Елиф Шафак
Чест (51)

Сън в съня

Село на река Ефрат, май 1991 година

Тя отвори раклата, извади молитвеното килимче и застинала, заслуша звуците в долината. Още едно от нещата, присъщи на живота тук. Духаше ли на север, вятърът донасяше призивите за молитва от джамията далече долу в селото, но сменеше ли посоката си, тя вече не знаеше колко е часът. Часовникът, който беше донесла от Лондон, вече не работеше и чакаше в ъгъла като старо съсухрено лице, прекалено уморено, за да говори. Но тя трябваше да знае колко е часът, за да започне молитвата — по пет пъти на ден, защото имаше да разказва много на Бога.

Може би възрастта бе виновна за това, че е станала по-наблюдателна, макар че съвсем не беше стара, едва в средата на четирийсетте. А може би се дължеше просто на това, че в живота й имаше прекалено много призраци, прекалено много мъка. Всеки ден молеше Бога да помогне на близначката и да намери покой в Рая, защото Джамила със сигурност беше отишла там. Някъде в молитвата включваше и Хедийе, майката сестра, която помнеше не като алена подпухнала пихтия, увиснала от тавана, а като весело младо момиче, каквото навремето беше. Молеше се и за съпруга си и размишляваше какво са могли и не са могли да си дадат един на друг. Сетне се молеше за родителите си, отдавна покойници, и ако й бяха останали сили, и за тримата столетници в селото, които наскоро си бяха отишли един подир друг.

След като отдадеше почит на мъртъвците, продължаваше с живите. Започваше с внучките си в дъждовен Лондон, които беше виждала само на снимки. Искаше напътствие за вироглавата ми дъщеря и грижовния й съпруг. Следваше сложна молитва за Юнус (и понякога за групата му) — да преуспее и да стигне далеч, без да се изкушава от лъскавата страна на славата. После отделяше минута — да се помоли за Елиас, да е добре, да е здрав и доволен и да намери човек, когото да обича, ако вече не го е направил. Следваше най-дългата молитва — за Искендер. Нейният султан, нейният лъв, най-скъпото й нещо.

Понякога се питаше дали е постъпила правилно, като се е върнала. Но спокойствието, което всяка сутрин по изгрев-слънце я обгръщаше като шал, бе достатъчно потвърждение. Живееш ли толкова самотно, си на крачка от лудостта. Тя се стараеше да запази равновесие, като благодари на Бога за всичко, което й е дал и което й е отказал. Когато си признателен, по-трудно полудяваш.

Сега, началните дни в Лондон й се струваха далечни като сън в съня. Първия път, когато се беше качила на голям червен автобус с невръстните си деца, още преди да се роди Юнус. Никога нямаше да забрави колко се е вълнувала, когато бе видяла през замъглените прозорци двореца на кралицата и нейните войници, строги и сериозни върху високите коне. След като беше пристигнала в Хакни с мокрите му от дъжда улици, с долепените една до друга тухлени къщи и мънички градинки, я бе плиснала самота. Къщата, която беше намерил съпругът й, беше занемарена и плачеше за боядисване, но тя не възрази — беше свикнала да си прави дом в тесни пространства, точно като врабче, свило гнездо под стряха. Виж, не успя да свикне с времето, с дъжда. С мрака. С облаците, които винаги бяха в оттенъци на тъмното. Беше израсла край Ефрат и беше свикнала с лютите зими и още по-тежките лета, а не успя да свикне, че щом се събуди, небето все ще е покрито с облаци. Въпреки това обичаше да ходи на битпазара на Ридли Роуд и да гледа как хората ровят с надеждата да намерят нещо на изгодна цена, а по улицата като в кошер кипи целенасочена дейност. Тук не беше като по пазарите в Истанбул, но пак преливаше от живот и за нея всичко това беше скъпо. Човек можеше да се натъкне на какви ли не хора — с кожа в най-различни оттенъци на кафявото, бялото и черното от места, които за нея бяха само имена върху размазана карта.

Стряскаше се не толкова от неща като колите, които идваха отляво, и шофьорите, седнали от другата страна, колкото от начина, по който лондончани се държаха. Спретнатите възрастни госпожи, безочливите младежи, свободата на домакините, самоувереността, каквато тя никога не бе притежавала и не вярваше някога да придобие. Гледаше жените по тениски с очертани зърна на гърдите отдолу, с коси, които проблясваха на слънцето, и се изумяваше, че носят женствеността си като рокля. Двойките, които се целуваха по улиците, пушеха, пиеха и се караха. Никога не беше виждала хора, до такава степен готови да живеят на показ. Селяните от детството й не бяха от най-приказливите и самата тя си беше останала мълчалива. За нея Англия беше страна на думите и тя се опитваше всячески да схване скрития смисъл, тънкия хумор, иронията.

Но в големите градове най-много я изумяваха птиците, сместили се по дупки и процепи, почти невидими, освен когато се струпваха и се бутаха за шепа зърно или падаха мъртви по тротоарите. Птиците по Ефрат не бяха такива. Тук вероятно нямаше толкова видове, със сигурност бяха по-малко, отколкото в Лондонската зоологическа градина, но затова пък бяха свободни — и добре дошли.

В Лондон тя гледаше със свито сърце первазите с наслагани в цимента остри шипове — точно като бодли на таралеж, та птиците да не кацат по тях и да не цапат. Това и напомняше градинските зидове с поръсени отгоре натрошени стъкла, каквито беше виждала в Истанбул. Обясниха и, че слагали стъклата, за да не идват крадци. Тя трепкаше дори при мисълта. Който живееше в тези къщи, искаше не само да спре нарушителите, искаше те да разрежат голите си ръце и крака. Первази с игли, градински зидове със стъкло — това не й харесваше. Не й харесваше и какво прави животът в града с хората, малко по малко.

След убийството, Пембе остана няколко месеца при скуотърите. Юнус и Есма се редуваха да ходят при нея и винаги се пазеха, винаги внимаваха да не се изпуснат пред чичо си и вуйна си. Искендер вече бе задържан и пратен в затвора, а Пембе още не знаеше какво да прави, дали от къщата да се махне, или не. В началото се страхуваше да не би скуотърите да разберат защо се крие, но те почти не четяха вестници, камо ли да слушат местните клюки, и това работеше в нейна полза. Те, разбира се, се досещаха, че има нещо гнило, но смятаха, че Пембе се е забъркала в някакви неприятности с Вътрешното министерство. И тъй като бяха противници на всяка власт, на драго сърце я закриляха дори след като разбраха истинската причина да е при тях. Юнус ги помоли да помогнат на майка му да промени външността си и те само това и чакаха. Подстригаха Пембе и боядисаха косата й в леко червеникав оттенък, като млада ирландка. С големите кръгли очила и дънки тя стана неузнаваема.

Въпреки всичко, колкото и да беше опитвала, Пембе нямаше да се справи с мрака на онези дни, ако не й беше помогнала нейната близначка. Веднъж в полунощ, докато стоеше на прозореца в незаконно заселената къща и гледаше пустотата, която виждаше единствена тя, Пембе забеляза в градината силует, застинал, но в същото време някак нащрек. Беше сестра й Джамила. Тя не се доближи, не каза и дума, но само при вида й Пембе беше обзета от огромна радост. Мигът отлетя бързо, привидението се разтвори във въздуха като капка мляко във вода. Но тази случка, кой знае как, вдъхна на Пембе увереност, че близначката й не изпитва болка и мястото, на което се е преселила, не е непоносимо. След този ден призракът се появяваше от време на време и служеше за нещо като връзка между Пембе и Искендер в затвора.

Малко след като Юнус и Есма отидоха в пансиона в Съсекс, Пембе реши да замине. Беше осъзнала, бе все по-убедена, че времето й в Англия е изтекло и тя трябва да се прибере. При Ефрат, в родното си място, защото за разлика от Елиас не бе епифит и изпитваше потребност да бъде при корените си. Юнус и Есма я подкрепиха, при условие, че ще се върне скоро и че те ще й ходят на гости през лятото.

Още пазеха Кехлибарената наложница, която Джамила беше пъхнала в кухия си ток и беше пренесла през границата, а после бе помолила сестра си да я скрие на сигурно място. Никой от тях нямаше и най-малка представа колко струва тя и как да я продадат. Накрая на помощ им се притече госпожа Пауъл заедно с Капитана, за ужас на Юнус. Диамантът беше продаден, а госпожа Пауъл помогна да уредят пътуването на Пембе. Тя се постара и в банката да бъде внесена сума, достатъчна за Юнус и Есма. С онова, което остана от парите, пънкарите правиха купони, толкова диви, че месеци наред в Хакни се говореше само за тях. Единствената подробност, която Пембе не отчете докато сключваха сделката в „Хатън Гардън“, бе, че диамантът може само да бъде подаряван и взиман като подарък, но не и продаван. Не бе уведомена за проклятието, но и да беше, пак нямаше да се откаже от плана си. Пембе, жената с безброй суеверия, се бе уморила от страховете си.

Когато отиде в колибата на сестра си в долината, не се притесни особено от окаяното състояние, в което я завари. Отминаващото време, четирите вятъра, разбойниците и общата занемареност бяха разрушили отчасти съвършеното убежище, което Джамила беше създала.

Селяните се зарадваха много, че Непорочната акушера се е завърнала, макар да не проумяваха защо тя вече отказва да изражда. Въпреки това й помогнаха да почисти и да постегне колибата. Районът обаче бе опасно място. Кюрдските въстаници се сражаваха с държавата и денонощно патрулираха войници. Пембе остана насред всичко това, замествайки близначката си. Случваше се да избягва на косъм различни опасности, но нито веднъж не спомена за тях в писмата си. Пишеше само за добри неща.

Беше обещала на децата си да не се застоява тук и да се завърне скоро нов човек, но след като влезе в къщата на сестра си и се зае да я подрежда, Пембе осъзна, че няма да бърза със заминаването си.