Елиф Шафак
Чест (48)

Есма

Лондон, 1 декември 1978 година

Кухнята беше задръстена с храна, с тигани и тенджери, които преливаха от вкусотии с тежка натрапчива миризма, с яхнии, сладкиши и десерти, подредени по шкафовете, масата, столовете, пода. Не си представях кой ще изяде всичко това — бяхме останали само ние двамата с Юнус. Но опечалените прииждаха и прииждаха с ястията си, решени да ни нахранят. Във всекидневната една до друга бяха насядали жени на всякаква възраст. Някои бяха стари съседки, други познавах съвсем смътно, трети виждах за пръв път. При всяка нова посетителка вуйна Мерал ставаше, посрещаше я, плачеше заедно с нея, нали беше домакинята. Ние с Юнус седяхме в ъгъла: бяхме и не бяхме там като две изпаднали в унес риби в празен аквариум. Който и да влезеше в стаята, се приближаваше до нас, гледаше ни, изучаваше ни, почукваше по стъклената стена, която ни делеше, и после чакаше да направим нещо. Виждахме ги, чувахме ги, а не усещахме нищо, безчувствени за утешителните думи. Съзнанието ни беше заето с главоблъсканица, за която знаехме само ние.

— Аз съм виновен, Есма — каза с пресеклив глас Юнус.

— Какво искаш да кажеш?

— Оставих леля сама…

Стиснах го за ръката, прегърнах го.

— Направил си го не ти, джанъм, а Искендер.

— Но щом в линейката е била леля Джамила, къде е мама?

— И аз това се питам.

Щяхме да научим отговора след по-малко от час. Някъде към дванайсет вратата се отвори отново и влезе поредната посетителка, издокарана от глава до пети в яркозелено, с шапка с перо на главата. Покрусените зяпнаха проблясващите й аксесоари, лакираните нокти, странното й поведение — бяха изгубили ума и дума.

Аз обаче и се зарадвах.

— О, Рита… — казах и разплакана, се завтекох към нея, двете седнахме на масата в кухнята, далеч от любопитните очи.

— Мама не е мъртва — пошушнах.

Рита кимна.

— При теб ли е?

Поредното кимване.

Рита каза, че рано сутринта, когато отишла да отвори фризьорския салон, намерила старата си колежка да спи на прага. Попитала я какво се е случило, но не научила почти нищо от нея. Завела я в стаичката отзад, където правели коламаска, дала й чай и бисквити, пуснала щорите, дала на помощничката си почивен ден и обявила, че салонът няма да работи. Сетне помогнала на мама да си измие лицето, да се поизчисти, да си изплаче болката.

— Можеш ли да я оставиш при теб няколко дни, там ще бъде в безопасност? — попитах аз. — Докато измислим какво да правим.

Този път Рита поклати глава. Приятелят й нямало да разреши да заведе мама у тях, а и да разрешал, не била сигурна, че ще успее да опази такава тайна.

— И още нещо — допълни Рита. Подаде ми лист хартия с името и адреса на Елиас — Иди му кажи, че майка ти е мъртва. Според Пембе така е най-добре.

Не си казахме друго. Изпратих я до вратата. За да изиграе ролята си докрай, Рита ме прегърна разплакана и си тръгна.

— Моите съболезнования, миличка. Майка ти ми беше много скъпа.

След залез-слънце ние с Юнус влязохме хванати за ръце, през задната врата в „Кристъл Сизърс“. Докато съм жива, няма да забравя мига, когато се втурнахме в разтворените й обятия, хлипахме и се смеехме едновременно. Тя изглеждаше смазана, с посърнало лице и тъмни кръгове под очите.

Юнус отпусна глава върху гърдите й и простена:

— Аз съм виновен. Оставих леля Джамила сама. Разговарях с приятелите си. Пуснах я да се прибере без мен.

Мама го целуна. После целуна и мен и прошепна:

— Говори ли с него?

Разказах й набързо как съм отишла у Елиас. Тя ме слушаше, сгърбена и изнемощяла, в някакво състояние на полусън, полубудуване.

— Дрънкат ужасни неща за теб — намеси се Юнус. — Вече не разговаряме с тях.

Ето как майка ми разбра, че целият квартал я одумва. Някои я обвиняваха, че е посрамила семейството си и е тласнала сина си по такъв страшен път.

Погледнах брат си на кръв.

— Погребението е утре. Организира го вуйна Мерал.

Точно тогава Юнус, който може би го беше обмислял от известно време или просто съжаляваше, че не си е държал езика зад зъбите, грабна ръката на мама и я потупа като човек, който знае какво прави.

— Не се притеснявай. Знам къде да те заведа. В Лондон има едно място, където ще бъдеш в пълна безопасност и никой няма да те предаде на полицията.

Ето как майка ми Пембе Кадер Топрак, която беше на трийсет и три години и според регистрите се водеше мъртва, заживя в порутена къща в Хакни, където незаконно се бяха настанили цяла тумба рокери пънкари.