Елиф Шафак
Чест (25)

Есма

Лондон, април 1970 година

Затворих вратата и си поех дълбоко въздух. Напоследък тези среднощни бягства са ми станали навик. След като всички заспяха, се заключвах в банята. Запалвах свещ и гледах как с всяко трепкане на пламъка лицето ми се преобразява. Не смятах да гледам себе си — това петнайсетгодишно момиче. Исках да видя какво има под повърхността, да се свържа с другото си „Аз“, което ми предстоеше да открия.

Повечето английски момичета, които познавах, си имаха собствени стаи и можеха да държат вратата затворена, когато поискат. За разлика от мен. Ако затворех вратата на стаята, която делих с по-малкия си брат, семейството ми ще реши, че с мен се е случило нещо ужасно. Ето защо обичах банята, единственото място, където можех да се усамотя с мислите и тялото си.

Свалих пуловера и сутиена в телесен цвят, който направо не можех да понасям. Гърдите ми бяха заострени, с тънки сини вени, които ми се струваха отблъскващи. Двойно бреме, което да нося, сякаш другото не ми стигаше. Днес сутринта един от съучениците ми се беше опитал да ги докосне — пресегна се уж да вземе учебник от рафта отзад. Разбрах каква е работата и в последния миг му се изплъзнах. Веднага чух как няколко момчета се кикотят. Бяха го намислили заедно. Бяха го обсъдили. Бяха говорили за гърдите ми. Направо ми се повдигна.

Навън, на „Лавендър Гроув“, се сипеше дъжд. Погледът ми се плъзна от прозореца обратно към огледалото и аз за стотен път се запитах как ли щях да изглеждам, ако се бях родила момче. Грабнах един светлокафяв молив за очи и първо удебелих, а после съединих веждите си. След това се заех да рисувам мустаци над устните си. Не тънки и редки, а дебели, рунтави, със засукани нагоре върхове. Ако ме беше видял отнякъде, Искендер, щеше да поклати глава и да каже: „Превъртяла си, сестра ми“. Понякога и на мен ми се струваше, че не съм наред, сякаш в небесната канцелария е станала грешка и заради нея съм се озовала тук, сред този декор. Че докато се боря с това да съм част от семейство Топрак, истинската ми съдба ме чака някъде другаде.

— Здравейте, това е сестра ми. Тя обича само загубеняците — казваше Искендер, когато ме представяше на някого, особено на момче.

Действаше безотказно. След това момчето внимаваше да няма нищо общо с мен. Не че ми пукаше. Колкото и странно да звучеше от устата на Искендер, в думите му имаше и зрънце истина. Усещах се фатално привличана от онеправданите, отритнатите. Дори когато гледах футболен мач, толкова ми се искаше резултатът да е равен, че накрая виках за отбора, който падаше. Само при мисълта колко ужасно се чувстват в този миг играчите, смазани от бремето на разочарованието и тъгата на запалянковците, веднага заставах на тяхна страна.

— Винаги си на страната на охлювите. Лоша работа — отсъждаше мама.

Тя смяташе, че на света има два вида хора; едните подкрепят жабата, другите — охлюва.

В селото, където е израсла, децата ловели жаби в близкия поток. Веднъж хванали най-голямата, която някога били виждали. Един от малчуганите донесъл от къщи стъклена купа, с която похлупили грозната твар и тя направо се вцепенила от страх. Цял ден децата идвали и почуквали по стъклото, после се надвесвали, за да видят по-добре жабата, развълнувани и отвратени от изпъкналите й очи и люспестата кожа. После едно от хлапетата извадило от джоба си охлюв и го пъхнало под обърнатата купа. Жабата тутакси забравила за притесненията си и насочила вниманието си към жертвата. През това бреме охлювът запъплил към ръба на купата с надеждата да избяга от затвора си и изобщо не забелязал опасността. Жабата скочил веднъж, после втори път и хванала охлюва. Пред очите на десетина деца, които се скъсвали да пищят, тя излапала охлюва и от устата й потекла гнусна лепкава слуз.

Майка ми казваше, че онзи ден всички деца били на страната на жабата, ръкопляскали й и я насърчавали.

— Но ако ти беше там, със сигурност щеше да застанеш на страната на охлюва. И това понякога ме тревожи.

Нямах нищо против да съм в лагера на охлювите, стига да не се налагаше да съм в крачка с онези, които живееха на висока скорост — като съученичките ми. Училището ни беше разделено на два лагера. От едната страна бяха такива като мен — смотаняците, които се вместваха в графата; грозни до обикновени, в най-добрия случай, правеха всичко възможно да изкарват високи оценки и никога не получаваха особено внимание от учителите. От другата страна, бяха отворените. Тях часовете изобщо не ги вълнуваха — толкова бързаха да започне животът им, че не виждаха защо да пилеят и минута повече за образованието си. Най-красивите сред тях бяха Барбитата.

Наблюдавах Барбитата, изучавах ги, сякаш в час по биология правех дисекция на нов животински вид. Те не говореха за друго, освен за момчета и обсъждаха надълго и нашироко кое момче по кое момиче си пада. Помнеха кой с кого е излизал и любопитстваха дали вече са го правели и ако да, колко пъти, а после умуваха дали коремът на еди-коя си е издут, защото е бременна, и ако е бременна, дали ще задържи детето, или ще го даде за осиновяване. Постоянно се влюбваха — романтично и трескаво, после разлюбваха и всеки ден за тях беше емоционално влакче на ужасите, което ги оставяше с копнеж в очите и пикантни клюки в устата.

Обичаха да си прекарват времето, като обикалят магазините на групички. Случваше се майките или по-големите им сестри да ги заведат в някой универсален магазин, за да им купят бельо. Опитваха се да ги убедят да си вземат спортен модел, но Барбитата избираха бельо с дантелки — изискано и секси. На другия ден в училище си го показваха една на друга в тоалетните и изпъстряха разговорите с възклицания. Ако нещо беше хубаво, го наричаха „Яко“ и „Жестоко!“ Всичко останало беше „Пълна скръб!“ Същите мерки прилагаха и за храната, облеклото, учителите, родителите, дори държавите и международната политика.

Случваше се Барбитата да се оплакват на близките и не толкова близките си приятелки, на гаджетата, майките и някои на бащите си, че им е започнал цикълът — само при мисълта, за което изтръпвах. Питах се — едва ли не от научен интерес, — как изобщо е възможно тези неща да се различават толкова в една или друга култура, че дори и в различните семейства. Ако реша да обсъждам цикъла си с майка си, тя ще се изчерви от срам. После щеше да ми дръпне едно конско с думи заимствани от баба Назе.

Дали щеше да бъде различно, ако ходех в кварталното училище, заедно със съседските деца? Дали щях да се вписвам повече ако съученичките ми се казваха Айше, Фара или Зейнеб, а не Трейси, Деби и Клер? Може би, но ми се струва, че пак щеше да е същото. Знаех, че изглеждам жалка, но истината бе, че предпочитах да уча или да чета хубава книга, вместо да общувам с връстниците си. Въпреки това се гордеех с постиженията си благодарение на учителката от началното училище госпожа Пауъл. Клетата тя! Шушукаше се, че единственият й син би пънкар и рокер и се бил изнесъл от бащиния дом, а тя не знаеше къде. От мъка госпожа Пауъл се посветила на това да помага на деца от семейства в неравностойно положение да си стъпят на краката. Сред тях бях и аз.

Доволна от мустаците, се заех да си рисувам и козя брадичка. Да, именно госпожа Пауъл дойде у нас да поговори с родителите ми и да ги убеди да ме пратят в по-добро училите. Не в частно училище, а в класическа гимназия^[1]. Имам дългогодишен опит, от километри мога да кажа кое дете е със заложби. Професионалното ми мнение, господин и госпожо Топрак, е, че дъщеря ви е способна и надарена. Госпожа Пауъл беше разговаряла и с попечителите от новото училище — преобладаващо бели, християни, англичани, от средната класа — и каквото и да им бе казала, се получи. По душа може и да бях охлюв, но направих гигантски жабешки скок.

Исках да стана писател, именно писател, не писателка. Дори си избрах литературен псевдоним: Джон Блейк Оно — амалгама, обединила имената на трите ми любими личности: поет, писател и изпълнителка — Джон Кийтс, Уилям Блейк и Йоко Оно.

Често недоумявах защо женските имена са толкова различни от мъжките, защо са някак превзети, като от сън, сякаш жените не са истински хора, а плод на нечие въображение. Мъжките имена олицетворяваха силата, способностите, властта, например Музафер — Победител, Фарук — Който различава истина от лъжа, или Хусам Ал-Дин — Меч на вярата. А женските имена отразяваха някаква крехка уязвимост, все едно са порцеланова ваза. С имена като Нилюфер — Лотосов цвят, Гюлсерен — Нацъфтели рози, или Биназ — Хиляди ласки, жените бяха украса за света, хубава добавка, която обаче не беше от съществено значение.

Дж. Б. Оно. Име, което книжарите да изричат благоговейно. Леко загадъчно и при всички положения безполово. Име, което не се нуждае от сутиен.

След като си нарисувах брадичката, огледах лицето си. Полза никаква. Дори дегизирана като мъж, не хващах окото. Де да бях стройна като баща си и да бях с очите на майка си: зелени, големи и леко дръпнати. Вместо това съчетавах всички неприятни черти, включително късата шия на майка си и обикновените очи на баща си. Носът ми беше сплескан, косата — толкова къдрава, че не можех да я среша, челото — прекалено широко. Имах бенка на брадичката, грозно кафяво петно. Колко пъти съм молила мама да ме заведе на лекар, за да я махнат, но това бе от нещата, на които тя никога не обръщаше внимание. Беше красива жена, всички го твърдяха. Братята ми също бяха хубави. Беше нечестно, че между двамата синове генът на красотата е излязъл в отпуск и ме е пропуснал.

Юнус беше с ангелско лице, въпреки че детинското сияние вече помръкваше. Искендер също беше красив, но по друг начин. Беше привлекателен по изпепеляващ и подъл начин — мръснишки неотразим, както биха казали Барбитата. Давах си сметка, че доста от съученичките ми се заглеждат по брат ми и това е основната причина да се сприятелят с мен. Понякога Искендер идваше да ме вземе от училище и хвърляше мачовски поглед наляво-надясно, което за мое изумление винаги действаше.

— Как да кажеш не? — шушукаха момичетата.

— Прилича на Майкъл Корлеоне от „Кръстникът“. Липсва му само пистолет.

— Кога за последен път си ходила на очен преглед? — промърморвах, защото не виждах никаква прилика между Искендер и Ал Пачино.

Но дори да долавяха сарказма в гласа ми, не ми обръщаха внимание. За тях брат ми беше неустоимо мъжествен.

Откакто татко се изнесе, Искендер се бе променил много — беше станал надут, сприхав, заядлив. Все се мотаеше с приятелите си и с онова прехласнато по него момиче, гаджето му.

Блъскаше ден и нощ боксовата круша, сякаш светът гъмжи от невидими врагове. Ако това бе така нареченият тийнейджърски гняв, предпочитах да не пораствам никога.

Бяхме много близки, аз и майка, но всичко се промени, откакто гърдите ми започнаха да растат и получих първия си мензис. Сега единственото, от която тя се вълнуваше, беше девственост. Вечно опяваше за нещата, които не бива да правя никога, ама никога, и в най-дръзките си сънища. Нито веднъж не ми обясни кое е възможно и допустимо, способностите й за общуване се простираха единствено до правилата и забраните. Майка ми ме предупреждаваше за момчетата и заявяваше, че в ума им е само едно. На тази възраст повечето момчета били егоисти и нахалници и много от тях щели да си останат такива завинаги. Да, тя не възпитаваше братята ми със същите правила. Юнус може би още бе малък, но с Искендер мама се държеше съвсем различно, открито. Той не трябваше да внимава. Можеше да бъде такъв, какъвто е. За него нямаше забрани.

Онова, което мама не разбираше, бе, че аз изобщо не се интересувах от момчета. Смятах ги за скучни, кухи, подвластни на хормоните. Ако майка ми не говореше денонощно за това, дори нямаше да помисля за секс. Така де, охлювите бяха хермафродити, имаха и мъжки, и женски детеродни органи. Защо и хората не можеха да бъдат такива? Ако Бог ни бе сътворил като охлювите, щеше да има по-малко разбити сърца и болка по света.