе, че след катастрофата с жена му започна да пие и вкъщи. Роксана приготвяше вечеря, редеше масата и двамата сядаха да се хранят заедно. Баща й я караше да сяда на стола на майка си, да носи нейния пеньоар, да си слага от нейния парфюм да заема нейното място. Във всяко отношение.

Роксана не беше сигурна дали майка й знае. Дали чуваше звуците нощем, докато лежи, измъчвана от безсъние, в стаята, където смърдеше на урина, на лекарства и на самота, под скръбните погледи на светиите по лавицата? Дали чуваше как Татко чука по вратата на Роксана — първо тихо, после със сила, и повтаря, че трябвало да поговори с нея, че не може да чака до сутринта, как я моли, как ругае и псува, а след като тя не му отвори, се впуска в неразбираеми тиради и накрая, уморен си тръгва с тежка стъпка или заспива там, направо ма пода. На другия ден отиваше на работа — спретнат и почтен, и от вида му не личеше да си спомня нещо.

Седмици наред се държеше съвсем нормално, както стария Татко — мил и добродушен, Роксана дори започваше да се съмнява в себе си — може пък да го е разбрала погрешно, докато късно някоя вечер не го чуеше отново от другата страна на вратата да диша запъхтяно, да чука, да блъска, сякаш дяволът е обсебил душата му. През тези две години Роксана често се заключваше в стаята си и четеше отново и отново едни и същи романи. Именно така бе научила „Сирано дьо Бержерак“ толкова добре.

Малко след като навърши седемнайсет, избяга. Искаше да се махне не само от баща си и от смрадта на смърт и разложение, с която се бе просмукала къщата. Опитваше се да избяга и от скуката, от невзрачността, от невъзможността да изживее живота си така, че той да е значим и да се помни. „Момичета, които се целят най-високо, падат най-жестоко“, все я предупреждаваха. Но дори да беше вярно, дори Роксана някои ден наистина да се препънеше и да й беше съдено мечтата й да живее по-кратко и от пеперуда, изкачването пак си струваше, нали?

Тя напълни с вода чашата на майка си, среса я и плахо и нежно й съобщи, че заминава. Страхуваше се, че майка й ще се разплаче и ще я замоли да остане, а тя няма да знае какво да отговори. Но за нейна изненада върху лицето на болката жена се изписа задоволство и тя се усмихна като човек, който е забравил да го прави или може би никога не се е бил научил, устните й трепнаха в тънка линия, докато казваше:

— Върви, Елена. Бог да ти е на помощ, чедо мое!

 

 

София беше голям объркващ град, но Роксана не се стресна от размерите и блясъка му. Първите месеци прекара по различни къщи — у далечна роднина, у приятелка, пристигнала малко преди нея, у приятелка на приятелка, която почти не познаваше. Кандидатстваше за работа и все не я одобряваха. През 1971 година имаше много хора, главно млади и способни, главно от селски семейства, дошли тук с надежда да живеят по-добре от своите родители. Пражката пролет в Чехословакия отпреди три години бе вдигнала вълни на надежда навсякъде на Балканите, включително в България, и БКП бе хванала обществото в още по-здрава хватка. Партията се беше зарекла да осигури максимална сплотеност и единство на народа. Обещание, което означаваше пълна вярност към Съветския съюз, по-голяма нетърпимост към вътрешната опозиция и далеч по-малко възможности за работа.

След няколко месеца една приятелка й спомена за този човек, бил интелектуалец, много уважаван философ с дебели връзки във властта, който работел върху нова книга и му трябвала помощничка. Заплащането било прилично, храната също, на всичкото отгоре човекът предлагал и хубаво жилище.

Рано сутринта на другия ден Роксана отиде на адреса, който й бяха дали: не много голям, но слънчев апартамент на булевард „Георги Димитров“. Цялото жилище бе задръстено с книги и енциклопедии, сместени по лавиците на вградени библиотеки от пода до тавана. Във всички стаи и коридори, по всички маси кресла и дори по пода в кухнята на купчини бяха струпани книги, списания и папки, които на места образуваха климнали кули. Въпреки безредието и миризмата на тютюн, носеща се из въздуха, в дома витаеше сърдечен, гостоприемен дух.

Развълнувана и нетърпелива, Роксана се представи на философа, мъж с широко лице и голямо чело, с невъзможна за определяне възраст и буйна като грива прошарена коса. Със самоувереност, за която и не подозираше, че притежава, и с движения и думи, които не бяха съвсем нейни, тя му обясни, че е много ученолюбива и обича да чете.

След като Роксана приключи, мъжът каза:

— Чудесно. А сега, ако обичаш, си вдигни полата.

Тя се засмя. Мъжът го бе изрекъл съвсем спокойно и непринудено, сякаш я бе помолил да му подаде захарта. Сигурно се шегуваше. В гласа му нямаше и следа от цинизъм, в очите му не проблясваше похот. За разлика от баща й, който в такива мигове се перчеше и дуеше, мъжът изглеждаше свестен, възпитан и образован.

— Съжалявам, госпожице, но не разполагам с цял ден за това събеседване. Ще спестиш и на двама ни време, ако бъдеш така любезна да си вдигнеш полата.

Закована на място, сякаш хипнотизирана, Роксана изпълни каквото й казаха и придърпа полата си малко над коленете.

— Още, ако обичаш.

Изчервена, тя вдигна полата си до кръста, разкривайки дългите си крака и памучните гащички.

— А сега се обърни.

Това бе още по-притеснително, но и този път тя се подчини. Минаха няколко секунди, но й се стори по-дълго. Мъжът изобщо не стана от стола, не я докосна.

— Ела утре сутринта — каза накрая. — Точно в девет. Носи си и куфара. Получаваш работата.

 

 

Първия път, когато преспаха, той се изненада, че е девствена. Изненада се и се подразни.

— Защо не ме предупреди? — попита, без да я поглежда в лицето. — Мразя девственици. Те вечно искат нещо, капризни са и са разглезени. Въобразяват си, че са ти направили безценен подарък, и очакват цял живот да си им задължен.

— Не очаквам такова нещо — възрази тя.

Думи, които удариха на камък.

— Откакто свят светува, жените мамят мъжете, като използват телата си — заяви той. — В началото използват девствеността си. После бременността, а след като се родят деца, използват тях, за да хванат мъжа като в капан. Но те предупреждавам! Не съм вчерашен.

На другия ден той бе студен и сдържан и двамата работеха в тишина: той пишеше трескаво в ъгъла, а Роксана преписваше бележките му на чисто. Следобед тя му донесе чай и бисквити, но той не ги докосна. На третия ден обаче вече бе различен, отново мил и грижовен, сякаш беше размислил.

През следващите десет месеца Роксана живя при философа, в слънчевото жилище на булевард „Георги Димитров“, което миришеше на лента за пишеща машина и тютюн, на книги и секс. Украси стаите с порцеланови фигурки, сякаш е домакинята тук, а не жена, на която плащат да помага. Написа на баща си писмо да не се безпокои, защото тя се справя добре и скоро ще прати пари за майка си. Даде му и адреса — да й пише обратно. Но той не го направи, никога. Дори не й благодари, когато му преведе половината от първата си заплата.

Самият той песимист, философът мразеше да вижда натъжени другите, особено жените. Държеше Роксана винаги да е във весело настроение, да е почти нечовешки мила. Оставеше ли се тя във властта на мрачните мисли, започнеше ли да се оплаква, или още по-лошо — да плаче, лицето на философа помръкваше. Точно толкова мразеше и да се опитват да го извадят от собственото му лошо настроение. Понякога, ако Роксана се правеше на весела, философът се въсеше и очите му потъмняваха от разочарование. На Роксана й беше най-трудно да постигне именно това състояние на неподправена и постоянна радост без усилия. Това бе най-страшното в живота с философа. Не беше сексът, не беше работата, нито дори това, че бе затворена като в клетка в този апартамент, нито все по-болезнената самота, бе щастието насила.

Роксана разбра точно кога мислителят е изгубил интерес към нея, защото той не си направи труда да го прикрива. Беше й се наситил и мечтаеше за друга асистентка — с по-весел нрав и по-пищни крака. Всичко това бе съобщено и разбрано без думи. Роксана си взе куфара, няколко от фигурките за украса и се изнесе от сградата. Имаше чувството, че животът й е описал пълен кръг. Беше изоставила майка си, родния си град, а сега изоставяше живот, с който — въпреки всичките му несъвършенства, би могла да свикне.

 

 

Следващата година в София беше тежка. Роксана се страхуваше, че тъкмо е започнала да се изкачва, а вече пада. Тогава обаче се запозна с един предприемач англичанин, който си търсеше компания за краткия престой в града и я хареса веднага. По онова време държавата се опитваше да установи по-добри отношения със Запада и в столицата често идваха чужди инвеститори.

Първото, което я изуми в англичанина, бе, че той е направо обсебен на тема хигиена, а обича мръснишкия език. Всеки ден, дори когато имаше недостиг на вода, той стоеше дълго под душа и се търкаше със сапуни с мирис на коприва и лайка, които носеше навсякъде със себе си. Описваше работата си като „Недвижими имоти и правни услуги“, но Роксана така и не го видя да работи и тайно го подозираше в някакви неясни връзки с властта, за които нямаше да си признае. Именно той я научи на първите й думи на английски — неща, които няма как да усвоиш от книгите.

Обучи я и в секса, показа й какво точно и как го иска. Харесваше му да се държи зле с него в леглото.

— Лошо момче! — казваше тя, докато му завързваше китките с копринените шалове, които той купуваше, а после го заплюваше в лицето, което винаги го караше да плаче като безпомощна жертва.

Друг път разменяха ролите и той я караше да бъде унижаваната. Тогава тя се превръщаше в мръсна кучка… толкова лоша, че се налагаше да я нашляпа.

В същото време именно той научи Роксана колко е важно да уважава себе си. Твърдеше, че не е възпитано да се хвали пред другите, но че дълбоко в себе си винаги трябва да знае цената си и да не допуска никой да се държи зле с нея.

Тя дойде в Англия с него. Той уреди всичко: пътуването, паспорта. Нае й мъничко жилище при Бейкър Стрийт, далеч от жена му и децата. Скърцащ паркет, капещи тръби, мухъл по таваните, молци в гардеробите. Роксана му готвеше и наистина се натъжаваше, ако той не се появи за вечеря. Не беше точно любов, но беше най-близкото до любовта, което щеше да изпита през живота си.

Един ден в началото на септември 1975 година той имаше среща с френски инвеститор в хотел „Хилтън“. Помоли Роксана да го придружи. Заради задръстванията по улиците закъсняха. Ако бяха влезли в хотела десет минути по-рано, щяха да са във фоайето, когато ИРА взриви бомбата, убила двама души и ранила над шейсет.

След този случай англичанинът се промени. Изведнъж реши да се върне при жена си, да прекарва повече време със семейството си, сякаш бомбата се беше взривила в съзнанието му, бе вдигнала във въздуха изневярата и го бе накарала да проумее какво ще загуби. А може би вече не бе толкова влюбен в Роксана. В София тя бе екзотична и интригуваща, докато тук, в Лондон, вече му изглеждаше недодялана, дори евтина, макар че като всеки британец бе прекалено възпитан, за да го изрече на глас.

Роксана улесни нещата. Тръгна си сама, като му остави писмо. Мъничко пликче с цвят на червен корал, закачено с тел за сапуна, където англичанинът със сигурност щеше да го види:

„Таз вечер душата ми е натежала от любов неизречена.“

Англичанинът не знаеше и чак след години, когато чу същите думи в любителска постановка, седейки със съпругата си в театъра, щеше да разбере, че с тях Сирано се е простил със своята любима Роксана.

 

 

Вече готова, напълно гримирана, Роксана стоеше зад сцената, при пурпурната завеса, която не беше прана от години, ако изобщо беше прана някога. Надзърна в салона и видя, че е пълно. Поредната натоварена нощ. Там бяха редовните посетители и заедно с тях няколко нови: ергените, онези, на които скоро им предстоеше сватба, наскоро разведените и съпрузите с дълъг семеен живот. Черни, мургави и бели. Млади и стари, но най-вече на средна възраст.

После го зърна на бара, пиеше бавно безалкохолно. Тъмнокос, немногословен мъж, с безкрайно отчаяние, изписано върху лицето му. Носеше страховете си като старо сако, в отчаяна нужда от промяна, а толкова уплашен от промяната. Беше го видяла за пръв път в онова комарджийско свърталище, където беше отишла по покана на един от собствениците китайци. Там научи и името му — Адем.

Беше наблюдавала как печели голяма сума на рулетка и знаеше, че всеки друг на негово място щеше да изхарчи парите с удоволствие. Но той се бе върнал на другия ден, бе направил още по-големи залози и беше загубил всичко. Една част от нея го презираше за глупостта. Друга част обаче му се възхищаваше за безразсъдството.

Оттогава той идваше на всяко нейно шоу и всеки път я канеше на питие след това. Беше малко по-нисък от нея. И когато пиеше уиски с него след шоуто, бе внимателен и щедър, разпитваше я за миналото й, очакваше да чуе най-мрачните признания. И тя му даде каквото искаше от нея. Разказа му за приключенията си в Москва, за зимните шейни, за танците, смеха, заговорите срещу семейството й, за трагедиите — все сцени, които приличаха повече на приказка, отколкото на истории за комунизма, но той явно не забелязваше.

Единственото зрънце истина, което тя изпусна, бе за пиенето на баща й.

— Виж ти! — каза Адем. — Значи твоят старец е бил същият като моя, а? Баба почина от черен дроб.

Точно тогава Роксана усети присвиване в стомаха, сякаш се е препънала в невидимо препятствие, усети как я пронизват угризения. Не искаше да научава тъжната история на този човек. Не искаше да научава ничия тъжна история. Единственото, което искаше, бе да съчинява свои собствени истории и да се утешава с мисълта, че те не са и никога няма да бъдат истински.

Можеше да го отреже — да му каже да стои далеч от нея. Сигурно щеше да нарани чувствата му, но така беше по-добре за него… и за семейството му. Може би тогава щеше да остане верен на жена си, макар че Роксана се съмняваше. Тръгнеха ли по места като това тук, започнеха ли да си фантазират за романтичните приключения, които животът им отказваше, мъжете като него се връщаха при семействата си само ако изживееха нещо наистина катастрофално.

Роксана предполагаше, че Адем не разполага с пари, за да си позволи компанията й за дълго. Но я вълнуваше не мисълта да го издои или да го види увлечен по нея, а това, че в неговите очи тя бе истинска героиня. Изживяваше го за пръв път. Навремето бе смятала живота си за скучен и мрачен, все едно четеш една и съща книга отново и отново. Искаше й се да открие нови сюжетни линии, да разпери крилете си и го беше правила, макар и на солена цена. Мъжете бяха хлътвали по нея, бяха я обожавали, бяха й се наслаждавали и я бяха използвали. Но никога досега не се бе случвало да е главната героиня в живота на някого.

Докато стоеше там и гледаше публиката, която след малко щеше да гледа нея, тя знаеше, че Елена — момичето, което била навремето във Видин, ще отпрати Адем да си върви, за негово добро, да се маха от тази дупка, докато жената, прославила се като Роксана, ще направи точно обратното, ще се вкопчи още по-здраво в него.

— Лошо момиче — прошепна на себе си, поклати глава и дръпна завесата.