Елиф Шафак
Чест (18)

Чудеса

Лондон, 25 декември 1977 година

В просторната, добре осветена кухня, пълна с готвачи и помощници, Елиас, собственик и главен готвач на „Клио“, се беше надвесил над огромната газова печка с цвърчащи по нея тигани. Разбърка бавно гъстия като сметана гъбен сос. Беше почти готов, но още не бе съвършен. Елиас винаги добавяше щипка индийско орехче и чак тогава сваляше тигана от огъня. Това беше малката му тайна. А днес всичко трябваше да бъде безгрешно. Все пак беше Коледа.

Източноправославен по рождение, агностик по избор, Елиас обичаше духа на Коледа: песните, семейните празненства, споделените чувства, подаръците, но най-вече вярата в чудеса. Тази част намираше най-голям отзвук в него. Като малък негов любим светец беше Андрей Критски — не защото бе по-праведен и добродетелен от другите, а защото за разлика от мнозина светци самият той беше ходещо чудо. Свети Андрей бил по рождение ням и си останал такъв до деня, когато едва седемгодишен изведнъж проговорил истини, прекалено големи за възрастта му. Малкият Елиас обичаше тази история и му доставяше наслада да си представя колко стъписани са били хората, когато детето е казало първите си думи. Радваше се, че светецът е останал в историята като добър оратор и химнописец. Щом го е постигнало едно нямо момче, животът явно не беше чак толкова ужасен.

След като добави в тигана индийско орехче, Елиас разбърка още веднъж соса и изключи огъня. До него изникна заместникът му, който внимателно пресипа съдържанието на тигана в порцеланова съдинка, където да се охлади, преди да залеят с него петдесет и петте порции телешки котлети.

Елиас си погледна часовника, после се зае със следващото ястие: крушов сладкиш с кленов сироп. Докато приготвяше рецептите, никога не използваше метални съдове. Това беше друга негова тайна. Всичко трябваше да бъде дървено. Металът беше студен, лъскав и прекалено съвършен. Не свързваше, само контролираше. Докато дървото беше недодялано и грубо, но искрено.

До Рождество оставаха само седем часа. До 1978 година оставаха броени дни. Елиас нямаше големи очаквания за следващата година. Надяваше се само на едно. Тя да не бъде толкова тежка, както отиващата си.

1977-а се състоеше от дванайсетте най-ужасни месеца в близо половинвековния му живот. Елиас беше започнал годината с възход в професията, с хубава жена, просторна къща в „Излингтън“ и повече работа в ресторанта, отколкото можеше да свърши. След седем месеца вече беше сам и живееше в малък почти гол апартамент. Ако не броим шепата приятели, вече не общуваше с почти никого и се съвземаше от развод, за който не беше подготвен. Оприличаваше емоционалното си състояние на детско влакче с батерии, които са се изтощили, докато е изкачвало стръмен завой. През последната фаза на брака си се беше опитвал отново и отново, беше спирал и бе потеглял за кой ли път с енергия, каквато вече не притежаваше, докато накрая не излезе от релси. Разводът беше грозен — и двамата с жена му не приличаха на себе си. Елиас често се хващаше, че обсъжда не толкова емоционални, колкото финансови въпроси, а после вдигна ръце и от жена си, и от издръжката, и от спомените.

Беше обичал жена си и в известен смисъл още я обичаше. Със стройно тяло, тесни рамене, бледа кожа, отсечен британски акцент и бляскави идеи Анабел бе причината Елиас да дойде да живее в тази страна. Тя беше по англичанка и от кралицата, бе свързана като с пъпна връв със семейството си в Глостършър и тъй като работата на Елиас бе по-гъвкава от нейната — тя бе основателка на новаторски юридически център за жени, — след краткия меден месец на Ибиса им се беше сторило съвсем естествено да се установят в Лондон.

Въпреки че на никой етап Елиас не беше възразявал срещу плана, тази стъпка не се бе оказала лесна. В началото на седемдесетте Лондон беше всичко друго, но не и кулинарен рай. Имаше само няколко първокласни ресторанта, а новият подход към храната, да не говорим пък за кухнята, съчетаваща различни култури, се посрещаше с неприкрито подозрение. Индийската кухня бе относително позната, но вкусът се различаваше от онзи, който Елиас искаше да наложи. Като цяло той смяташе английската кухня за тежка и ограничена, а клиентите посрещаха на нож новите повеи, които той смяташе да въведе.

Накрая бракът завърши точно както беше започнал: припряно и с потребност от предизвикателство. След като подписаха бракоразводното решение, единственото, което Елиас наследи от продължилия седем и половина години семеен живот, бе ленива персийска котка на име Магнолия, албуми със снимки, които вече не искаше да гледа, и горчилката в сърцето си.

В средата на лятото се обади майка му — да му съобщи, че баща му е получил инфаркт.

— Всеки ден говореше за теб — рече тя. — Уважаваше и теб, и онова, което си постигнал там. Беше прекалено горд, за да ши го каже направо.

Връзката беше много лоша и Елиас не беше сигурен, че я е чул добре.

— Прибирам се, мамо.

— Не сега, скъпи — спря го тя. — Ще дойдеш да ни видиш с Клио, когато си по-добре и когато аз също се поокопитя. Сега не можем да си помогнем един на друг. Стой, където си, и прави каквото трябва. Баща ти би предпочел да е така.

Но макар майка му да не го беше изрека на глас Елиас знаеше, че дълбоко в себе си е решил да не напуска Лондон. Щеше да се труди и труди, да поглъща миналото ненаситно и упорито, както гъсеницата изяжда всяко листо изпречило се пред очите й, и после щеше да чака някой да го извади от пашкул чудотворно преобразен. Единственото, което през 1977 година остана ненакърнено, беше работата му. Ресторантът процъфтяваше, сякаш за да компенсира хаоса навсякъде другаде, Елиас дори смяташе да открие втори в Ричмънд.

Вече беше свикнал с болката. Беше започнала като буца в стомаха му и се беше качила нагоре по гръдния кош, заради нея му беше трудно да се смее, а понякога и да диша. Не беше ходил на лекар, не проявяваше интерес и към психолозите и вечерните курсове, които според рекламите лекуваха хора с разбити сърца. Приятелите му продължаваха да се обаждат и да настояват да се върне в света на срещите, където, твърдяха те, главните готвачи се търсели много. Оставяха съобщения на телефонния му секретар, уреждаха му срещи с непознати жени, които или се боготворяха, или сами се презираха. Истината беше, че особено напоследък Елиас усещаше как си търси оправдания да бъде сам. Самотата, това смътно чувство, от което се беше страхувал почти през целия си живот, бе станала осезаема и физическа, почти течна. Струеше през порите му, изсмукваше кръвта от всяка клетка и тъкан в тялото му проникваше като вода в суха гъба. Странно, но на Елиас не му беше неприятно.

Розова Орис — ето с какво име се беше представила жената. Елиас не можеше да не забележи колко различна е тя от Анабел. Ако беше срещнала Пембе, бившата му жена щеше да се усмихне многозначително и да отсъди, че тя е обикновена и й липсва изтънченост. Щеше да каже, че дълбоко в себе си всички мъже мечтаят точно за това. За несложна жена, която няма да им противоречи, да им натяква, да ги обвинява и критикува. И щеше да добави, че дори да е така, това е измамна мечта, понеже не съществува такова нещо като несложна жена. Има само жени, които са откровено сложни, и такива, които го прикриват.

Въпреки че мисълта за Анабел го глождеше, Елиас отново и отново си спомняше за Пембе. В началото се надяваше тя да намине да го види и двамата да си поговорят за нещата, които харесват, дори може би да сготвят заедно. Приятелско общуване. Нищо повече. Елиас се стараеше да изглежда добре, но седмиците отминаваха и тази надежда бе изместена от увереността, че Пембе няма да дойде. За какво й е да идва? Не бе изключено да е живял с мислите си толкова дълго, че да е загубил представа кое е истинско и възможно.

Както винаги, работата го успокояваше. Тази вечер, освен коледната вечеря в ресторанта трябваше да подготвят и поръчката за две престижни събития извън него. Целият персонал се трудеше неуморно, не подвиваше крак и Елиас се радваше, че никой не го пита защо в последния момент е включил в менюто още едно ястие: мляко с ориз и портокалови цветове.

След половин час, докато котлетите още се мариноваха в пикантния сос, при Елиас дойде един от новите готвачи.

— Търсят те.

Откъснат от мислите си, Елиас вдигна вежда.

— Хм?

— Търси те една жена, шефе.

— По-късно — отвърна той. — Точно сега не мога да отида дори до тоалетната.

Видя с крайчеца на окото как помощникът вдига рамене и се обръща и точно тогава в него се прокрадна съмнение.

— Я чакай малко. Жената с кехлибарена коса ли е?

— Какво точно е кехлибарена коса, шефе?…

— Както и да е — промърмори Елиас и реши да провери сам.

Години след онази Коледа Елиас щеше да помни мига, когато е излязъл забързано от кухнята, бършейки ръцете си в кърпата, и е спрял веднага щом я видял да стои във фоайето — да придърпва дългата до прасците пола, сякаш изведнъж е решила, че е твърде къса, да стиска под мишница червеникавокафява дамска чанта, а върху лицето й да се мярка вина, като че ли самата тя не вярва, че е дошла.

Седнаха на маса в празния ресторант и се почувстваха странно, а хората от персонала продължиха да сноват наоколо, което създаваше още по-странно усещане. През няколко минути някой от помощниците идваше да пита нещо и всеки път Елиас отговаряше със смесица от притеснение и безпокойство.

— Върви в кухнята — подкани го след малко Пембе.

— Не, не, няма страшно, разполагам с предостатъчно време — излъга Елиас.

Тя поклати решително глава.

— Върви, но може ли да дойда и аз?

— Сигурна ли си? — попита той. — Там е като в кокошарник, в който върлува гладна лисица. До вечерята остават два часа и всички се държат малко като полудели.

Пембе се усмихна невъзмутимо. Обясни, че днес фризьорският салон не работел и, тъй като у тях не празнували Коледа тя разполагала с време. Пък и харесвала кокошарниците. Все така разколебан, Елиас я заведе в кухнята, където всички бяха прекалено заети, че да я гледат. Даде й униформа, а после по нейна молба сложи пред нея чушки, които да нареже на кубчета, магданоз — да го накълца на ситно, джинджифил — да го обели, и така нататък. Без да казва и дума, без да се спре, тя работеше.

По-късно, когато стана време Пембе да си тръгва, Елиас излезе с нея от кухнята. Застанаха под картина с бяла като тебешир гола жена, която ги гледаше с безразлични очи: репродукция на „Голямата одалиска“ на Енгър. По различни причини и двамата се притесниха и извърнаха очи от картината и един от друг.

— Задължен съм ти — каза Елиас и след като забеляза, че Пембе не го е разбрала, добави: — Благодаря.

— И аз ти благодаря — отвърна тя. — Онзи ден помогна.

Елиас се страхуваше да не каже нещо погрешно, да не сбърка, да не прекрачи някакви културни норми, затова протегна твърдо ръка. Пренебрегвайки жеста, тя се приближи и го целуна леко по бузата.

 

 

Днес следобед отивам при надзирателя Андрю Маклафлин, за да си прибера пощенската картичка от сестра ми, и той знае, че ще го направя.

Затова ме кара да чакам половин час, не защото има работа, а за да ми напомни кой командва. Чака го и един новоприет, риба на сухо. Клати нервно крак, стиска някакви документи — дошъл е да подава жалба. Достатъчно е да го погледнеш, за да разбереш, че е новак — още не е минавал проверка, не е подлаган на изпитание, не е нараняван.

„Не се дръж като калтак — ми иде да му кажа. — Спести си го.“

Не е особено умно да топиш някого в затвора, особено през първите седмици, когато всички те дебнат като лешояди и още не знаеш кой кой е. Има големи мазоли, които е по-добре да не настъпваш, а направиш ли го, тежко ти.

На стената отсреща има дъска с плакати и обяви за дарения на органи, метадонова терапия, справяне с гнева, хепатит В и С и програмата в подкрепа на затворниците на Добрите самаряни. Човек на свобода сигурно ще си помисли, че всичко това говори колко скръб има в живота зад решетките. Аз обаче не го възприемам така. В пандиза съм вече над десет години и се страхувам не от него, а от света навън.

Бях на осем години, а Есма — почти на седем, когато пристигнахме в Англия и видяхме от втория етаж на червения автобус Часовниковата кула на кралицата, така наричахме Биг Бен. Научихме езика бързо за разлика от родителите си, особено от мама. Не че не можеше да усвои граматиката. Просто не се доверяваше на английския като цяло. Не беше по-уверена и с турския. И дори с майчиния си език — кюрдския. Смяташе, че думите докарват неприятност. Заради тях между хората възниквали недоразумения. Не вярваше на онези, които зависеха от професионалния жаргон: журналисти, адвокати или писатели. Обичаше песни, най-вече приспивни, готварски рецепти и молитви, където думите имаха второстепенно значение, ако изобщо имаха значение.

У дома приказваше с нас, децата, на турски, изпъстрен с кюрдски думи. Отговаряхме й на английски и помежду си говорехме само на него. Винаги съм подозирал, че тя разбира повече, отколкото показва.

Сигурно всички имигранти се стъписват пред новия език в някаква степен. Вземете дебелия като тухла Кеймбриджки речник на английския език и покажете на някой новопристигнал две-три страници, а после го питайте за някои думи. Особено за идиомите и метафорите — те са най-трудни. Представете си, че се опитвате да проумеете какво точно значи „да ритнеш камбаната“. Научили сте глагола „ритам“, знаете и какво е „камбана“, но колкото и да се стараете, все не схващате смисъла. Риториката е малко като бюрокрацията. До нея се чувствате малък, уязвим.

С изключение на сестра ми. Есма обичаше езика. Чувстваше се като риба във вода. Ако някой употребеше израз, който не знаеше, тя правеше всичко възможно да го усвои — точно като колекционер, намерил рядка монета. Сестра ми обожаваше думите — техния звук, скритото им значение. Мама се притесняваше, не от многото четене ще й пострада зрението — а заедно с него и възможността да се омъжи. Колкото до мен, аз нямах време за книги. Усвоявах по-бързо сленга, за мен той притежаваше мощ, беше като разменна монета. До деня, в който започнах да пелтеча.

Тук се промених. Не отведнъж, малко по малко. Макар и да не съм точно „доверен затворник“, Мартин ми даде привилегията да ходя в библиотеката и след края на работното време. Чета, проучвам и размишлявам, три неща, които в затвора могат да те доближат една стъпка до Ада или до Рая, зависи как го виждаш.

Сигурно смятате, че всички мразят човек като мен. Колкото и да е странно, случаят не е такъв. Получавам писма, картички и подаръци от места, които не са нищо повече от точка върху картата. Според някои момчета съм герой. Нямат и представа от живота ми, но въпреки това. Има жени, които искат да се омъжат за мен и да ме излекуват с любовта си. Луда работа.

Надъханите християни пък са си наумили да поработят върху мен. Идват от всякакви вероизповедания и без вероизповедание, явно привличам мнозина. От време на време получавам дрънканиците на онези от „Ню Ейдж“^[1]. Пращат ми дипляни, брошури, записи. „Нека помогнем на наранената ти душа, като в най-тъмните часове пролеем Светлина!“ Гръмки думи! Уж твърдят, че посланието им е за всички, а са готови да качат на кладата всеки, който не тръгне с тях. Но пак изпитват обич към такива като мен. Просто не могат да ни се наситят. Толкова силно е желанието им да вкарат грешниците в правия път и да отбележат точки пред Бога. Ние сме техните билети за Рая. Ние, отрепките на земята — нечестивите, грешните.

Веднъж се появи и една журналистка, слаба като вейка, но се обличаше добре: къси поли, дълги секси крака и така нататък. Дойде ми няколко пъти на свиждане, уж беше на моя страна. „Можеш да си сигурен, Алекс, просто искам да разбера историята и да запозная обществеността с проблема, като напиша за теб.“

Колко благородно! А после взе, че написа най-гнусната статия. Че съм бил пропаднал още като дете. Заради майка си, която ме била разглезила, нали съм бил най-големият син. „Това е типичен пример за патриархалните традиции в Близкия изток“… Дрън-дрън-дрън. Толкова се подразних, че повече не съм разговарял с журналист. Всъщност не се вълнуват от истината. Единственото, което искат, е да те вместят в историята, която вече е в главата им.

Писали са и доклади, дори дисертация в един лондонски университет. А веднъж един политик ме използва, за да заклейми всички имигранти мюсюлмани. „Този човек е олицетворение на имигрантите, които очевидно са несъвместими с основните постулати на европейската цивилизация“ — заяви той. За всички тези хора аз съм невидим. Както и майка ми. Ние сме просто случай, който използват за свои си цели.

Вратата на кабинета се отваря и надзирателят Андрю поглежда навън.

— Я, кой е дошъл!

Дръпва се и ме оставя да вляза. Кабинетът се е променил съществено. Беше различен по времето на Мартин, но пък Мартин беше различен човек. Всички го уважавахме.

Андрю сяда на бюрото и отваря досие. Очевидно моето.

— Виждам, роден си през 1962 година — подхваща той. — Ние с теб сме връстници, родени сме в един месец. Представяш ли си?

Юнус е Лъв, Есма — Дева, аз съм Скорпион. Както и надзирателят Андрю.

— Знаеш ли, твърдят, че имало два вида Скорпиони — продължава той. — Първите тровят другите, а вторите тровят себе си. — Андрю ме гледа така, сякаш се чуди дали съм изключението, което се вмества и в двете категории. — Тук пише, че многократност № затварян в карцера. Често си се сбиеш. Кибритлия! Да видим, счупил си носа на затворник, нападнал си надзирател на изпитателен срок. О, и си изпотрошил пръстите на друг затворник. Цели четири — Андрю мълчи и ме оглежда. — Ух, сигурно е боляло.

Присвива ме под лъжичката.

— Как го направи, Алекс? Сложи му пръстите върху твърда повърхност и ги счупи наведнъж, или ги огъна един по един?

Знам какво прави. Напомня ми кой съм бил… и още мога да съм. Животът ми тук се състои от две фази. В началото бях проблем за всички. Няма как иначе да го опиша. Преливах от гняв, от омраза, място не можех да си намеря. После дойде вторият стадий, в който, общо взето, се намирам и до днес. Още разгневен и вбесен, но се владея повече от хората наоколо.

— Размазах му ръката с парче бетон — обяснявам.

— Точно така — кима Андрю, сякаш ми е признателен. — Ами надзирателят? Там какво стана?

— Сдърпахме се малко.

Онзи си го изпроси. Бутна ме силно, да види колко ще изтърпя. Опита се да ме прекърши по време на обиска — наричаше ме как ли не, предизвикваше ме. Имах бръснач в четката си за зъби и разрязах половината му лице. После го прехвърлиха в друг затвор. Чувам, че белегът още му стои.

— Тук пише, че си получавал пристъпи, епилептични и други, мигрена, панически атаки, пристъпи на тревожност, психози, че си се опитвал да се самоубиеш… хмммм… — Андрю млъква, натъкнал се е на нещо интересно. — Говорен дефект! Това пък какво е?

— Пелтечех — отговарям. — Известно време.

Преодолях го, макар и не напълно. Притесня ли се, езикът ми пак се преплита, но няма да му направя удоволствието да го призная. Той започва да чете отново:

— Сериозно количество лекарства. Тразадон, зимелдин, литиум, паксил, золофт, валиум, ксанакс…

Някои изобщо не ми влияеха, други ми помагаха за малко, трети имаха толкова много странични действия, че състоянието ми се влошаваше още повече. От литиума напълнях, а веднъж от тразодона получих такава ерекция, че бях възбуден цели три дни. Питам се дали всичко това го пише в досието, или Андрю е бъркал в медицинския ми картон и ако го е направил, дали е законно.

Най-неочаквано той прихва от нещо, което е прочел, и раменете му започват да се мърдат нагоре-надолу.

— А, не ядеш месо!

Аз кимвам.

Пак смях.

— Извинявай, не се сдържах. Такъв едър грубиян като теб да не яде месо — казва. — Странно е човек, който е убил майка си и е известен с насилническите си прояви, да се притеснява за няколко животни.

Отказвам да отговоря и между нас се спуска неловко мълчание.

— Мога ли вече да си взема пощенската картичка?

— Разбира се — казва той, изведнъж е станал сериозен. — Веднага щом ми обясниш защо си накарал съкилийника си да те удря, ще получиш тъпата картичка.

— Беше се вкиснал. Жена му поиска развод. Имаше нужда да удари някого.

— И ти като добър самарянин подложи гърдите си, така ли?

Андрю отваря едно чекмедже и вади пощенската картичка на Есма. За моя изненада не ме разиграва и направо ми я връчва. После казва:

— Има ненормалници, които мислят, че Худини е починал от ударите в областта на стомаха. Твърдят, че един от тях му е разкъсал апандисита.

Не казвам нищо. Излишно е да му обяснявам, че може да съм сред тези ненормалници. Ако удряш много пъти апандисита и приложиш достатъчно сила, можеш и да получиш резултат. Важното е да намериш точния ъгъл. Поне си струва да опиташ. Какво толкова имам да губя? Експериментирам със смъртта.

— Алекс, имам достатъчно доказателства да подозирам, че се опитваш да се срещнеш със своя творец. В случай че си Скорпион, склонен да трови самия себе си.

По-умен е, отколкото мислех. Но въпреки това ще отричам.

— За какво ми е да се убивам? Скоро ще бъда свободен човек.

Точно тогава надзирателят Андрю се надвесва над бюрото, поглежда ме в очите и изрича единственото вярно нещо, което някога е казвал:

— И двамата знаем, Алекс, че никога няма да бъдеш свободен човек. Дори когато излезеш оттук, дори когато си някъде по улиците навън пак ще бъдеш затворен във вината си.

После сяда отново на стола си:

— Казвам ти — да знаеш, смъртта на Худини няма нищо общо с ударите, които е получил. Апандиситът му вече е бил отишъл на кино.

— Защо ми говориш всичко това?

— Защото, зададе ли се буря, умният моряк се отправя към пристанището.

— Ами ако няма буря? — питам и се изправям. — И ти се отправяш ей така, без нищо, към пристанището и пропускаш изгрева.

Грешка е, знам. Не биваше да говоря така. Но егото ми се е пробудило, ако изобщо е заспивало някога.

— Седни — казва Андрю.

Подчинявам се. Чакаме в мълчание. Минава цяла минута.

— Сега вече си свободен — казва надзирателят.

Докато вървя към вратата, го чувам да мърмори, сякаш на себе си:

— Защо изобщо сте дошли в Англия и сте донесли тук всичките си дивотии?

Във Великобритания неприязънта към чужденците винаги ме заварва неподготвен. Тук няма да те нарекат „чернилка“ или „мазен жабар“ в лицето, макар и това да се случва от време на време. За разлика от други страни, за които съм чувал, тук расизмът не е част от всекидневния бит. Той е ненатрапчив и винаги лъскав. Всъщност ти натякват не за цвета на кожата или религията. А за това, че си достатъчно цивилизован.

Тръгвам към килията, като по пътя поздравявам някои от момчетата. Под този покрив има главно местни хора — англичани, но се срещат и латиноамериканци, руснаци, българи, араби, африканци. Всеки народ си има шугави овце. Така ги виждан аз нещата. На някои мозъкът им се е размътил от дрога и сбивания. Нищо чудно и моят да е такъв. Среща се в изобилие тук, дрогата имам предвид. Някои гледат само как да се надрусат или да си влязат един на друг в гащите. Обратните… не им е никак лесно. Когато ме тикнаха тук, не ми хареса никоя от бандите и затова направих своя. Не беше лесно, но се справих. Имаше строги неписани правила, на които всички се подчинявахме. Никаква търпимост към педофили и изнасилвачи. Към сводници и извратеняци. Никакъв алкохол, никаква дрога, никаква кока.

Изведнъж ми дотегна да ги оглавявам. Бях тартор на бандата, а я изоставих, защото имах да решавам въпроси в главата си. Тъпчеха ме с лекарства, за да не си навредя. Бях под наблюдение — двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата, за да не посегна на живота си. Дълго време просто потъвах — по-ниско и отпреди.

После една нощ при мен дойде майка ми. Призракът й. Привидение. Както искате, го наречете. Усетих миризмата на косата й. Толкова истинска беше. Стоя с мен цяла нощ. Лицето. Очите й. Ридах както никога дотогава. След това започнах да се променям и днес съм друг човек. Може би не по-добър, но друг. И надзирателят Андрю никога няма да намери в досието ми тази информация.

 

 

Влизам в килията и заварвам Кефи да седи на нара, завит с няколко одеяла, с пепеляво лице и затворени очи. Напълно отнесен.

— Как мина? — пита ме.

— Блестящо! Не се удушихме.

— Супер — отвръща той и отново изпада във вцепенението си.

Откакто научи за предстоящия развод, се тъпче с все повече хапове.

За миг ми се приисква да му кажа да не го преживява толкова. Но виждам, че иска да го оставя на мира. Разбирам го. Отивам и лягам замислен на нара.

В Отвъдното има Мост, по-тънък и от косъм, по-хлъзгав и от мас. Щом настане Денят на Страшния съд, всеки ще трябва да мине по него сам. Ще чуе писъците на грешниците с прогорена кожа и кипнати кости. Ако и той е съгрешал, ще падне в изпепеляващите пламъци долу. Ако е вършил в живота си достатъчно добрини, животните, които е принесъл в жертва на Еид^[2], ще се съживят и ще го преведат безопасно на другия бряг. Кой ли ме е научил на това? Би трябвало да е чичо Тарик, но не съм сигурен.

Бях на седем години, когато спрях да ям месо. На всеки Еид молехме Бога да ни прости, задето нямаме възможност да му принесем в жертва животно. Съседите ни носеха месо, което беше хубаво. Но последната година в Истанбул мама накара татко да купи коч, и то не какъв да е, а голям. Все пак заминавахме за Англия. Татко си беше намерил работа в една фабрика там. Бог беше отворил за нас нова врата и ние бяхме длъжни да Му се отблагодарим както подобава.

Татко все роптаеше колко скъпо и излишно е всичко това. Въпреки това една сутрин се събудих от блеене, което идваше откъм градината: там имаше овен, който пасеше от рехавата трева. Беше внушително животно с панделки по рогата. Разрешиха ми да му дам храна и вода. С мама намазахме кола, на който беше вързан, с къна, от която останаха червени петна. Следващите два дни прекарах с него. Беше първият ми и единствен домашен любимец.

Чичо Тарик рече:

— Не се привързвай много към този овен.

— Защо? — попитах аз.

Той се смръщи.

— Не са ли ти казали? Скоро ще бъде заколен.

Разплакан, хукнах при татко. Той явно беше във весело настроение и обеща да не докосва животното.

— Имам само един син — рече. — Ще ти оставя овена.

Боже, бях на седмото небе. Почувствах се горд, че съм момче, а не ревливо момиче като Есма. На другия ден ме пратиха да свърша нещо и когато се върнах, от дървото висеше издутото туловище на коча.

Не знам от кое ме заболя повече. Дали от това, че видях домашния си любимец мъртъв, или от лъжата на татко. От това, че мама му бе съучастница. Или защото не бях привилегирован, както си мислех. Мама мацна малко от кръвта на овена по челото ми, целуна ме, каза, че изглеждам като султан, и отиде да готви месото. Къщата беше похлупена от тежка лепкава миризма. Вечерта, когато сложиха пред мен чинията, отказах да ям.

— Знаеш ли колко ми струва този коч? — попита татко. — Имаш ли изобщо някаква представа, неблагодарник такъв?

Не знам какво ме прихвана тогава, а може би знам. Гневът. Адреналинът. Усещането, че падам и в същото време се издигам. Блъска ме като вълна. След миг вече си на върха и можеш да се опълчиш срещу всеки, дори срещу собствения си баща. Изтиках чинията встрани — по-грубо, отколкото смятах. Храната се разплиска по цялата маса. Татко примига, не можеше да повярва на очите си. Нима оспорвах авторитета му пред майка си и сестра си? Направо превъртя. Никога не го бях виждах толкова разярен.

— Яж, Искендер! — кресна той. — Не бия децата си!

Защо ли го каза? Беше странно. Но аз свих рамене. Това беше последната капка. Татко натисна главата ми в месото. Беше толкова неочаквано, че брадичката ми се удари в дъното на чинията и отскочи като гумена топка. Носът ми обаче още плаваше в соса, гъст, тен. Примесен със сълзите и сополите ми. Чух оригване. Идваше от мен. Никога не забравих този вкус. Вкусът на безсилието. Татко продължи да натиска, както ме беше стиснал за врата. Дъвчех и дъвчех, а между глътките, надигах глава да си поема въздух.

Накрая баща ми ме пусна. Вдигнах очи и видях, че се срамува от онова, което е направил. Не беше насилник по душа. Не знам какво го прихвана онзи ден. Мисля, че и той не знаеше.

Мама дотича при мен и ми избърса лицето.

— Лъвчето им, Султане. Добре ли си?

Не обърнах внимание на ръката й върху челото ми и изгледах баща си. Сега в очите му имаше негодувание, но и проблясваше нещастие. Какво си причинявахме сами на себе си? Защо си го изкарвахме един на друг?

В онзи миг разбрах, че не е добре да си страхливец. Че ако съм слаб, той е ме прегази. Целият проклет свят ще ме прегази. Но ако бях силен, наистина силен, никой нямаше да може. Оттогава никога не съм бил слаб. Виновен — да. Грешал съм много. Но не и слаб. Никога. И оттогава не съм хапвал месо.