Елиф Шафак
Чест (12)

Кутия баклава

Село на река Ефрат, 1961 година

Роден и израсъл в Истанбул, Адем напусна града за пръв път чак когато беше на осемнайсет години. Взе със себе си куфар, пълен с чисто бельо, лавандулов одеколон и кутия баклава, качи се на автобуса и след двайсет и четири часа, капнал от умора и объркан, пристигна в град на югозапад, за който не знаеше много. После се качи в каросерията на камион и потегли към село на границата със Северна Сирия. Именно там брат му Халил отбиваше от пет месеца военната си служба.

С лице, загоряло от зимното слънце, Халил беше поотслабнал, но по-променено беше държанието му. В очите му се бе появил замислен блясък и той изглеждаше необичайно мълчалив, сякаш униформата, която носеше, бе преобразила нрава му. Дори докато приемаше бельото и одеколона, той изглеждаше по-скоро замислен, отколкото весел. Адем го загледа с любопитство, нали след около година и той щеше да отиде войник. Военната служба беше задължителна, затова Адем беше решил да я отбие веднага след като завърши гимназия. Университетът не беше за него, пък и бездруго не му беше по джоба. След като се върнеше от армията, щеше да си намери работа, да се ожени и да има шест деца, три момчета и три момичета. Такова накратко беше бъдещето, което си представяше за себе си.

След края на свиждането Адем остави брат си в гарнизона и се върна с едно магаре в съседното село. Замръзналата земя с цвят на овесена каша се простираше докъдето поглед стига. Природата тук беше жилава, неподатлива. Чак когато започна да се оглежда, Адем се сети, че е забравил да даде на Халил кутията с баклава.

— Късмет — помисли си той. — Може би е предназначена за друг.

След като пристигна в селото, намери мухтар, кмета. По щастливо стечение на обстоятелствата навремето баща му бе работил с него. Въпреки че двамата не се бяха виждали от години, бяха поддържали връзка чрез общи приятели. Затова, преди да поеме на път, Адем прати на познатия на баща си пощенска картичка, за да му съобщи, че ще отиде при него. Притеснителното беше, че той така и не бе отговорил.

— Пощенска картичка ли? Каква картичка? — ревна кметът, когато Адем почука на вратата му. — Не съм получавал нищо.

Беше мургав мъж, толкова висок, че трябваше да се навежда, за да мине през вратите. Беше със засукани надолу рунтави мустаци и бакенбарди, пригладени с нещо, наподобяващо зехтин.

— Аз… извинявайте… в такъв случай ще тръгвам — каза Адем.

— Хубава работа, щял да тръгва!

— Аз… вижте какво, аз…

— Всички са добре дошли под този покрив — кресна кметът.

Адем бавно проумя, че кюрдът не му е ядосан. И не му крещи. Просто гласът му беше висок и дрезгав, а турският му така позабравен, че човек оставаше с чувството, че е ядосан, дори когато не е.

— Е, благодаря. Всъщност само за една нощ.

— За една нощ ли? Ама как така ще си тръгнеш толкова бързо? След два дни има сватба. На всяка цена трябва да се присъединиш към нас. Иначе семейството на младоженеца ще се обиди.

На Адем му идеше да попита как така ще се обидят, при положение че дори не го познават. Но в тази част на страната обичаите бяха други, много по-категорични. Пък и той нямаше причини да бърза да се връща в Истанбул. Не беше като да има някой, който да го чака в отчаяние.

Колкото и весели да бяха, сватбите отдавна натъжаваха Адем, защото все му напомняха за майка му Айше. В дома му, вече никой не изричаше на глас нейното име, снимките й бяха унищожени, сякаш изобщо не е съществувала. Дантелата, която беше оплела, носните кърпи, които беше извезала, шаловете, които бяха красили дългата й шия, блузите, чорапите и фибите, които беше носила, всичко това бе изгорено на нещо като клада, запалена от Баба (Пияния).

И така, Адем прие поканата на кмета и остана в селото, където си похапваше сладко-сладко прясно масло, сметана и мед. Следобед на другия ден кметът беше легнал да подремне, жена му и дъщерите му се бяха запретнали да лъскат медните съдове в къщата, а синовете бяха погълнати от турнир по табла. Сутринта Адем се бе видял с брат си. Второто свиждане беше по-кратко, макар и не по-малко сантиментално. И този път Адем беше забравил баклавата. Тъй като не се вълнуваше от таблата и не знаеше какво да прави, той реши да излезе да се поразходи.

Обиколи селото, като се вглеждаше в паянтовите къщи, пукнатините по стените, децата без обувки и усещането за сякаш застинало време. Всичко беше голо и посърнало, но същевременно някак примамливо. Адем тръгна по една пътека, където се натъкна на цяла сюрия бездомни кучета, препичащи се в прахта. Едно от тях, едро и бежово, с кървясали очи, оголи зъби. Другите последваха примера му и присвили уши, започнаха да ръмжат и да съскат. Адем се обърна и побягна, макар и да знае, че така само ще настърви кучетата и те ще го погнат. Задъхан, продължи да тича напосоки по разкаляните пътища докато не излезе при пръстена къща с пилета и кокошки в предния двор. На градинския зид седеше някой — полумомиче-полужена, която се взря и прихна от паниката на Адем. Той се спусна към момичето и влезе без разрешение в градината, търсейки убежище в самоувереността му.

След броени секунди кучетата също дойдоха при градината и го наобиколиха от всички страни. Едно се приближи опасно и приклекна. Точно когато се канеше да нападне, момичето плесна с ръце и с глас, и властен, и развеселен, кресна думи, които Адем не разбра. Те подействаха като магия. Животните седнаха едно по едно, сведоха глави и подвиха опашки.

Адем погледна спасителката си — беше подразнен, че на помощ му се е притекло момиче, но и изпита огромно облекчение. Момичето беше с трапчинка върху лявата буза и симетрично разположени големи влажни очи, с цвят на бездънно езеро. Държеше нещо като сладкиш, който продължи да яде с наслада. Адем не беше виждал момиче с такъв апетит.

— Страх ли те е от кучета? — попита то.

Адем не отговори.

— Ако го разберат, ще те уплашат. Умни животни! Сестра ми ги обича. — Момичето се наведе напред, сякаш се канеше да разкрие тайна. — А аз не.

Говореше на турски със силен акцент. Невежо кюрдско момиче — помисли си той. — Сигурно е въшливо. Стрелна с очи старателно сплетените й плитки, кестеняви със златисти и кехлибарени проблясъци. Ръката му застина във въздуха. Толкова силно бе желанието му да докосне плитките.

— Как така знаеш турски, повечето селяни не го знаят? — поинтересува се той.

— Ходила съм на училище. Всичките ми сестри са ходили. Баща ми настояваше.

Той огледа внимателно къщата, после и роклите, полите и чорапите, закачени да се сушат на въжето.

— Колко сестри имаш?

— Аз съм седмото момиче в семейството.

— Охо! И нито едно момче?

Тя поклати глава и смени темата.

— Ей, искаш ли малко? Аз съм го правила.

Адем взе парче от сладкиша, който му предложи момичето, и заби зъби в пухкавото мазно тесто. Не очакваше да е толкова вкусен. Кучетата вдигнаха очи с очакване и замахаха с опашки. Двамата продължиха да ядат под изпълнените им с укор погледи, не знаеха как да продължат разговора.

— Аз живея в Истанбул — заяви Адем, след като си върна дар словото.

— Виж ти! Всички казват, че там е красиво.

— Така си е — потвърди донякъде гордо Адем.

Реши, че вече започва да я харесва. Тя се държеше и говореше с лекота, която го очароваше и успокояваше.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза най-неочаквано момичето и без да дочака отговор, продължи: — Вярно ли е, че калдъръмите в Истанбул са от злато?

Ама че момиче, учуди се Адем, достатъчно смело, за да се изправи срещу цяла сюрия диви кучета, но и наивно да вярва в такива дрънканици. Но беше покорен от чара й и се чу да казва:

— Да, от злато е. Ако се омъжиш за човек като мен, можеш да дойдеш в Истанбул и сама да се убедиш.

Тя се изчерви.

— За какво ми е да се омъжвам за теб?

— Мога да те отведа надалеч.

— Не искам да ходя далеч. Това тук ми е предостатъчно.

Адем още умуваше какво да отговори, когато чуха откъм къщата женски глас. Момичето скочи на крака и застана с лице към Адем, а после се вторачи напрегнато в очите му. Сетне се извърна към кучетата и след като се закани с пръст, кресна:

— И да го оставите на мира.

Веднага щом момичето изчезна, Адем тръгна да излиза предпазливо от двора. Водачът на кучетата го наблюдаваше съсредоточено и докато Адем минаваше покрай него, изръмжа, при което момчето подскочи уплашено и изпусна сладкиша. Притеснено, погледна пихтията на земята — захар и пръст.

В Истанбул нямаше златни плочи по тротоарите. Нямаше ги никъде по света. Нямаше мечти, които да следваш. Такива неща има само в легендите и в приказките. Истинският свят с истинските хора в него приличаше на захар, примесена с пръст, и на вкус беше горе-долу съшият. Толкова ли не го знаеше тя?

 

 

На другия ден Адем отиде на сватбата — нещо, каквото не беше виждал дотогава. Двор, пълен до пръсване с мъже на всякаква възраст, насядали в полукръг; музикант, който блъска и блъска по тъпана, и друг; който свири на кларнет, деца, оставени да тичат без надзор, и жени с полузабулени лица и къносани длани, които наблюдаваха от плоските покриви. Адем забеляза, че несемейните мъже внимават да не поглеждат нагоре, и също се постара да не го прави, като държеше очите си на нивото на хоризонта.

Срещу входа седяха свекърът и тъстът, които не си разменяха и дума. От двете им страни се бяха наредили близките — според ранга и близостта на роднинската връзка. Невестата и младоженецът бяха в средата, така че всеки да ги оглежда на воля. Младоженецът се беше обръснал току-що и често се усмихваше. Беше невъзможно да разбереш как се чувства невестата, защото лицето й беше скрито под лъскаво алено було. От време на време при нея на пръсти отиваше жена, която й носеше нещо за пиене. Двете повдигаха съвсем леко булото, така че невестата да отпие, без да разлива нищо по дрехите си и без да бъде видяна.

Адем смяташе да се спотаи в някой ъгъл, но точно тогава кметът го зърна и викна с цяло гърло, като потупваше по мястото до себе си:

— Гражданчето, ела да седнеш до мен.

Адем се подчини. Седеше развеселен и се наслаждаваше на празненството, докато мъжът до него не извади пищов и не започна да стреля във въздуха. Другите го последваха на мига. Звукът беше оглушителен. Един от куршумите уцели близката къща и остави дупка, а от дъските се посипа прах. От страх да не го застрелят, Адем се огледа и в паниката и вихрушката на хаоса затаи дъх — беше видял момичето, което стоеше на един от плоските покриви и го гледаше ведро и овладяно, сякаш беше единственото спокойно нещо в този свят, който е станал неуправляем.

Веднага щом стрелбата поутихна, Адем се извини, че отива до тоалетната, макар че всъщност искаше да потърси начин да поговори с момичето. Още щом излезе от портата, той я зърна — седеше на кладенеца и правеше съсредоточено огромна кана айран. Кога ли беше слязла от покрива?

— Радвам се да те видя отново — каза Адем.

Тя го изгледа студено.

— За какво изобщо говориш?

На Адем му хрумна, че се преструва, че не го е срещала преди, от скромност и сдържаност, каквито безспорно се изискваха от една млада жена на подобно място. Реши и той се включи в играта.

— Извинявай, не биваше да връхлитам така. Ти, разбира се не ме познаваш. Казвам се Адем. А ти?

— И защо да ти казвам името си? — тросна се тя и устните й се свиха свадливо, а върху дясната й буза се показа трапчинка.

Днес очите й бяха различни, същите, но някак променени, блеснали от снизхождение — или поне така му се стори на Адем. За миг сърцето му се сви при мисълта, че тя му се подиграва. Той се извини и се отдалечи с накривена походка.

След като се облекчи зад един храст и се поуспокои, се върна и видя, че момичето вече го няма при кладенеца. Невестата тръгваше към новия си дом, яхнала кон с цвят на слонова кост — водеше го момче, така че и тя да роди синове. Гривата на животното беше украсена с алени панделки и мъниста против уроки, опашката му беше сплетена. Цяла тумба деца и няколко жени тръгнаха с пляскане и викове след коня, а мъжете сред гостите се приготвиха да седнат на сватбена гощавка. Младежите започнаха да внасят вътре големи кръгли тепсии. Докато вървеше към къщата, Адем долови миризмата на пити и месо. Щом влезе в двора, видя отново момичето. То явно бързаше, носеше току-що проходило разплакано дете.

— Защо ми се сърдиш? — попита той, след като му препречи пътя.

— Моля? Защо да ти се сърдя? — засмя се тя звънливо.

Дори детето в ръцете му сякаш заслуша разговора и изведнъж млъкна.

— Защо тогава не ми каза името си?

Момичето прибра под хлабаво завързаната забрадка един кичур коса и се усмихна.

— Защото не си ме питал. Но понеже го правиш сега, името им е Джамила.

Той кимна признателно.

— А ти как се качваш?

— Нали преди минута ти се представих? — прошепна гърлено Адем.

От лицето й пролича, че е озадачена.

— Сигурно си говорил с Пембе, моята близначка. Кога я видя?

Точно тогава отново екна стрелба, сякаш отприщена от въпроса. Невръстното момиченце в ръцете на Джамила запищя и тя се видя принудена да избяга от двора. Адем продължи да стои, чувстваше се леко замаян, но му беше олекнало на сърцето. Близначка! Да, това обясняваше всичко. Рязкото държане, ледения поглед. Онова момиче не беше Джамила. Неговата Джамила.

Вечерта Адем застана на прозореца и загледа полумесеца над покривите, който хвърляше из селото снопове сребриста светлина. В тъмното светлинките в къщата наподобяваха запалени цигари. Вече му беше мъчно за Истанбул и се радваше, че утре си тръгва. Но какво щеше да прави без Джамила?

Отиде да се види с кмета и го завари да пуши наргиле по нощница. До него имаше газениче, което хвърляше сенки по стените и оставяше под очите му тъмнеещи дупки.

— Искам да ти подаря тази баклава и да ти благодаря за гостоприемството и за…

— А, не мога да ям такива неща. Жалко — каза уморено кметът. — Диабет.

Адем се взря в кутията в ръката си. Може би беше предназначена за друг. Той си пое дълбоко въздух. Смяташе да заговори с недомлъвки, но сега разбра, че няма как да го направи.

— Днес на сватбата видях едно момиче.

— Момиче ли?

Адем загледа как мъжът вдига бавно вежди и се досеща за какво става въпрос. О, Боже! Момчето смята, че се е влюбило.

— Разкажи ми за това момиче — подкани той. — Как се казва?

— Джамила — отговори Адем и усети как лицето му пламва.

— Джамила ли… Не познавам никаква Джамила.

— Дълга кестенява коса. Големи зелени очи.

Старейшината вдъхна бавно от дима в наргилето и поклати глава.

— Не. Тук няма такова момиче.

— Знае турски.

— О… май се сетих. Момичетата на Берзо. Всички ходеха на училище. Да не говориш за Доста Красота?

— За Доста Красота ли?

— Да, тя и близначката й получиха по две имена. Розова Орис и Доста Красота — каза кметът, но не обясни нищо повече — Виж какво, още си много млад, за да го знаеш, но любовта на един мъж е отражение на характера му.

Адем слушаше и недоумяваше какво му говорят.

— Ако мъжът е сприхав, любовта му ще е пълна с кавги. Ако е спокоен и добър, любовта му е балсам. Ако се самосъжалява през цялото време, любовта му ще се превърне на прах. Ако е весел, любовта му ще прелива от веселие. Преди да хлътнеш по една жена, трябва да се запиташ каква любов можеш да й дадеш.

— Е, добър човек съм — отвърна Адем.

— Знам само един добър човек — Пророка, мир на праха му — рече кметът. — При всички положения Берзо има прекалено много момичета. Обичаят е първо да омъжи най-голямото. А Джамила е най-малката. Въпреки това обаче ми се струва, че сте си лика-прилика. Семейството изживя много трудност. Майката Назе, клетата тя, почина при раждане. Много искаше да има син. Берзо се ожени повторно. Но новата жена още не му е родила деца. А най-голямото момиче Хедийе…

— Какво се е случило?

— Този човек, синко, е обречен. Нищо чудно да иска да задоми бързо дъщерите си. И да не се наложи Джамила да чака.

Адем грейна в усмивка. Все пак имаше надежда, макар и малка.

— Но не забравяй, че са бедни — прошепна кметът — Баща ти и братята ти може и да не одобрят, че взимаш за жена кюрдка, селянка. От друга страна… откакто майка ти избяга с друг мъж, семейството ти не се радва на най-доброто име. Може би е за предпочитане да вземеш за жена някоя от тук, отдалеч.

Изведнъж лицето на Адем помръкна. Той и не подозираше, че човекът знае за позора на семейството му. Подобно на скитащите племена, думите нямаха постоянен адрес. Пътуваха надлъж и шир, пръснати по цялата земя.