Елиф Шафак
Чест (10)

Тържествен обет

Лондон, октомври 1977 година

Юнус бе единственото дете от семейство Топрак, което бе родено в Англия. Говореше отлично английски, с турския се запъваше, а кюрдски не знаеше. Беше със златисто-кестенява коса, накъдрена в краищата, няколко лунички по бузите и щръкнали уши, които му придаваха хлапашки чар. Главата му бе донякъде несъразмерна спрямо тялото, големичка за неговата възраст — от твърде много мислене, твърдеше майка му. Очите му меняха цвета си в зависимост от дрехите и настроението — зелени ту като мъх, ту като мирта. Беше кръстен на пророк Йона^[1] — пророка беглец. Човекът, който, щом научил, че го пращат да съобщи на хората истини, каквито те не били готови да чуят, се отправил към планината с надеждата да се отърве от задачата, възложена му от Бога. Човекът, който накрая бил погълнат от кит и трябвало да изтърпи, сам и разкаян, три тъмни дни и три тъмни нощи в корема му.

Седемгодишният Юнус обичаше да слуша този разказ и лицето му грейваше от любопитство, когато си представяше стомаха на рибата: тъмен, дълбок и влажен. Историята му беше интересна и по друга причина: точно като пророка, и Юнус проявяваше склонност да бяга. Бягаше от училище, ако не му харесваше, бягаше и от семейството си, ако не му изнасяше вкъщи. Усетеше ли и най-леката скука, скачаше на крака, готов отново да хукне нанякъде. Въпреки неуморните усилия на Пембе, Юнус прекарваше навън много време и вече бе опознал страничните улички и пресечки в Хакни толкова добре, че можеше да упътва и таксиметровите шофьори.

Пембе повтаряше, че не проумява как така децата й са толкова различни едно от друго, а Юнус наистина беше различен. Беше затворен. Мислител. Мечтател. Отшелник, който живееше в своя си въображаема пещера, откриваше богатства в най-обикновени неща, компания в самотата, красота навсякъде. Искендер и Есма се сърдеха на другите и заформяха скандал всеки по свой си начин, при свои си обстоятелства, Юнус не мразеше никого и принадлежеше само на себе си. Макар всички в семейството да се усещаха като аутсайдери по различни причини, Юнус явно се чувстваше най-добре в своята кожа. Когато се затвореше във вътрешния си свят, изпитваше такава пълнота, че не се нуждаеше от нищо. Можеше да живее и в корем на риба и това изобщо да не му пречи.

Пембе смяташе, че е така, защото не е получил достатъчно нито от утробата, нито от млякото й. От трите и деца само Юнус се бе родил недоносен и понеже беше отказал да суче, се бе наложило да го хранят изкуствено.

— Виждате ли сега резултата? Той стана отчужден, недосегаем — оплакваше се тя.

Искендер мечтаеше да владее света, Есма — да го промени завинаги, а Юнус — да го разбере. Нищо повече.

В ранната есен на 1977 година именно Юнус забеляза пръв, че с майка му става нещо. Тя изглеждаше отчуждена, погълната от мисли. Няколко пъти беше забравила да му даде джобни. И го хранеше по-малко, не го тъпчеше постоянно, което за Юнус бе знак, че определено се случва нещо. Пембе никога не би забравила да го нахрани, дори да настъпеше Апокалипсисът, тя щеше да се постарае да го изпрати на небето с пълен стомах.

Не че той се притесняваше за себе си — винаги мислеше най-напред за другите. Пък и беше намерил начин да си набавя пари. Повече, отколкото му даваше Пембе.

На Муленс Роуд, няколко улици северозападно от училището му, имаше къща. Голяма викторианска сграда, самотна, изоставена и, ако се вярва на местните хора, обитавана от духове. Беше с отвесен покрив, веранда, която обикаляше и четирите страни, и островърхи сводести прозорци. Юнус я беше открил в един от безбройните си опознавателни походи из квартала. Там незаконно се беше заселила група младежи. Пънкари, анархисти, нихилисти, природозащитници, пацифисти, отритнати от обществото и други странни птици с различни възгледи или без никакви идеи. Бяха пъстра сбирщина, най-вече в оттенъците на червеното и черното. Никой в семейство Топрак не знаеше кога Юнус се е запознал със скуотърите^[2], но те го обичаха — уж беше малък, а бе толкова мъдър. Когато бяха уморени или просто ги мързеше, го пращаха да купува едно-друго. Хляб, сирене, мляко, шунка, шоколадчета, пакетиран тютюн, хартия за цигари… Юнус знаеше къде кое е най-евтино.

Понякога го молеха и да им носи пакети от кисел на вид азиатец, който живееше в зле осветена сграда на десет минути път с колелото — задача, от която Юнус тайно се страхуваше, макар че мъжът му даваше бакшиш и не питаше нищо. В дома му се носеше неприятна воня — на разложено и на болест. Изоставената къща също вонеше — понякога дори повече. Но под тежката миризма, обвила всички и всичко, се долавяха и други ухания: на цветя, подправки и листа — живот в преход.

Вътре в къщата имаше вито дървено стълбище чак до третия етаж, толкова стръмно и прогнило, че се клатеше всеки път, когато някой се качваше или слизаше. Стените на първите две нива бяха съборени и на всеки от етажите се бе отворило широко пространство, използвано за голяма спалня — дори ваните бяха превърнати в легла. На третия етаж беше така наречената агора. Незаконно нанеслите се в къщата се събираха редовно тук, точно както древните гърци по полисите и обсъждаха, гласуваха и скрепяваха решенията на комуната.

Почти цялата покъщнина беше запазена за агората: лампи, отмъкнати от магазини към благотворителни организации, кресла и столове, от които нямаше и два еднакви, канапета, целите прогорени с цигари. Имаше и алеи персийски килим на шарки. Никой не знаеше откъде се е взел. Малко протрит тук-там, но още в добър вид, вероятно най-ценното нещо в цялата къща. Накъдето и да се обърнеше човек, на високи като кули купчини бяха струпани книги, списания и фенски издания, плюс най-различни чаши за кафе и вино, бисквити, които отдавна не ставаха за ядене, хармоники и счупен касетофон, който никои не се опитваше да поправи… Всичко принадлежеше на всички и никой не притежаваше нищо.

От седмица на седмица броят на жителите се менеше. Юнус го установи при второто си посещение, когато видя нови лица и научи, че някои от хората, с които се е запознал, са се изнесли.

— Това тук е нещо като плаващ дом — обясни някакъв замаян от тревата мъж и се ухили. — Нашият кораб, с който плаваме към Голямата Неизвестност. По пътя някои пътници слизат, а други се мятат на борда.

Косата му беше боядисана в морковен цвят и бе намазана с гел — да стърчи така, че да прилича на пламъци. Главата му сякаш гореше.

— Да, Ноевият ковчег — вметна млада ирландка с леко дръпнати очи, черна като въглен коса и лъчезарна усмивка. Тя се извърна с лице към момчето и се представи: — Здравей, аз съм…

Но Юнус така и не чу името й. Нито тогава, нито по-късно. Беше се вторачил в халката на устната й, в пиърсинга по веждите й и татуировките по ръцете, раменете и горната част на гърдите й. Забелязала изумлението му, ирландката го повика да се приближи и му показа всички видими татуировки по тялото си — точно както колекционер, който развежда свой гост из сбирката си с произведения на изкуството.

Върху лявата й ръка имаше стрелец, понеже била зодия Стрелец. И тъй като не искала стрелецът да се чувства самотен и нещастен, сложила до него ангел със златна арфа. От тила надолу по раменете й, бе нарисуван голям лотос, в бяло и изумруденозелено, чиито корени се спускаха чак до края на гърба й. Върху дясната й ръка имаше цъфнала розова роза, а под нея думата: Тобико.

— Какво е това? — попита Юнус.

— О, дълга история — сви рамене тя.

— Сестра ми твърди, че нямало такова нещо като „дълга история“. Имало само къси истории и истории, които не искаш да разказваш.

— Хм, страхотно. С какво се занимава сестра ти?

— Ще става писателка. Иска да пише романи, в които никой не се влюбва, защото любовта била за глупаците.

Момичето се засмя. После разказа историята на татуировката. Навремето над китката й пишело само „Тоби“, името на гаджето й. Беше музикант, не изтрезняваше. Но тя пак си го обичала. Веднъж му казала, че е бременна, макар че не била: просто искала да види как ще реагира. При такава новина мъжете се държали по два начина. Човек никога не знаел. Променяли се: най-добрите реагирали коравосърдечно, а най-гадните ставали хрисими и внимателни, абсолютно дзен.

— Какво направи твоето гадже? — попита Юнус.

— О, направо превъртя. Оказа се голям гадняр.

Реакцията на Тоби била да попита дали детето наистина е негово. Заявил, че дори да е негово, тя трябвало да се оправя с кашата. И тогава ирландката го зарязала, колкото и да не й се искало. Било си цял подвиг да заличиш татуировка, защото винаги оставал белег. Тя нямала нищо против белезите, били част от живота, но не искала белези от Тоби по себе си. Затова отишла при един татуист и го накарала да превърне „Тоби“ в „Тобико“.

— Еха! И какво означава?

— О, японско ястие — обясни момичето. — Хайвер от летящи риби.

— Хайвер от летящи риби — прошепна Юнус, сякаш не искаше да разваля магията.

Представи си как десетина летящи риби изскачат от водата и се плъзват красиво към залязващото слънце. Юнус, момчето, наречено в чест на пророка, който бе оцелял в корема на кит, се беше влюбило.

От този миг нататък ходеше в незаконно завзетата къща при всеки удобен случай. Разрешаваха му да стои вътре дори когато нямаха да му възлагат нищо. То сядаше до Тобико и не пропускаше и една-едничка нейна дума, въпреки че рядко схващаше за какво говорят: безработица, липса на съзнателност, права на работниците, културна хегемония… Научи, че ако стоиш извън обществото, няма как да го промениш отвътре. Но ако станеш част от системата, тя ще разруши душата ти. И така хлапе, как да промениш нещо отвътре, но в същото време да останеш незасегнат от него? Юнус умуваше върху този въпрос, докато пиеше мътния чай, а понякога и по глътка вино, но колкото и нависоко да се рееше, все не можеше да открие отговор.

Нощем сънуваше как незаконно завзетата къща се носи из море, толкова съвършено, че се слива с небето, в което кръжат чайки. Виждаше как обитателите на къщата гребат във водата, шумни и голи — като весели русалки. Там беше и Тобико — стоеше на висока скала с развята от вятъра дълга черна коса и му махаше, чиста радост. Юнус също й махаше, усещаше слънцето по лицето си, гмурваше се надълбоко в синята вода и плуваше, докато го заболят мускулите.

Сутрин отново се будеше в подмокрено легло.

 

 

В къщата почти не се готвеше, ако не броим специалитета чили кон карне. Ситно нарязано месо, домати от консерва и едър боб. Вместо вечеря се ядяха бисквити, шоколади, ябълки, банани и пасти с почти изтекъл срок на годност от супермаркета. Ако беше в настроение, Тобико правеше малки сладкишчета с каквото намери в кухнята плюс щедра доза хашиш.

Общината в Хакни отдавна се опитваше да ги изхвърли от къщата, за да я ремонтира и продаде с добра печалба. Между двете групи се водеше нестихваща война. Наскоро общината беше изключила електрическия ток. Сега по подовете имаше свещи и газеници и по стените пълзяха зловещи сенки. Тоалетната често се запушваше и водата беше оскъдна. Юнус не проумяваше защо Тобико продължава да живее тук. Ако беше по-голям и имаше работа и жилище, той щеше да я повика при себе си. Но тя сигурно щеше да доведе и Капитана, а Капитана щеше да се види принуден да покани цялата тумба, понеже водачите имат нужда от хора, които да водят, и така накрая всички щяха да се изтърсят в дома му и след няколко седмици той нямаше да се различава особено от къщата.

Мъжът, когото всички наричаха Капитана, беше слаб като върлина студент с очи, сиви като кремък, зъби, леко пожълтели от тютюна, и коса, подстригана толкова късо, че не личеше какъв е цветът й. Имаше склонността да изрича всичко, което му хрумне. Обичаше да говори, гласът му ставаше все по-висок с всяка новоизречена теза, а публиката го слушаше като омагьосана. Капитана пръв нарече Юнус — музи^[3]. Момчето не бе чувало думата никога преди това и тя изобщо не му хареса.

— Няма страшно — отвърна Тобико, след като Юнус сподели притесненията си с нея. — Макар на пръв поглед да изглежда така, той не е расист. Как може да е расист, при положение че е антифашист, нали?

Юнус примига.

— Искам да кажа, че обича да се заяжда просто за да види кой колко струва. Умът му работи така.

— И сестра ми Есма обича думите — вметна Юнус, макар да знаеше, че е глупаво да го казва.

Тобико се усмихна.

— Капитана не обича думите. Той прави любов с тях.

Върху лицето на момчето сигурно се изписаха завист и отчаяние, защото Тобико най-неочаквано го придърпа към себе си и го целуна по челото.

— Как ми се иска да си с десет години по-голям, тиквичке.

— Ще бъда — заяви делово Юнус, въпреки че се бе изчервил като домат. — След десет години.

— Но не забравяй, че след десет години аз ще приличам на сушена слива, стара и сбръчкана.

Тя разроши косата му — любимо нейно движение, което Юнус никога не би си признал, че мрази дълбоко.

— Ще порасна бързо — обеща той.

— О, знам. Вече си най-старото малко момче, което познавам.

При тези думи Тобико го целуна още веднъж, този път по устните, леко и влажно. Той изпита чувството, че целува дъжда.

— Не се променяй никога, сладкишче — прошепна Тобико. — Не допускай алчната капиталистическа система да се докопа до теб.

— Добре.

— Обещай ми. Не… чакай. Закълни се в нещо, което е важно за теб.

— Какво ще кажеш за Корана? — попита свенливо Юнус.

— О, да. Страхотно.

И така, с треперещи устни и разтуптяно сърце, седемгодишният Юнус даде обет пред Аллаха, че няма да допусне никога капиталистическата система да припари до него, макар да нямаше и най-смътна представа какво означава това.

 

 

Най-после пристигна. Плакатът на Хари Худини. Човекът, който не можеше да бъде окован или вързан с вериги. Нито да бъде хвърлен в затвора. Моят идол. Това е една от ранните му снимки. Черно-бяла, с много оттенъци на сивото. На фотографията Худини е млад — слаб като върлина илюзионист с високо чело и изумителни очи. Ръкавите на смокинга му са вдигнати и изпод тях по китките му се виждат шест чифта белезници. Върху лицето му няма и следа от страх. Само сянка от нещо неясно, неуловена мисъл. Човек би помислил, че се отърсва от сън.

Слагам плаката на стената. Съкилийникът ми Кефи го вижда и се ухилва. Казва се Патрик, но никой не го помни. Види ли нещо, приковало вниманието му — което дори на такова мрачно място се случва често, — той казва: „Кефи, човече!“. Оттам и прякорът.

По-млад е от мен, малко по-нисък. С болезнено бледа кожа, леко плешив, с тъмнокафяви очи с гъсти мигли. На колкото и години да е един пандизчия, майка му го смята за добро момче, покварено от лоши приятели. Обикновено това са пълни глупости. В случая с Кефи е истина. Добро момче от Станфорд, хванало се с неподходящи типове. Най-гадното е, че онези задници успели да се измъкнат сухи. А Кефи е на топло за десет години. Такъв е животът. На чакалите не им се случва нищо. Хващат само онези, които се правят на чакали. Не казвам, че сме по стока. Понякога е още по-зле да се правиш на чакал, отколкото да си.

Не съм му го казвах никога, но очите на Кефи ми напомнят за Юнус. Той ми липсва най-много. Никога не съм му бил добър брат. Не бях до него, когато имаше нужда от мен, бях твърде зает за неподходящите битки.

Сега вече Юнус е мъж. Талантлив музикант. Поне така казват. За дванайсет години е идвал да ме види два пъти. Есма и досега сега се появява от време на време, макар че напоследък спря. Идва да ми каже, че й липсвам, че ме съжалява и че ме мрази, в тази последователност. Не и Юнус. Той се вдигна и избяга, както е правел винаги. И от най-острите думи на Есма не ме боли така, както от отсъствието на малкия ми брат. Иска ми се да ми прости. Ако намери сили. Не че очаквам да ме обича. Това са напразни мечти. Искам да ми прости за негово добро. Гневът е лошо нещо — причинява рак. Хора като мен са свикнали с гнева, но Юнус заслужава повече.

— Кой е този човек? — пита Кефи и сочи стената.

— Велик илюзионист. Най-добрият.

— Сериозно?

— Да, и досега не са разгадали някои от фокусите му.

— Можел ли е да накара човек да изчезне?

— Можел, е да накара цял слон да изчезне.

— Еха! Кефи, човече!

Прекарваме следобеда в приказки за Худини, главите ни са пълни с истории, а в случая на Кефи — и с дрога. И аз обичам да свивам по някой джойнт от време на време. Но толкова. Никакви хапове, никаква кока и хероин. Никога не съм опитвал, няма и да го направя. Нямам намерение да тръгвам натам. Напомня ли на Кефи, че трябва да се откаже, той захапва палеца си и започва звучно да го смуче.

— Не съм бебе.

— Затваряй си плювалника!

Той, наркоманът му с наркоман, се хили като хлапак. Но не продължава. Знае, че е единственият, който може да разговаря така с мен, и внимава да не прекрачва чертата.

Малко след вечерната проверка се появява Мартин, води нисък набит надзирател, когото не сме виждали досега. Мъжът е с трапчинка върху брадичката и коса, толкова черна, че се питам дали не я боядисва.

— Надзирателят Андрю Маклафлин, днес му е първи ден тук. Посещаваме някои килии.

Скоро Мартин ще се пенсионира и иска да е сигурен, че ще се отнасяме с уважение към младежа, постъпил на негово място. Настъпва неловко мълчание, сякаш всички се смущават и не знаят какво да кажат. Най-неочаквано погледът на Мартин се приземява върху плаката зад мен.

— На кого му хрумна? — прошепва той и без да чака отговор, се извръща към мен. — На теб, нали?

Мартин не става за актьор. Вече е виждал плаката. Ако не беше минал през одобрението му, изобщо нямаше да го получа. Но сега се държи сякаш го вижда за пръв път. Просто иска да покаже на новото момче, че може и да е на пенсионна възраст, но не му убягва нищо. Заявява, че през всичките тези години е виждал мъжете да слагат по стените какви ли не снимки: на съпругите и семейството, на светци, на кинозвезди, футболисти и състезатели по крикет, мацки от „Плейбой“… но Худини, това вече било върхът.

— Може би полудяваш — казва Мартин с усмивка.

— Може би — отвръщам.

Надзирателят Андрю се приближава и души въздуха около мен — точно като хрътка, попаднала на следа.

— Или подготвя бягство. Худини е знаел как да се измъква.

Това пък откъде дойде? Вената върху челото ми тупти едва доловимо.

— За какво ми е да бягам?

— Точно така — пита Мартин и очите му изведнъж стават малко по-студени. — За какво му е? — После се извръща към новия надзирател и обяснява: — Алекс е тук от седемдесет и осма. Остават му само две години.

— Една и десет месеца — поправям го аз.

— Да — казва Мартин и кима, сякаш това обобщава всичко.

По лицето му, както обикновено, са изписани няколко чувства, които си оспорват надмощието: смесица между отвращение и уважение. Отвращението си е там още от първия ден и не е изчезвай никога: презрение към човека, извършил най-страшното престъпление и опропастил единствения живот, който Бог му е дал. Уважението дойде много по-късно, при това най-неочаквано. Имаме си история двамата с Мартин.

Лицето на надзирателя Андрю обаче е друга работа.

— Май го знам твоя случай — отсича той. — Помня, че четох за него и се питах — как е възможно някой да постъпи така със собствената си майка.

Осъзнавам, че сме на една възраст. И не само това. Замесени сме от едно тесто. Нищо чудно, преди да навършим двайсет години, да сме ходели по едни и същи кръчми, да сме целували едни и същи момичета. Обзема ме възможно най-странното чувство, сякаш се оглеждам в криво огледало. Андрю е мъжът, който можеше да стана, ако бях поел по различен път. А аз съм затворникът, в който той е щял да се превърне, ако не бе успял да се покрие в последния момент.

— Четиринайсет години, а? Какъв срам — казва той.

Мартин кашля нервно. Не се прави така — да напомняш мимоходом на някого за престъплението му, все едно си говорите за времето. Правиш го само ако ножът опре до кокала. Иначе никой не напомня на никого какво е ставало преди. Така и така, който лежи на топло е затворник на миналото си.

— През последните няколко години Алекс е нов човек — вметва Мартин като екскурзовод. — Мина през мрачни времена и сега се завръща.

Милият стар Мартин. Какъв оптимизъм. Да, наистина минах през Ада. Но и той, и Кефи, и аз, и призракът на майка ми знаем, че още съм там.

Имах ужасна слава. Сигурно и досега си я имам. Трошах ребра за нищо. Беше трудно да предположиш какво ще ме вбеси. Дори аз не можех да кажа през повечето време. Вкиснех ли се, ме избиваше на насилие. Лявото ми кроше е силно, все едно те е фраснала тухла, поне така разправят. Понякога просто избухвам. От пандизчиите така се държаха само дрогите. Ако изпитваха наркотичен глад, а нямаше доставки, направо побесняваха. Аз обаче не съм наркоман. И това вероятно ме прави по-страшен. Това е трезвото ми състояние. Наранявах се. Удрях главата си. Защото не ми харесваше онова, което е в нея. Гасях цигари в дланите си. Те се подуваха като подпухнали очи. Режех краката си. По крака има много плът: бедрата, коленете, глезените. Колкото щеш възможности. В „Шрусбъри“ острието е по-ценно от рубин, но не е невъзможно да си го набавиш.

— Вие двамата ще се опознаете с времето — казва Мартин.

— О, не се и съмнявам — отвръща надзирателят Андрю.

Притеснен, Кефи гледа как напрежението се покачва. Знае какво става. Виждал го е и друг път. Случва се някой от копоите да хвърли зъб на някого от нас — и край. Всичко тръгва на зле и никога не се оправя.

Екскурзоводът прави още един опит за помирение.

— Алекс е боксьор. Нашият спортист. В училище е спечелил медал.

Нелепо е да казва точно това в моя защита и е излишно да уточнявам, че никой не се смее. Иска ми се да благодаря на Мартин, че се е застъпил за мен, но ако отклоня очи от младия надзирател дори за миг, ще бъда уязвим.

Той трябва да види, че не съм слабак. За последен път бях такъв преди двайсет години. Бях малко момче, избягало от обрязването си на високо дърво. Не помогна. Оттогава никога не съм бил слаб. Грешал съм. Адски съм грешал. Но не съм бил слаб. Затова не трепвам. Окото ми немигва. Продължавам да гледам право в очите този Андрю, който се е втренчил в мен вероятно по същите тъпи причини.

После двамата си тръгват.

 

 

Събуждам се рязко посред нощ. В началото си мисля, че е дошла майка ми. Но колкото и да опитвам, не чувствам присъствието й. Няма шумолене, няма едва доловимо сияние. В килията е само Кефи, който хърка, пърди, скърца със зъби и се бори със своите си бесове.

Сядам на леглото и се оглеждам, за да разбера какво все пак ме е събудило. И тогава виждам хартията на пода. Някой явно я е пъхнал през решетките на вратата. Взимам я в съвсем слабата светлина, проникваща от коридора. Изрезка от вестник. „Дейли Експрес“.

„Момче убива майка си за «чест»,

2 декември 1978 година

В Северен Лондон 16-годишно момче от турско-кюрдски произход е наръгало майка си до смърт, в акт от т.нар. «убийства на честта». Искендер Топрак пробол с нож Пембе Топрак пред семейната къща на «Лавендър Гроув» в Хакни.

Както се твърди, 33-годишната жена, майка на три деца, е имала извънбрачна връзка. Според съседите, макар и все още женени, Адем и Пембе Топрак вече не живеели заедно. «Ала когато бащата отсъства, честта на майката се пази от най-големия син, в този случай Искендер» — обясни свидетел. От полицията разследват дали тийнейджърът, който още е на свобода, е действал сам, или е използван като пионка в общ план за убийство, разработен от други роднини.

Говорителка на Скотланд Ярд заяви пред «Таймс», че случаят не е нито първият, нито последният във Великобритания и Европа. Тя съобщи, че в момента се разследват 150 смъртни случая, които вероятно са свързани с убийство на честта. «За съжаление, броят може да е още по-голям, тъй като не за всички случаи се съобщава в полицията — продължи говорителката. — Роднините и съседите знаят повече, отколкото признават. Най-близките на жертвата премълчават ценна информация. В съвременното общество това е раково образование, което го разяжда все повече, ако отчетем, че в много общности семейната чест се смята за по-важна от щастието на индивида» — допълни говорителката.“

Ръцете ми треперят така, че изрезката направо плющи, сякаш духана от мощен вятър. Умирам за цигара. Или за пиене. Нещо силно и просто. Баща ми така и не разбра, ала ние, момчетата, си пийвахме от време на време ябълково вино или бира. Но никога уиски. Това беше друга опера. За пръв път опитах вкуса му тук. Стига да знаеш как, в затвора можеш да си набавиш всичко.

Сгъвам изрезката наполовина, като притискам ъглите в средата. Квадрат, два триъгълника, правоъгълник… Старая се ъглите да се срещнат, издърпвам встрани триъгълниците и готово: хартиена лодка. Слагам я на пода. Няма вода, в която да плува. Няма повей ни вятъра, който да издуе платната. Да си рече човек, че е циментова. Не отива никъде. Като болката в гърдите ми.